— Не отлагай домашното си за неделя вечерта. Как си, Илай?

— Добре. Четях книга за Зестрата на Есмералда.

— Йо-хо-хо!

— Как е баба? Как са тате и Триша?

— Всички са добре. Баба ти се чувства все по-добре. Все още се уморява по-бързо, отколкото ми харесва, и знам, че понася малко тежко терапията, но се надявам всички да сме толкова силни на нейните години.

— Дай боже.

— Тя наистина с нетърпение очаква да те види за Великден.

Той потрепна.

— Мамо, наистина не мисля, че ще мога.

— О, Илай.

— Не искам да оставям къщата празна за толкова дълго време.

— Да не е имало още неприятности?

— Не. Но тук ми е добре. Ако полицията има някакви предположения кой е влизал в къщата, не казват. Така че просто не е разумно да я оставям празна дори за ден или за два.

— Може би трябва да я заключим и да наемем охрана, докато не хванат онзи, дето е проникнал вътре.

— Мамо. В Блъф Хаус винаги трябва да има някой Ландън.

— Боже. Същият си като баба си.

— Съжалявам. Наистина. — Знаеше колко много означават празничните традиции за майка му и вече твърде много пъти я беше подвеждал. — Трябваше ми място и тя ми го даде. Длъжен съм да се грижа за него.

— Добре — въздъхна майка му. — Ти не можеш да дойдеш в Бостън. Значи ние идваме в Уиски Бийч.

— Моля?

— Няма причина да не дойдем. На Хестър ще й хареса, ще се уверим, че лекарите й нямат нищо против. Сестра ти и семейството й също ще бъдат доволни. Мина ужасно много време, откакто сме се събирали за празник в Блъф Хаус.

Първата му реакция беше да се паникьоса. После обаче се отпусна. Майка му беше права, много време беше минало.

— Искрено се надявам да не очаквате от мен да ви пека бут.

— Аз ще се погрижа за това и за всичко останало. Селина ще търси яйца… Спомняш ли си колко обичахте това двамата с Триша? Идваме в събота следобед. Така ще е по-добре. По-добре, отколкото ти да дойдеш тук. Трябваше още в началото да се сетя.

— Радвам се, че го реши. Чуй, мамо, искам и Абра да дойде.

— Ще бъде чудесно. Хестър специално ще иска да я види. Абра през няколко дни се обажда да си говори с баба ти. Радваме се, че я имаме.

— Добре, чудесно, защото аз всъщност се виждам с нея.

Последва дълга пауза.

— Виждате се в смисъл, че… се виждате?

— Аха.

— О, Илай, ама това е чудесно! Толкова, ама толкова много се радвам да го чуя. Обичаме Абра и…

— Мамо, не е като… ами ние само се виждаме. Виждаме се де.

— Позволено ми е да се радвам. Ти не си… Мина толкова време, откак си нямаш никого. А ние особено много държим на Абра. Обичам те, Илай.

Нещо в гласа й накара стомаха му да се свие.

— Знам. И аз те обичам.

— Искам да си върнеш живота. Искам отново да си щастлив. Липсва ми моето момче. Липсва ми да те виждам щастлив.

Чу сълзите и затвори очи.

— Връщам си го. С всеки ден се чувствам много по на себе си. Хей, дори съм качил пет килограма.

Когато тя избухна в сълзи, паниката му се върна.

— Мамо, не плачи. Моля те.

— Щастлива съм. Просто съм щастлива. Нямам търпение да те видя с очите си. Ще кажа на баща ти и на Хестър, ще се обадя на Триша. Ще донесем храна. За нищо не се тревожи. Само продължавай да се грижиш за себе си.

Когато затвори телефона, Илай постоя за момент, за да събере мислите си. Все едно дали беше готов или не, семейството му идваше в Блъф Хаус. А това „за нищо не се тревожи“ на майка му изобщо не облекчаваше нещата.

Дяволски добре съзнаваше, че баба му ще очаква Блъф Хаус да свети, а не искаше да стовари всичко на Абра.

Щеше да се справи. Разполагаше с повече от седмица. Щеше да направи списък.

Реши да е по-късно. Сега обаче установи, че наистина иска онази бира. И я искаше в шумен бар. С Абра.

Така че щеше да вземе душ и да слезе пеш до градчето. А тя можеше да докара и двамата обратно, след като й свършеше смяната.

Когато тръгна към стълбището, осъзна, че се усмихва. Да, чувстваше се много по-добре от дълго време насам.

16.

Абра вървеше между масите, като отнасяше празните съдове, вземаше поръчки и проверяваше лични карти, защото някакви младежи от Бостън се бяха смесили с шарената тълпа. Съгласно политиката на бара черпеше всеки шофьор, ако има такъв, с безалкохолни през цялата вечер.

Иначе хората наблягаха здраво на бира и вино. Тя разнасяше подносите, понякога флиртуваше с младежите, правеше комплименти на момичетата за прическите им или обувките, смееше се на шеги, провеждаше бързи разговори с познати лица. Работата й харесваше, обичаше шума и тълпата. Обичаше да наблюдава хората, да си представя как живеят, с какво се занимават.

Сериозният трезвен шофьор от масата й с петима младежи бе пренасочил желанието си за бира към близката маса с момичета, най-вече към една червенокоска с млечнобяла кожа. Заради начина, по който двамата танцуваха и въздишките на цялата дамска група Абра реши, че по-късно шофьорът може и да бъде ощастливен.

Сервира на две двойки и се зарадва, като видя, че обици, които тя беше правила, висят от ушите и на двете жени.

С приповдигнат дух се върна към масата със самотния клиент. Лицето му й бе непознато и по нейните мерки не беше щастливо. Никой, който сяда самотен в дъното на бара, пиейки тоник с лимон, не излъчва щастие.

— Как сте днес?

Получи продължителен поглед и почукване по празната чаша вместо отговор.

— Тоник с лимон. Ще се погрижа за това. Мога ли да ви предложа и друго? Известни сме с нашите начос.

Когато получи единствено поклащане на главата, взе празната чаша и опита лека усмивка.

— Ще се върна веднага.

Рисковано, помисли си той. Рисковано беше да дойде тук, да се приближи толкова много до нея. Но беше относително сигурен, че не го бе видяла онази нощ в Блъф Хаус. А сега, когато го гледаше право в очите, без никакъв намек, че го познава, беше абсолютно сигурен. А бог знае, че отплатата си заслужаваше риска.

Искаше да я понаблюдава, да види как се държи… и се надяваше Ландън да дойде тук и да му предостави възможност да се върне в къщата.

Надявал се беше полицията да отведе Ландън за разпит. Нуждаеше се само от малко време, в което да успее да се вмъкне, да подхвърли пистолета и да се обади анонимно.

Сега обаче, след като бяха претърсили мястото, пистолетът в Блъф Хаус нямаше да свърши работа. Но винаги имаше и друга възможност, а жената можеше да се окаже най-добрата.

Тя можеше да бъде неговият ключ към Блъф Хаус, трябваше да помисли за това. Щеше да се върне там и да довърши търсенето. Зестрата беше там, вярваше в това с всяка част на съществото си. Вече бе рискувал толкова много и толкова много беше загубил.

Не бива да се връща, напомни си. Вече беше убил и бе открил, че това е много по-лесно, отколкото бе предполагал. Само натискаш спусъка с пръст, никакво усилие. Логично следващия път щеше да бъде по-лесно, ако възникнеше необходимост.

Всъщност можеше да му достави удоволствие да убие Ландън. Трябваше обаче да изглежда като нещастен случай или самоубийство. Нищо, което да подтикне полицията, медиите или когото и да е друг да постави под съмнение вината на Ландън.

Защото знаеше без капчица съмнение, че Илай Ландън е убил Линдзи.

Можеше да се възползва от това и вече си представяше как го насилва да напише признание, преди да умре. Да пролее синята му кръв, докато страхливецът се моли за живота си. Да, откри, че желае това повече, отколкото бе предполагал.

Око за око? И повече дори.

Ландън заслужаваше да си плати, заслужаваше да умре. Да превърне това в реалност щеше да е почти толкова голяма награда, колкото и Зестрата на Есмералда.

Когато видя Илай да влиза, кипналата му ярост почти го задуши. Лютите й изпарения замъглиха погледа му и го подтикнаха да се пресегне за пистолета, прикрепен на гърба му, същия пистолет, с който беше убил Кърби Дънкан. Можеше да види, наистина да види как куршумите пронизват тялото на онова копеле Ландън. И кръвта му да струи, докато пада.

Ръката му се разтрепери от желание да приключи с човека, когото мразеше повече от всичко на света.

Нещастен случай или самоубийство. Заповтаря си думите отново и отново в желанието си да си възвърне контрола, да успокои убийствения си гняв. От усилието вадички пот потекоха по челото му, докато взе да изчислява възможностите си.



Абра чакаше край бара за поръчаните питиета и разговаряше с любимия си местен образ. Нисък, набит, с рядка бяла коса, опадала на темето, Стоуни Трибет пиеше втората си бира в опит да избута вечерта. Стоуни рядко пропускаше петъчната вечер в бара. Твърдеше, че обича музиката и хубавите момичета.

Това лято щеше да стане на осемдесет и две и целия си живот, с изключение на войната в Корея, беше прекарал в Уиски Бийч.

— Ще ти построя собствено йога студио, когато се омъжиш за мен — каза й той.