Нора Робъртс - Уиски Бийч

Прости дни — дни на невинност? Такива ли бяха? Пясъчни замъци, ястия от морски дарове със семейството, с приятели, плаването с дядо в красивия платноход, който баба му още държеше закотвен на пристана на Уиски Бийч, шумните и пъстри коледни вечери, пръскащите искри пращящи камини…

Никога не си бе представял, че ще се лута из тези стаи като призрак, опитващ се да долови ехото на онези гласове или избелелите изображения на по-добрите времена.

Когато отиде в стаята на баба си, забеляза, че макар да бе направила някои промени — картината, покривката на леглото — почти всичко друго си беше както преди.

Огромният балдахин, под който се бе родил баща му поради преждевременно започнали родилни болки и снежна виелица. Снимката на баба му и дядо му, млади, изпълнени с живот и красиви в сватбения си ден преди половин век, още си стоеше в блестящата сребърна рамка върху бюрото. Гледката от прозорците към морето, пясъкът, извитата линия на скалистия бряг — всичко това сякаш бе вечно.

Внезапно в ума му проблесна спомен от лятна нощ, от яростна лятна буря. Трясък на мълнии, пронизващи светкавици. И той и сестра му, гостуващи за седмица в Блъф Хаус, ужасено бягат да се скрият в леглото на баба и дядо.

На колко беше тогава? На пет, може би на шест? Но споменът беше ясен, все едно го гледаше през кристалночист окуляр. Светкавиците зад прозорците, прекрасното гигантско легло, на което трябваше да се покатери. Чу дядо си — не беше ли странно точно в този миг да си даде сметка как баща му е взел да прилича на дядо му на същата възраст? — да се смее, докато изтегляше ужасената Триша в леглото.

Онази вечер си направиха див купон! Беше като рок концерт в рая.

Споменът избледня, но Илай се почувства по-спокоен.

Отиде до вратата на верандата, отключи и пристъпи навън, на вятъра и студа.

Вълните се блъскаха и кипяха от силния неспиращ вятър, който носеше мириса на сняг. На ръба на носа, в най-отдалечения му край, белият като в булчинска премяна фар се издигаше над острите скали. Още по-навътре в Атлантика видя точица — кораб, борещ се с неуморните води.

Къде ли отиваше? И какъв ли товар носеше?

Навремето играеха игра… „А“ за ананас. Заминава за Армения, каза си Илай, и носи артишок.

За пръв път от много време, докато присвиваше рамене срещу хапещия студ, той се усмихна.

За Бимини с бабуини. За Кайро с кокосови орехи. За Дания с дини, мислеше си, докато петънцето изчезна.

Остана още малко навън, преди да се прибере на топло.

Трябваше да прави нещо. Да излезе и да си вземе багажа. Да го подреди, да се установи.

Може би по-късно.

Излезе от стаята и тръгна към третия етаж, където някога — преди да се роди — се бяха намирали помещенията на прислугата.

Сега беше склад, пълен с покрити като призраци мебели, ракли, кутии — повечето на открито, докато стаичките, в които слугините и готвачите са спали, стояха празни. Приближи се безцелно до остъкления еркер, който гледаше към морските вълни.

Стаята на иконома. Или пък на управителя. Не можеше да се сети точно чия беше, но който и да бе спал там, бе придавал на мястото особена важност — то се намираше точно срещу частния вход и верандата.

Нямаше вече нужда от такъв персонал, не беше и необходимо третият етаж да се поддържа мебелиран и дори да се отоплява. Практичната му баба го бе затворила преди години.

Може би някой ден този, който се заемеше с къщата, щеше да възстанови помещението, да разкара всички онези призрачни покривала, да върне топлината и светлината.

Но сега всичко тук беше празно и студено като него самия.

Отново слезе долу и продължи да се разхожда.

Откри още промени.

Баба му беше преустроила една от спалните на втория етаж в нещо като кабинет и дневна. Студио може би. Завършено с настолен компютър върху гигантско старинно бюро, фотьойл за четене, който би могъл да служи и като диван за следобедна дрямка. И още от картините й — разцъфтели розови божури, които се изсипваха от кобалтовосиня ваза, и ефирна мъгла над оформените от вятъра дюни.

И гледката, разбира се, разпростряла се като отрупана маса пред изгладняла душа.

Отиде до бюрото и издърпа бележката, залепена на монитора.

Намръщи се за миг на бележката, без да е сигурен дали е доволен, задето баба му използва съседката, за да му предава нарежданията си. След това, все още с листчето в ръка, огледа стаята, прозорците, дори малката баня и килера, в който сега имаше канцеларски принадлежности заедно с чаршафи, одеяла и възглавници. Което го наведе на извода, че диванът е разтегателен.

Пак тази практичност. В къщата имаше дванайсет, а може би и повече спални — не можеше да се сети, но защо да се хаби място, щом може да се използва едно помещение за няколко цели?

Поклати глава пред малкия хладилен шкаф със стъклена врата, зареден с бутилирана вода и с единственото му греховно удоволствие още от колежа, „Маунтин Дю“.

„Пиши тук.“

Призна, че мястото е добро, а мисълта да седне и да пише го влечеше много повече от подреждането на багажа му.

— Добре де — измърмори. — Така да бъде.

Отиде до спалнята си и извади чантата с лаптопа. Избута клавиатурата и монитора вляво, освобождавайки място за себе си. И тъй като бездруго му беше подръка — какво пък, дявол да го вземе — извади студена бутилка „Маунтин Дю“. Включи лаптопа и постави флаш паметта.

— Добре — каза отново. — Докъде бяхме стигнали?

Отвори бутилката, изпуфтя, когато файлът му се отвори, и започна да го преглежда. И щом се зачете в написаното, потъна в него.

Избяга.

Още от колежа писането му беше хоби — интерес, който обичаше да задоволява. А и беше получил причина да се гордее, когато продаде няколко разказа.

През изминалата година и половина — когато животът му започна да се разпада — откри, че писането му предлага по-добра терапия, по-успокоено съзнание, отколкото цял час при психоаналитик.

Можеше да избяга в създадения от него свят, който — в някаква степен поне — успяваше да контролира. А странното бе, че тогава се чувстваше по-истински, отколкото в реалността.

Това, което пишеше, най-вече се основаваше на опита му. Създаването на съдебни трилъри — първоначално разкази, а сега и този плашещо съблазнителен опит за роман — му предостави възможността да се заиграва със закона, да го използва или да злоупотребява с него в зависимост от персонажа. Можеше да сътворява дилеми, разрешения, да се движи по тясната хлъзгава и постоянно криволичеща пътечка между закона и правосъдието.

Стана адвокат, защото правото, с всичките си пукнатини, с цялата си сложност и с всевъзможните си интерпретации, го очароваше. Другата причина беше, че семейният бизнес, индустрията на „Ландън Уиски“, за него просто не беше това, което означаваше за баща му, за сестра му, дори за зет му.

Ориентира се към криминалното право и следва упорито целта си в колежа, докато стажува при съдия Райнголд — човек, към когото питаеше възхищение и уважение — а после при „Браун, Кинсейл, Шубърт и съдружие“.

Сега, когато законът съвсем буквално го провали, писането бе това, което го поддържаше жив. То му напомняше, че има моменти, в които истината побеждава лъжите и правосъдието си пробива път.

Когато изплува в реалността, светлината се беше сменила, бе станала някак мрачна и смекчаваше водните нюанси. С известна изненада установи, че минава три следобед — беше писал усърдно почти четири часа.

— Хестър пак отбеляза точка — измърмори.

Запази работата си и си провери имейла. Откри, че е залят със спам и го изтри. Нищо важно, нищо, което да се чувства задължен да прочете точно в момента.

Написа писмо до родителите си и още едно до сестра си с почти същия текст. Никакви проблеми по пътя, къщата изглежда чудесно, чувства се добре, че се е върнал там и се е установил. Нищо за повтарящите се сънища, за промъкващата се депресия и за бъбривите съседки, които забъркват омлети.

След това писа и на баба си.

След като изпрати имейла, му хрумна, че не може да се сети дали й е благодарил, но добре помни, че не й е платил покупките.