Нора Робъртс - Уиски Бийч

Напълно уместно четиво с оглед на дупката в мазето.

Изтегна се на дивана край разпаления огън, задъвка курабия и се зачете. Стара книга, публикувана в началото на двайсети век, с илюстрации, карти и биографични данни за всеки, когото авторът смяташе за важен. Запленен, Илай се потопи в съдбоносното последно плаване на „Калипсо“ с капитан Натаниъл Брум — недотам безчестен пират и контрабандист.

Книгата го описваше красив, енергичен и сърцат, което щеше да бъде сметнато за глупост от всеки, който не е почитател на филмовите пирати от Ерол Флин до Джони Деп.

Прочете за морската битка между „Калипсо“ и „Санта Катерина“, описана в авантюристичен стил без кръвопролитията, което го накара да заподозре, може би нечестно, че авторът всъщност е жена, писала под мъжкия псевдоним Чарлз Дж. Хавершъм.

Абордажът и потапянето на „Санта Катерина“ и ограбването на трюма бяха описани с тежка доза романтика. Зестрата на Есмералда според Хавершъм била по магичен път пропита с любовта от сърцето на господарката си, така че съкровищата можели да бъдат намерени единствено от онзи, който изпитва истинска любов.

Сериозно?

Илай изяде още една курабия. Би могъл да остави книгата и да избере друга, но беше толкова очевидно, че авторът обича писането, а и стилът беше някак абсурдно забавен, че той се зачете в легендата, която никога не беше чувал.

Нямаше нужда да вярва в променящата сила на любовта, която в този случай бе попила във вълшебните диаманти и рубини, за да се наслаждава на историята. Освен това оценяваше последователността в романтичната склонност на автора да твърди, че вероятно някой моряк е оцелял след крушението на „Калипсо“ заедно със съкровището и че това е енергично романтичният капитан Брум.

Изчете цялата книга до трагичния й, макар и романтичен край, след което я прелисти, за да разгледа отново илюстрациите. Стоплен от огъня, изпадна в курабиен унес с книгата върху гърдите си. Представи си морски битки, пирати, бляскави бижута, сърцето на млада жена, предателство, изкупление и смърт.

Представи си и Линдзи, как лежи в дупката на мазето в Блъф Хаус, с кръвта, протекла върху камъка и прахта. А той самият как стои над нея с кирка в ръка.

Събуди се потен, огънят беше почти изтлял, тялото му беше схванато. Замаян и разтреперан, стана от дивана и излезе от библиотеката. Последната картина от съня оставаше толкова силна, толкова ясна в съзнанието му, че слезе в мазето и тръгна из лабиринта от помещения. Застана над дупката, за да се увери, че мъртвата му съпруга не е там.

Глупак, каза си. Само глупак би се поддал на подтика да провери невъзможното заради измамен сън, причинен от тъпа книга и твърде много курабийки. Също толкова глупаво бе да си мисли — да се надява — че след като не е сънувал Линдзи от няколко нощи, значи е оставил това зад гърба си.

Но колкото и глупаво да беше, оптимизмът и енергията му угаснаха като жарава под дъжда. Трябваше да се върне и да се заеме с нещо, преди мракът да го погълне. Не искаше отново да се бори, за да достигне светлината.

Може да запълни дупката, каза си на връщане. Първо ще се чуе с Вини, после ще я запълни. Ще я накара да изчезне и майната му на тоя, който беше дошъл в Блъф Хаус с идиотската си идея да търси съкровища.

Илай подхрани малката искрица гняв — много по за предпочитане от депресията — и я раздуха, докато вървеше нагоре. Остави я да се разгори, да пламне срещу този, който бе нахлул в семейния му дом.

Писнало му беше да бъде тормозен, не можеше вече да търпи мисълта, че някой е влязъл в дома му — в предишния му дом — и е убил съпругата му, накисвайки него за това. Не искаше да се примири, че някой е могъл да влезе в Блъф Хаус и да е причинил падането на баба му.

Втръснало му беше да се чувства като жертва.

Влезе в кухнята и замръзна на място.

Абра стоеше срещу него с телефон в ръката и с голям кухненски нож в другата.

— Наистина се надявам, че възнамеряваш да го използваш за рязане на гигантски моркови.

— За бога! Илай. — Абра пусна ножа на плота и той издрънча. — Дойдох, а вратата към мазето беше отворена. Не ми отговори, като те виках. После чух нещо и… паникьосах се.

— Паникьосване е да побегнеш. Разумното паникьосване означава да избягаш и да се обадиш на полицията. Да стоиш тук с нож не е разумно, не е и паникьосване.

— Чувствах се и по двата начина. Трябва… мога… Няма значение.

Абра взе чаша и извади бутилка вино от хладилника. Издърпа тапата и загълта, все едно че пиеше сок.

— Уплаших те. Извинявай. — Илай забеляза, че ръцете й треперят. — Но може да ми се случва от време на време да слизам в мазето.

— Знам. Не е това. Работата е там, че… — Отпи дълга глътка и вдиша дълбоко. — Илай, намерили са Кърби Дънкан.

— Добре. — Гневът му от по-рано отново се разгоря, но този път си имаше и цел. — Искам да поговоря с тоя кучи син.

— Не можеш. Намерили са тялото му. Илай, открили са го между скалите под фара. Видях полицията, видях всички онези хора там и избягах. И… мъртъв е.

— Как?

— Не знам. Може да е паднал.

— Това май е прекалено лесно, а? — Отново щяха да дойдат за него. Полицията щеше да го разпитва. Не искаше пак да минава през това.

— Никой няма да реши, че ти имаш нещо общо с това.

Илай поклати глава, без да се изненада, че е прочела мислите му. Отстъпи назад, взе си чаша и също отпи голяма глътка.

— Разбира се, че ще си го помислят. Но този път ще бъда подготвен. Ти дойде и ми каза, така че ще бъда готов.

— Никой, който те познава, няма да си помисли, че ти имаш нещо общо.

— Може би не. — Подаде й чашата. — Но това ще подхрани звяра. Обвинен за убийство е свързан с друга жертва. Много мръсотия за хвърляне ще има, а част от нея ще падне и върху теб, ако не се държиш на разстояние.

— Майната му. — Очите й блеснаха и тя отново пребледня. — И повече не ме плаши с това.

— Не е заплаха, а предупреждение.

— Майната му и на предупреждението ти. Искам да знам какво ще правиш, щом вярваш, че има хора, които ще те свържат с това и отново ще хвърлят кал върху теб.

— Не знам още. — Но щеше да разбере. Този път щеше. — Никой няма да ме прогони от Блъф Хаус или от Уиски Бийч. Ще остана, докато не бъда готов сам да си ида.

— Става. Дали да не приготвя нещо за ядене?

— Не, благодаря. Ядох курабийки.

Абра погледна подноса върху плота и ахна, щом преброи само шест останали.

— Господи, Илай, бяха две дузини! Ще ти прилошее.

— Може би малко. Прибирай се, Абра. Не трябва да си тук, когато дойдат ченгетата. Не знам кога, но ще е скоро.

— Можем и двамата да разговаряме с тях.

— По-добре не. Ще се обадя на адвоката си да му кажа какво става. Заключи си вратите.

— Добре де, добре. Ще се върна утре. И искам да ми звъннеш при нужда.

— Мога да се оправя.

— Мисля, че можеш — наклони глава Абра. — Какво става, Илай?

— Денят беше добър… в по-голямата си част. По-нататък ще имам и други такива. Мога да се оправя с това.

— Тогава ще те видя утре. — Тя остави чашата си и докосна лицето му. — Накрая ще ме помолиш да остана. Обичам да се чудя какво ще правя тогава.

Леко го целуна по устните, облече си якето, сложи качулката да се опази от дъжда и си тръгна.

Илай си даде сметка, че и той обича да се чуди за същото. И рано или късно точният момент щеше да дойде.