Разказа й за находката си в домашната библиотека.

— Интересна беше. Определено е писана от жена с мъжки псевдоним.

— Това ми звучи предубедено и малко саркастично.

— Нямам предвид това — оправда се той. — Не ме интересува полът на писателя. Просто ми се струва, че е била жена, особено като се вземе предвид времето, когато е писана историята. Езикът е цветист, определено романтичен. Хареса ми, въпреки художествената измислица.

— Искам и аз да преценя. Ще ми я дадеш ли?

— Разбира се. След тази история с изкопа реших да прегледам библиотеката и да видя какво имаме за легендата, за „Калипсо“, за Натаниъл Брум и моята предшественица Виолета.

— Това е начинание, в което искам и аз да участвам. Все се канех да помоля Хестър да ми заеме някои от книгите, но така и не го направих. Обичам да чета художествена литература или книги за самопомощ.

Илай я смяташе за една от най-силните и оправни жени, които някога беше срещал, така че трябваше да попита:

— От каква помощ се нуждаеш?

— Зависи от деня. Когато първоначално се преместих тук, все още се чувствах малко несигурна. Четох много книги, търсех баланс, оправях се с травмата.

Той положи ръце върху нейните.

— Не искам да връщам лошите ти спомени, но ми се ще да ми кажеш колко му дадоха.

— Двайсет години. Прокурорът го обвини в изнасилване, побой, опит за предумишлено убийство и щяха да му дадат доживотна. Смъкнаха до тежко сексуално насилие, като се добави и ножът, и настояха за максималната. Не мислех, че ще я получи, но споразумението…

— Следенето, преднамереното нахлуване в дома ти, съседите очевидци. Разумно е постъпил да приеме. Какво мислиш за двайсетте години?

— Става. Доволна съм. Когато някой ден реши да опита да излезе предсрочно, смятам да бъда там и да говоря. Възнамерявам да взема снимки как съм изглеждала след нападението. Бих искала да мисля, че това не е отмъщение, обаче…

— Не е.

— Всъщност не ми пука дали е, или не е, а и вече съм в мир със себе си. Знам, че се чувствам по-спокойна, като е в затвора, и ще направя каквото мога, за да го задържа там. Далеч от мен, далеч от всеки друг, който би могъл да попадне в полезрението му. Постигнах равновесие и оттогава постоянно имам нужда от малък тласък, от нещо, което да ме отвори към различен начин на възприемане.

Усмихна се и взе още една лъжица супа.

— А как е твоето равновесие, Илай?

— Точно сега имам чувството, че мога да правя кълбета напред по опънато въже.

Абра се изсмя, докато отпиваше вино.

— Сексът е най-доброто изобретение.

— Няма спор по въпроса.

— Може би трябва да вмъкнеш малко секс в книгата си — освен ако не мислиш, че е твърде женствено и романтично де.

— Долавям предизвикателство.

— Не искаш ли героят ти накрая да постигне равновесие? — Наведе се и леко притисна устни до неговите. — Ще се радвам да ти помогна с изследванията.

— Глупак ще бъда, ако ти откажа. — Без да сваля поглед от нея, Илай плъзна ръце по бедрата й. — Кухненският под все още ми изглежда добре.

— Длъжни сме да го изпробваме, да.

Докато се притискаше към него, звънецът на вратата огласи къщата.

— По дяволите. Запази мисълта си.

На вратата стоеше Вини и Илай осъзна, че не е постигнал равновесие, щом видът на ченге, било то и стар приятел, още свива сърцето му.

— Здравей, Вини.

— Илай. Получих обаждане, когато си тръгвах — смяната ми свърши. Исках да спра, за да… О, здрасти, Абс.

— Здрасти, Вини. — Абра пристъпи иззад Илай. — Влизай вътре на топло.

— Ами добре… Лош момент. И утре можем да говорим, Илай.

— Влизай, Вини. Просто ядем супа. Абра я направи.

— Искаш ли? — попита го тя.

— Не, благодаря. Не. Аз, такова, преди два часа вечерях и…

— Два пъти седмично правя масажи на Илай — обясни Абра. — И гледам да съм сигурна, че се храни, защото често забравя. И правим секс. Това е ново развитие.

— Добре. Боже, Абра. Човече.

— Защо не влезеш и не седнеш при Илай? Ще направя малко кафе.

— Не искам да ви се натрапвам.

— Твърде късно — обяви Абра, като влизаше.

Илай се усмихна зад гърба й.

— Невероятна е.

— Да, такова… Виж, Илай, харесвам те. Или поне навремето те харесвах и съм склонен да те харесвам и сега. Просто не я забърквай и нея.

— Сериозно се старая. Междувременно наистина можем да влезем и да седнем. — Обърна се към гостната и спря, когато Вини се загледа в масажната дъска. — Не приема „не“ за отговор.

— Вероятно. — Вини пъхна палци в униформения си колан. — Да си дойдем на думата. Илай, знам, че детективите Корбет и Улф са идвали при теб.

— По-рано проведохме интересен разговор.

— Корбет е здравомислещ, умен и акуратен. Не познавам Улф, но е повече от очевидно, че здраво е забил зъби в случая и не смята да се откаже.

— Здраво е забил зъби в мен от година. — Илай се отпусна на дивана. — Още имам белези.

— Сега ще ги забие и в Абра, и в мен.

— Съжалявам, Вини.

Вини поклати глава и седна на стола.

— Не ти ща извиненията. Искам обаче да съм сигурен, че знаеш, че той ще направи каквото може, за да дискредитира Абра като твое алиби, и ще се опита и мен да забърка в кашата.

— Той е идиот. — Абра влезе с чаша кафе. — Опасен идиот, мисля.

Вини взе кафето и се вторачи в чашата си.

— Той е упорит и опитен полицай с много солидна репутация. А сега те е взел на мушка, защото вътрешно е убеден, че си олицетворение на греха. И ако не успее да го докаже, за него това ще е провал.

— Не мога да съм виновен за убийство само за да запазя чисто досието му.

— Познавал е Дънкан.

— Разбрах това.

— Не съм се задълбочавал, но доколкото схващам, двамата са били доста близки. Така че сега е още по-мотивиран да те закопае. А този път имаш алиби.

— Това трябва да съм аз.

— А в теб — обърна се Вини към Абра — ще види лъжкиня, защитаваща своя…

— Напоследък правилната дума е любовник — вметна тя. — Може да опита да ме дискредитира. Обречен е на провал. По лицето ти чета, мислиш, че би било по-лесно и по-чисто, ако не спях с Илай. Аз… ние усложнихме нещата. Но истината си остава истина, Вини.

— Искам само да знаете, че ще продължи да се рови. Вече здравата се е захванал с Илай, така че трябва да очакваш да се насочи и към теб, Абс.

— Това не ме притеснява. Илай знае за Дерек, Вини.

— Добре. — Вини кимна и отпи от кафето. — Не искам да си притеснена. Искам да си подготвена.

— Оценявам това.

— Налице ли са вече резултатите от балистичната експертиза? — запита Илай.

— Не мога да споделям данни от разследването. — Вини сви рамене и отново отпи от кафето. — Баба ти има хубава колекция от антични оръжия горе — веднъж ми ги показа. Не помня сред тях да има трийсет и втори калибър.

— Не — отвърна Илай небрежно. — Нищо такова нито в колекцията, нито в къщата.

— Ами… По-добре да тръгвам. Благодаря за кафето, Абра.

— Няма защо.

Илай се изправи, за да го изпрати до вратата.

— Благодаря ти, задето дойде заради това, Вини. Няма да го забравя.

— Грижи се за нея. Тя много добре знае колко гадни могат да бъдат хората, но все още предпочита да не вярва в това. И не се забърквай в неприятности.

Мислех, че го правя, каза си Илай. Обаче неприятностите можеха да се промъкнат и през най-малкия отвор.

Когато влезе отново в гостната, Абра тръгна към камината, за да сложи цепеница в огъня. После се обърна, а пламъците засияха зад гърба й.

— Каквото и да е станало — започна той, — все едно чия е вината, присъствието ти тук, това, че си била с мен, те поставя на прицел. Личният ти живот, това, което става с теб, изборите, които правиш, работата ти, семейството ти, приятелите ти — всичко това ще бъде разровено, преобърнато, разучено, изговорено. Веднъж вече си преминала през това и то е зад теб. Но ако останеш тук, всичко отново ще се повтори.

— Така е. Е, и?

— Трябва ти време, за да помислиш, да решиш дали наистина искаш да се подложиш на такова вмешателство.

Погледът й остана спокоен.

— Значи допускаш, че не съм мислила. Това не говори много за мнението ти относно способността ми да преценявам последиците от действията си.

— Нямах предвид това.

— Няма да ме спасиш от мене, Илай. И сама се оправям. Нямам нищо против да се грижиш за мен, защото искрено вярвам, че хората трябва да се грижат един за друг, но Вини греши. Слуховете се носят надалеч, а аз чувам добре. Знам колко гадни могат да бъдат хората, но съм склонна да мисля, че не всички са такива, а това е много различно от онова, което той каза.

— Но хората обикновено са гадни.

— Срамота, че мислиш така, но след всичко станало, след това, което става и в момента, е трудно да те виня. Някой път можем да проведем интересен спор по въпроса. Точно сега обаче искаш ли да знаеш какво си мисля?