— Не се тревожа за това. Не се тревожа — настоя, когато тя отново изви вежди. — Истината е, че съм заинтригуван. Мина много време, откакто съм се интересувал от нещо друго, освен от писането, но сега бих искал да разнищя тази история.

— Чудесно. Всеки трябва да си има хоби.

— Сарказъм ли долавям?

— Не точно. Ти не си нито полицай, нито детектив, но имаш пълното право да си заинтересуван. А сега и аз съм в кюпа. Имаме си общо хоби. Време е да си призная всичко. Видях бележките ти в библиотеката.

— Добре.

— Ако имаш нещо, което не искаш да видя — като оная готина рисунка на Абра Малката русалка, която бих искала да прерисуваш на хубава хартия, за да си я имам, трябва да го държиш скрито. Разполагам с ключ и смятам да го използвам. Обикалях да те търся.

— Добре. — Илай се почувства малко странно заради рисунката. — Понякога, като си драскам, ми помага да мисля.

— Това не бяха драскулки, беше си рисунка. Драскането е това, което правя аз, и резултатът са уродливи животни. Хареса ми и Дяволския вампир Улф.

— Този персонаж има потенциал.

— И аз така си казах, а рисуването ти помага да мислиш. Главните действащи лица, връзките между тях, времевите линии, факторите, всичко. Подредено логично. Прилича ми на добро начало. Май и аз ще взема да си нахвърля бележки.

Илай се замисли.

— Ще те потърси. Улф. И когато го направи, няма да може да открие никаква връзка между нас от времето преди да дойда тук. Няма да открие и нищо, което да потвърди, че си лъжлива развратна убийца.

— Откъде знаеш? — усмихна се тя. — Още не съм ти разказала историята си. Може пък да съм възстановяваща се развратница със склонност към убийства.

— Разкажи ми историята си и аз ще отсъдя.

— Ще го направя. По-късно. Сега е време за масажа ти.

Илай неспокойно погледна дъската.

— С мен честта ти ще бъде опазена — обеща Абра, докато се изправяше. — Това не е прелюдия към секс.

— Продължавам да си мисля как спя с теб.

Всъщност представяше си как разкъсва дрехите й и я обяздва като див жребец, обаче ако й кажеше това, нямаше да е… деликатно.

— Щях да бъда разочарована, ако не мислеше за това, но това няма да стане през следващия час. Събличай се, лягай на дъската с лице нагоре. Отивам да се измия.

— Ти си шефът.

— Бих могла. Но тъй като засега работя за постигането на тази цел, мисля да бъда безупречна. Така че ще се боря със себе си.

Прокара длан през рамото му и излезе.

Тъй като явно не беше подходящото време да й разкъса дрехите, съблече своите.

Струваше му се странно да е гол между чаршафите. И още по-странно стана, когато тя се върна, пусна музиката със звуци от природата и запали свещите.

А после вълшебните й пръсти започнаха от врата му към раменете и той се запита дали не е странно, че мислите за секс отстъпиха някъде назад.

— Стига си мислил — тихо нареди тя. — Отпусни се.

Замисли се как да не мисли. Опита се да мисли за нещо друго. Реши да пробва с книгата си, но проблемите на героите му отшумяха заедно с болките в мускулите му.

Докато се опитваше да не мисли или поне да мисли за нещо друго, да ползва книгата си като бягство, Абра отпускаше възли, успокояваше болки, разсейваше центрове на напрежение.

Илай се обърна, когато му нареди, и си помисли, че може би тя е човекът, който би могъл да разреши всички проблеми, произтичащи от войните, икономиката и предразсъдъците, като просто пльосне главните виновници на дъската си за час.

— Здравата работиш.

Гласът й прозвуча професионално като ръцете й:

— Да, може да се каже.

— Мога да го почувствам.

— Обаче гърбът ти е огромен възел от напрежение, сладкишче.

Опита се да се сети кога за последен път някой, бил той и майка му, го беше наричал сладкишче.

— Последните дни бяха интересни.

— Мхм. Ще ти покажа някои упражнения за разтягане и отпускане. Можеш да отделиш няколко минути за тях всеки път, като станеш от компютъра.

Натискаше, извиваше, дърпаше и разтриваше всяка точка на напрежение, докато той се отпусна като парцал.

— Как се чувстваш? — запита го тя, докато го омотаваше с чаршафа.

— Май видях Бог.

— И как ти се стори тя?

Илай се изсмя приглушено.

— Доста секси, да ти кажа.

— Винаги съм го подозирала. Изчакай, не ставай още. Ще се върна след малко.

Той успя да седне и омота чаршафа около важните части, когато тя влезе с чаша вода.

— Изпий я цялата.

Задържа я с две ръце, а после прокара пръсти през косата му.

— Изглеждаш отпочинал.

— Трябва да има някаква дума между „отпочинал“ и „в несвяст“. Не мога да я измисля сега, но така се чувствам.

— Не е зле. Ще бъда в кухнята.

— Абра. — Хвана я за ръката. — Звучи безлично и банално, но все пак ще го кажа. Ти си дар божи.

Тя се усмихна. Беше красива.

— На мен не ми звучи безлично и банално. Благодаря ти.

Когато Илай влезе в кухнята, я завари с чаша вино в ръка да топли супа на котлона.

— Гладен ли си?

— Не бях, но адски хубаво мирише.

— Не искаш ли преди това една разходка по брега?

— Може.

— Добре. По това време на деня светлината е мека и приятна. Ще ни отвори апетит.

Абра тръгна към пералното помещение, където висяха якетата им, и се облече.

— Преди малко използвах телескопа — призна тя, щом излязоха навън. — На хубаво място е поставен.

— Видях някакви полицаи да разследват около фара.

— Ами убийствата не са традиция в Уиски Бийч, а фаталните инциденти не привличат туристи. Важно е да подходят с внимание. А колкото по-внимателно разследват, толкова по-добре за теб.

— Може и така да е, но аз съм замесен. Онзи полицай ме попита дали има оръжия в къщата. Извъртях отговора, защото внезапно си помислих, че някой може да е проникнал и да е взел от пистолетите от колекцията, за да застреля Дънкан.

— Добре си направил. Въобще не се бях сетила за това.

— Никога не си била основната заподозряна в разследване за убийство. Те обаче са си там, на мястото си, затворени в кутиите си. Когато от полицията се сдобият със заповед за обиск, а то ще стане, могат да ги вземат, за да ги изследват. Но вече знаят, че никое от оръжията в Блъф Хаус не е убило Дънкан.

— Защото знаят какъв калибър е използван, а може би дори и какъв пистолет. Гледала съм „От местопрестъплението“ — добави Абра. — А пистолетите в къщата са антики. Съмнявам се Дънкан да е застрелян с мускет или с пистолет за дуел.

— Крайно невероятно.

— Обаче в момента проваляме работата, която свършихме преди малко, като си говорим за ченгета и убийства. — Абра отметна косите си назад, щом стигнаха стълбите към брега, и обърна лице към меката синева на смрачаващото се небе. — Искаш ли да знаеш защо се преместих в Уиски Бийч? Защо сега това е моето място?

— Да, искам.

— Ще ти разкажа. Историята е подходяща за разходка по брега, макар че трябва да почна от по-далеч, за да ти изясня детайлите.

— Може ли първо един въпрос, защото се опитвах да разбера? Какво си правила, преди да дойдеш тук и да се захванеш с масажите, йогата, бижутерията и почистването на къщи?

— Имаш предвид професионално? Бях маркетинг директор на нестопанска организация извън столицата.

Илай я огледа — пръстените й, разпиляната от вятъра коса.

— Да. Това не беше сред десетте най-вероятни предположения в списъка ми.

Абра го сбута с лакът.

— Защитих магистратура по бизнес администрация в Северозападния университет.

— Сериозно?

— Абсолютно сериозно. Продължавам нататък. Майка ми е изключителна жена. Невероятно умна, всеотдайна и смела. Родила ме е, докато е била в университета. Баща ми решил, че тази отговорност му е в повече, и се разделили, като съм станала на две. Всъщност той не е част от живота ми.

— Съжалявам.

— И аз съжалявах за кратко, но го преодолях. Майка ми е адвокат по човешките права. Пътувахме много. Водеше ме навсякъде, където можеше. А когато не можеше, оставах с леля — сестрата на мама — или с баба и дядо. Но повечето време бях с нея. Получих адски добро образование и опознах света.

— Я чакай малко. — Внезапно го осени. — Майка ти да не е Джейн Уолш?

— Да. Познаваш ли я?

— Мили боже, Джейн Уолш? Че тя спечели Нобелова награда за мир!

— Казах ти, че е изключителна. Исках да стана като нея, когато порасна, но кой не би искал? — Абра вдигна ръце за миг и затвори очи, за да посрещне вятъра. — Една на милион е. На десет милиона, от моя гледна точка. Научи ме на любов и състрадание, смелост и справедливост. В началото мислех да поема директно по стъпките й и да завърша право, обаче това не беше за мен.

— Това разочарова ли я?

— Не. Едно от съществените неща, на които ме научи, беше да следвам мислите и сърцето си. — Докато вървяха, тя го хвана под ръка. — Баща ти разочарован ли беше, когато ти не го последва?