Нора Робъртс - Уиски Бийч

Известно време поседя изправен в леглото, объркан и смутен. Огледа стаята и спомените се върнаха, докато лудешки биещото му сърце се успокои.

Блъф Хаус. Беше се върнал в Блъф Хаус.

Линдзи беше мъртва от почти година. Къщата им в Бек Бей най-сетне бе обявена за продан. Кошмарът беше в миналото, дори понякога да го усещаше как му диша във врата.

Прокара пръсти през косата си и си пожела да си повярва, че може да заспи отново, но знаеше, че ако пак затвори очи, неминуемо ще се озове в малката библиотека точно до тялото на убитата си съпруга.

Въпреки това не можеше да се сети и за една причина да се измъкне от леглото.

Стори му се, че дочу музика — неясна и далечна. Какво беше това, по дяволите?

Свикнал беше с шума през последните месеци в дома на родителите си — гласове, музика, дърдоренето по телевизията, но тук не би трябвало да се чува нищо друго, освен вълните и свистенето на вятъра.

Дали пък не беше включил радиото или телевизора, а после да е забравил? Нямаше да му е за първи път, откак бе поел по спиралата на падението си.

Е, поне имаше причина да стане от леглото.

Не беше донесъл целия си багаж, затова се намъкна в дънките, които бе носил предния ден, грабна ризата си и я навлече на излизане от спалнята.

Всъщност не звучеше като радио, установи, щом наближи стълбите. Или поне не беше само радио. Лесно разпозна Адел, докато вървеше по първия етаж, но ясно чу и втори женски глас, който припяваше в страстен — и доста гръмогласен — дует.

Проследи звука и се озова в кухнята. Пеещата партньорка на Адел се пресегна към една от трите платнени торби на плота, измъкна няколко банана и ги постави в бамбуковата купа с ябълки и круши.

Въобще не успя да схване ставащото.

Тя пееше с цяло гърло, при това доста добре… е, не докарваше чак вълшебството на Адел, но си я биваше. Напомняше му едновременно на фея и на висока гъвкава върба.

Пищни дълги къдрици с цвета на орех се виеха по раменете й и се спускаха отзад по тъмносиния й пуловер. Лицето й беше… необичайно. Само това успя да измисли. Издължените бадемови очи, острият нос и скулите, плътната горна устна и бенката на лявата й буза му се сториха интригуващи.

А може би това се дължеше на замъгленото му съзнание и на обстоятелствата.

На пръстите й проблясваха пръстени. От ушите й висяха обеци. На врата й трепкаше полумесец, а на китката й се виждаше часовник, чийто кръгъл бял циферблат приличаше на бейзболна топка.

Продължавайки да пее, жената извади кутия мляко и пакет масло от торбата и се завъртя към хладилника. Тогава го видя.

Не изпищя, но рязко отскочи назад и почти изтърва млякото.

— Илай? — Притисна към сърцето си обсипаната с пръстени длан. — Боже! Уплаши ме!

Смехът й беше дрезгав и напрегнат. Тя разтърси къдравите си коси.

— Не те очаквах преди следобеда. Не видях колата. Обаче дойдох отзад — продължи и посочи вратата, която водеше към главната тераса. — Сигурно си минал отпред. Че защо не? През нощта ли шофира? Предполагам, че трафикът не е бил натоварен, но пътищата са ужасни заради лапавицата. Все едно, вече си тук. Искаш ли кафе?

Приличаше на дългокрака самодива, а смехът й беше като на морска богиня.

Освен това беше донесла банани.

Втренчи се в нея.

— Коя си ти?

— Ох, извинявай. Мислех, че Хестър ти е казала. Аз съм Абра. Абра Уолш. Хестър ме помоли да приготвя къщата за теб. Точно зареждах кухнята. Как е Хестър? От няколко дни не съм я чувала — разменяхме си само имейли и съобщения.

— Абра Уолш — повтори той. — Ти си я намерила.

— Да.

Измъкна пакет кафе от торбата и започна да пълни машината, която беше почти същата като тази, която беше използвал всеки ден в адвокатската си кантора.

— Ужасен ден. Не се появи на класа по йога… А никога не пропускаше. Обадих й се, но тя не вдигна, така че дойдох да проверя. Имах ключ. Почиствах тук.

Докато от машината се издигаше пара, тя постави доста голяма чаша под чучура и продължи да вади покупките.

— Минавам отзад — навик ми е. Повиках я, но… После се притесних, че може би й е зле, така че влязох и се запътих към стълбището. И я намерих да лежи там. Помислих си… но имаше пулс и дойде в съзнание, като я извиках по име. Звъннах за линейка и я завих с покривката от дивана, защото ме беше страх да я местя. Хората дойдоха бързо, но тогава ми се стори, че са минали часове.

Извади кутия със сметана от хладилника и сипа в чашата.

— Тук или на масата ще закусваш?

— Моля?

— Тук. — Постави кафето на плота. — Така ще можеш да седнеш и да си говорим.

Илай погледна кафето, а тя се усмихна.

— Добре ли е така? Хестър каза с много сметана и без захар.

— Аха. Да, благодаря.

Подобно на сомнамбул отиде до плота и седна на стола.

— Толкова е силна и умна, толкова е… себе си. Тя е моят герой, баба ти. Когато се преместих тук преди няколко години, тя беше първият човек, с когото се сближих.

Не спираше да говори. Нямаше никакво значение дали я слуша, каза си тя. Понякога нечий глас би могъл да донесе успокоение, а той определено изглеждаше като човек, който има нужда да бъде успокоен.

Сети се за неговата снимка, която Хестър й беше показала, онази отпреди няколко години. Леката усмивка, блясъкът в сините Ландънови очи — кристалносини с много тъмен ръб около ириса. Сега изглеждаше изтощен, тъжен и много слаб.

Щеше да направи всичко по силите си, за да оправи тая работа.

И докато разсъждаваше, извади от хладилника яйца и шунка.

— Много е доволна, задето си се съгласил да останеш тук. Знам, че се натъжаваше, като си представяше Блъф Хаус празна. Спомена, че пишеш роман?

— Аз… такова…

— Прочетох някои от разказите ти. Харесаха ми. — Постави тиган върху котлона. После напълни чаша с портокалов сок, сложи шепа горски плодове в малка цедка, за да ги умие, и постави хляб в тостера. — Писала съм лоши любовни стихотворения като ученичка. Още по-зле стана, щом се опитах да им добавя и музика. Обичам да чета. Уважавам всеки, който умее да навързва думите така, че да се получи история. Тя се гордее с теб, да знаеш. Хестър де.

Илай я погледна и забеляза очите й. Зелени, установи, като замъглено море, сякаш от друг свят като всичко останало в нея.

Може пък наистина да не беше оттук.

И тогава дланта й докосна ръката му, само за миг, топла и истинска.

— Кафето ти ще изстине.

— Вярно.

Вдигна чашата, отпи. Почувства се малко по-добре.

— Отдавна не си идвал — продължи тя, докато сипваше яйчената смес в тигана. — Има малък ресторант долу в градчето… И пицарията още си е там. Мисля, че вече си добре зареден, но и магазинът си е на мястото. Ако имаш нужда от нещо, няма защо да ходиш чак в града, само ми кажи. Аз съм във вилата Лафинг Гъл2, ако излезеш и решиш да дойдеш. Знаеш ли я къде е?

— Аз… да. Ти… за баба ли работиш?

— Почиствам тук веднъж или два пъти седмично, когато има нужда. И за други хора чистя — когато те имат нужда. Преподавам йога пет пъти седмично в сутерена на църквата и една вечер в седмицата — вкъщи. Убедих Хестър да опита йога и тя се пристрасти. И масажи правя… — Усмихна му се бързо през рамо. — Терапевтични. Имам сертификат. Въобще върша много неща, защото се интересувам от много неща.

Постави омлета в чиния заедно със свежите, горски плодове и препечените филийки. Поднесе му закуската, добави червена ленена кърпа и прибори.

— Трябва да тръгвам. Малко закъснявам.

Сгъна пазарските торби в огромна червена пазарска чанта, облече тъмномораво палто, уви около врата си раирано блестящо шалче и постави на главата си пурпурна вълнена шапка.

— Ще се видим вдругиден към девет.

— Вдругиден?

— Ще чистя. Ако междувременно имаш нужда от нещо, телефоните ми — и мобилният, и домашният — са ей тук на дъската. Или пък ако излезеш на разходка, а аз съм вкъщи, можеш да наминеш. Значи… Ами добре дошъл отново, Илай.

Отправи се към входната врата, обърна се и се усмихна.

— Да си изядеш закуската — нареди му и изчезна.

Той поседя втренчен във вратата, след което погледна чинията си. Нямаше какво друго да прави, затова взе вилицата и започна да яде.