— Мислех, че сме на вино.

— Правилно. Това е за пилето.

— А къде е текилата?

Тя се засмя.

— Този път ще мине и без нея. Всъщност пилето, което използвам за супа тортиля, пие текила, това обаче ще опита само микса.

Взе голяма торба, пъхна пилето вътре и изсипа течността. Затвори торбата и я разклати няколко пъти.

— Това ли е?

— Да, това е всичко.

— Тази част би трябвало да е за нас, идиотите. И аз можех да го направя.

— Следващият път. Става и за риба, само за информация.

Когато Абра отново си седна, Илай се съсредоточи върху рязането на чесъна, а не на пръстите си.

— Полицията днес беше тук, цял ден. Имаха разрешително. — Погледна я. — Обаче ти вече знаеш.

— За това, че са били тук, да. Предположих за претърсването. — Протегна се през плота и леко докосна китката му. — Съжалявам, Илай.

— След като си тръгнаха, минах през няколко от стаите и върнах нещата по местата им. Започнах отново да се ядосвам, така че подхванах нещо друго.

— Не се тревожи за това. Аз ще се заема.

Той само поклати глава. Възнамеряваше да оправя по две стаи наведнъж, докато къщата не се върне към нормалното си състояние. Сега Блъф Хаус и всичко в нея беше негова отговорност.

— Можеше и да е по-зле. Можеха да потрошат всичко. Бяха внимателни, но съм виждал претърсвания и преди. Не си претупваха работата.

— Добре, точка за тях, обаче пак не е честно. Не е правилно.

— Нечестни и грешни неща стават всеки ден, да.

— Това беше тъжна и цинична гледна точка.

— Реалистична — поправи я той.

— Я да върви по дяволите цялата тая работа. — Гневът й изригна и тя осъзна, че през цялото време си е бил там и е къкрел. — Това просто е извинение да не правиш нищо по въпроса.

— Имаш ли предложение как би трябвало да постъпя пред прецизно съставена заповед за обиск?

— Необходимостта да приемеш нещо такова не е като да се примириш с живота. Не съм адвокат, но бях отгледана от адвокат и ми е пределно ясно, че е трябвало да натискат, и то здравата, за да получат заповедта. И е повече от ясно, че натискът е бил упражнен от бостънското ченге.

— Не оспорвам.

— Трябва да бъде санкциониран. Трябва да го съдиш за тормоз. Трябва да си бесен.

— Бях. Освен това говорих с адвоката си. Ако онзи не отстъпи, ще говорим за иск.

— Защо още не си ядосан?

— За бога, Абра, готвя пиле по рецепта от интернет, защото обикалянето из къщата да подреждам ме вбеси и трябваше да направя нещо за гнева си. Нямам повече място за гняв.

— Май аз имам, и то достатъчно. Само не ми казвай, че несправедливото и грешното са в реда на нещата. Системата не предполага хората да бъдат тормозени, а аз не съм достатъчно наивна, за да вярвам, че обратното никога не се случва. Но съм достатъчно човек, за да негодувам.

— Имам нужда от малко въздух.

Тя отиде до верандата и отвори вратите.

Илай замислено остави ножа, разсеяно избърса ръце в дънките си и я последва.

— Не ти помогнах. — Абра преметна ръка през кръста му и излязоха навън. — Нищо от това, което ти казах, не ти помогна, знам.

— Не съм убеден.

— Кипнах още като чух и не ми мина дори след като изгълтах две огромни кексчета.

Илай знаеше за класическото упование на жените в шоколада, макар самият той да предпочиташе бирата.

— Как научи за това?

— На сутрешния ми клас по йога, от една от жените. Клюкаренето е нейната религия. Държа се като кучка. Мразя кучките. Негативни вибрации — измърмори Абра, като разтърсваше ръце, сякаш искаше бризът да отнесе въпросните вибрации. — Там е работата, че тя е толкова уверена в собствената си правота, толкова загрижена, толкова натъпкана с такива неща… Говореше така, сякаш са изпратили десантчици да заловят откачен убиец, когото не съм преценила добре и съм преспала с него. И се държеше така, като че ли просто се тревожи за обществото и естествено — за мен, сякаш ще ме удушиш, докато спя, или ще ми разбиеш главата, или… О, боже, Илай. — Млъкна внезапно, ужасена. — Съжалявам. Съжалявам. Това беше тъпо. Тъпо и жестоко, сякаш съм безчувствена кучка — нещата, които най-много мразя да бъда. Предполагаше се, че трябва да повдигна духа ти или да те подкрепя, или и двете. Вместо това те нападам и ти говоря ужасни, глупави неща. Спирам. Или ще отнеса скапаното настроение със себе си.

Лицето й се изчерви от гняв и неудобство. В очите й оживя ужасено извинение. А морският бриз развя косите й и дивите къдрици затанцуваха.

— Нали се сещаш, семейството ми и приятелите ми, които оставих, не говорят за това. Чувствам как заобикалят темата, сякаш е… не слон в стаята, а скапан тиранозавър. Понякога ми се струва, че ще ме погълне цял. Но те го заобикалят и не искат да говорят за това повече, отколкото е крайно наложително. „Не разстройвайте Илай, не го карайте да мисли за това, не го депресирайте.“ Дяволски депресиращо беше да знам, че не могат или не искат да ми кажат как се чувстват, какво мислят, освен „всичко ще се оправи, с теб сме“. Оценявам подкрепата им, но крещящото мълчание на онзи тиранозавър и чувствата, които таят в себе си, направо ме убиват.

— Обичат те — започна Абра. — Страхуват се за теб.

— Знам. Не дойдох тук само защото баба искаше да има човек в къщата. Вече бях решил да се махна от дома на родителите си и да си намеря място… не можех да събера сили да го направя, но знаех, че трябва да избягам от онова ужасяващо мълчание заради себе си и заради тях.

Разбираше го чудесно. Много хора около нея се бяха държали по същия начин след нападението на Дерек. Страхуваха се да не кажат нещо погрешно. Страхуваха се въобще да кажат нещо.

— Било е ужасно изпитание за всички ви.

— И днес отново се повтори, защото трябваше да им кажа какво става, преди да го научат от някого другиго.

Състраданието отново я завладя. Не беше мислила за това.

— Било ти е трудно.

— Трябваше да стане. Смекчих нещата, предполагам, че това е начинът на Ландън да се оправят. Ти си първата, която ми казва какво мисли, без да го прикрива. Първата, която не се прави, че тиранозавъра го няма, че някой е разбил главата на Линдзи и мнозина си мислят, че това съм аз.

— Такива бяха мислите, чувствата и начинът на изразяване вкъщи.

— Кой би предположил?

Това успя да предизвика бледа усмивка.

— Нямаше да кажа нищо, но май съм изразходвала дневната си квота търпение, когато устоях да не сритам Хедър в задника.

— Силно момиче.

— Владея тай-чи. — Изрита с крак.

— Мислех, че това е кунгфу.

— И двете са бойни изкуства, така че внимавай. Но вече не съм толкова бясна.

— Аз също.

Приближи се до него и обви ръце около шията му.

— Да сключим сделка.

— Добре.

— Слагаме мислите и чувствата на масата, когато е необходимо. А ако в стаята влезе динозавър, няма да се правим, че не го виждаме.

— Както с готвенето. Ти винаги ще си по-добра от мен, но ще опитам.

— Става. Трябва да влезем, за да те гледам как готвиш.

— Добре. Сега, когато… сложихме всичко на масата, има някои неща, които трябва да кажа.

Поведе я към кухнята. Застана на плота, вдигна една чушка и я загледа, сякаш се опитваше да си представи как да я нареже.

— Пак ще ти покажа.

Докато тя мачкаше и кълцаше, Илай взе виното си.

— Корбет знае, че не съм убил Линдзи.

— Какво? — Абра рязко изправи глава, ръката й застина върху ножа. — Той ли ти го каза?

— Да. Нямам причина да мисля, че ме поднасяше. Каза, че е чел досието, прегледал е всичко и знае, че не съм я убил аз.

— Току-що напълно си промених мнението за него. — Абра се пресегна и хвана ръката му. — Не е чудно, че не беше така вбесен като мен.

— Повдигна духа ми. Има още какво да се желае, но част от облаците се разсеяха.

Докато й разказваше за Корбет, отново се пробва с чесъна.

— Значи и той мисли, че е възможно този, дето беше в къщата онази вечер, да е идвал и когато Хестър е паднала? И може би да е застрелял и Дънкан?

— Мисля, че по тази версия работи. Адвокатът ми ще побеснее и с право, ако разбере как съм говорил с Корбет и какво съм му казал. Обаче…

— Понякога се налага да се довериш.

— Не знам за доверието, но той разполага с най-добрата възможност да открие убиеца на Дънкан, а ако това стане, ще получим някои отговори.

Дръпна зелената чушка настрани и взе червената.

— Междувременно тук някъде има човек, който иска да проникне в тази къща, онзи, дето те нападна и рани баба ми. Има някой, който е убил човек. Може да е един и същ. Може да е партньор или съперник.

— Съперник?

— Много хора вярват, че Зестрата на Есмералда съществува. Когато иманярите откриха останките на „Калипсо“ преди около трийсет години, не намериха съкровището. И още не е намерено, а все повече хора го търсят. При това няма никакво солидно доказателство, че съкровището е било на борда на кораба, когато се е разбил край Уиски Бийч, нито пък че някога е било на него. Единственото, което се знае, е, че потеглило с доверен човек на семейството, когато „Калипсо“ атакувал „Санта Катерина“. Може пък довереният им човек да е офейкал със съкровището и да си е живял дебел и богат в Западните Индии.