Нора Робъртс - Уиски Бийч

— Не помни — каза Илай. — Нито падането, нито как е станала от леглото.

— Това не е изненадващо, не и след като така си е ударила главата. Но сега знаем, че някой се промъква в къщата и е достатъчно откачен, за да копае в мазето. Мислих за това. И който и да е бил, е налетял и на Абра. Ако не беше реагирала подобаващо, ако не бе тренирана какво да направи, той можеше и повече да я нарани. А след като е бил способен на това, би могъл да е изплашил и Хестър или дори да я е бутнал.

— Втора серия! — Абра донесе подноса до масата. — Охо, какви сериозни физиономии.

— Тъкмо говорехме за Хестър и взлома вчера. Бих искала да останеш у нас няколко нощи — ядно обясни Морийн.

— Онзи влезе в Блъф Хаус, не в Лафинг Гъл.

— Но ако си мисли, че можеш да го разпознаеш…

— Не ме карай да се съгласявам с Майк.

— Не чета твърде много криминалета. Чета твоите разкази — каза Морийн на Илай. — Чудесни са.

— Не ми оставяте избор — това сервиране ще е от мен.

Абра се засмя и му подаде сметката. Леко прокара ръка през косата и я отпусна на рамото му.

Морийн срита леко Майк под масата.

— Може Илай да дойде да говори пред твоя литературен клуб, Абра.

— Не. — Илай усети как паниката се надига в него. — Още пиша книгата.

— Ти си писател. Никога не сме имали истински писател в клуба.

— Гостува ни Натали Герсън — напомни й Абра.

— О, я стига. Сама си издава стихосбирките. Бял стих. Ужасна поезия в бял стих и си я издава сама. Идеше ми да се пробода в окото онази вечер.

— А аз исках да пробода Натали в окото. Ще си почина — реши Абра и се облегна на масата.

— Ела, седни тук — надигна се Илай, но тя го бутна да седне.

— Не, добре съм си. Илай никога не говори за книгата си — обърна се тя към Морийн. — Ако аз пишех книга, щях да говоря за нея непрекъснато и на всекиго. Хората щяха да почнат да ме избягват, щях да търся напълно непознати и да им надувам главите, докато и те не почнат да ме избягват.

— Това ли бил начинът? — подхвърли Илай.

Абра го сръга в рамото.

— По едно време си мислех да пиша песни. Ако познавах нотите и имах някакви идеи за песни, щеше да стане страхотно.

— Затова се обърна към акупунктурата.

Тя му се ухили.

— Това ми е хоби и щом отвори дума, имам нужда от практика, а ти си идеален.

— Идеята е ужасна.

— Мога да намаля напрежението ти и да освободя творческите ти способности и концентрацията.

— Нима? Я да помисля. Не.

Абра се наведе към него.

— Ужасно си тесногръд.

— И забранен за акупунктура.

Тя ухаеше опияняващо, в очите й имаше нещо тъмно и драматично. Когато устните й се извиха, той можеше да мисли само за онзи миг, в който се бяха прилепили до неговите.

— Пак ще поговорим.

Абра се изправи, взе подноса си и отиде на съседната маса, за да вземе поръчката.

— Не се изненадвай, ако се озовеш легнал на масата с игли, щръкнали от голата ти плът — предупреди го Майк.

Каквото и да го сполетеше, Илай нямаше да се изненада. Въобще.

Остана повече от час, като се наслаждаваше на компанията. Хрумна му, че следващия път няма да му се налага да се самоубеждава да мине през бара.

Реши, че това е прогрес. Пожела лека нощ на Морийн и Майк и тръгна да излиза.

— Хей! — провикна се Абра след него. — Няма ли да пожелаеш лека нощ и на приятелски настроената сервитьорка?

— Беше заета. Божичко, влизай вътре. Тук е студено.

— Трябва да се поохладя след трите часа тичане наоколо. Вътре изглеждаше като човек, който се забавлява.

— Приятно беше. Харесвам приятелите ти.

— Морийн ти е била приятелка, преди да стане моя, но да, най-добрите са. Ще се видим в неделя.

— Неделя?

— Масажът ти. Остава си терапевтичен — предупреди го, щом забеляза изражението му. — Можеш да не стоиш като вцепенен и да ме целунеш за лека нощ, но пак ще си е терапевтичен.

— Вече ти оставих бакшиш.

Абра избухна в неудържим смях, а той поиска да изпие цялото това щастие като вода. За да си докаже, че може, пристъпи напред, но този път внимателно. Постави ръце на раменете й, после ги плъзна надолу и усети натрупаната в бара топлина, която тялото й още излъчваше.

А после се наведе и целуна устните й.

Бавно и внимателно този път, нежно и романтично. Прелестен контраст с по-раншния щурм и нетърпение. Тя обви ръце около кръста му и се остави на течението.

Илай таеше в себе си повече, отколкото вярваше, повече рани, отколкото би признал. Притисна се до нея.

Когато се отдръпна, тя въздъхна.

— Така, така. Илай, Морийн беше абсолютно права. Притежаваш умения.

— Малко са поръждясали.

— Аз също. Няма ли да е забавно?

— Ръждясала си?

— Тази история иска бутилка вино и топла стая. Трябва да влизам.

— Искам да я науча. Твоята история.

Думите му я зарадваха повече от букет рози.

— Тогава ще ти я разкажа. Лека нощ, Илай.

Вмъкна се вътре при музиката, при гласовете. Остави го възбуден, обзет от желание. Той осъзна, че копнее за нея повече, отколкото за спокойствието си напоследък.

Отдаде се на работа в дъждовната събота. Остави се историята да го погълне и преди да осъзнае връзката, написа цяла сцена, в която носеният от вятъра дъжд блъска по прозорците, а главният герой открива ключа, метафорично и буквално, към дилемата си, докато обикаля из празната къща на мъртвия си брат.

Задоволен от напредъка, Илай изостави клавиатурата и отиде в гимнастическия салон на баба си. Припомни си часовете във фитнес залата в Бостън, лъскавите уреди, всичките онези мускулести тела, оглушителната музика.

Но с тези дни беше свършено.

Това обаче не означаваше, че и с него е свършено.

Може би бонбоненият цвят на гирите на баба му му се стори не особено подходящ. Но четири килограма и половина си бяха четири килограма и половина. Беше му омръзнало да се чувства слаб, немощен и мек, изморен да се разхожда до брега или по-лошо, просто да тъпче наоколо.

И щом можеше да пише — а той го доказваше всеки ден — значи можеше и да тренира, да се поти и да открие отново мъжа, какъвто трябва да бъде.

Не беше готов да застане срещу огледалото, затова огледа бицепсите си в прозореца и се взря в бурните вълни, които се блъскаха в брега. Морската пяна се гневеше на скалите под премигващата светлина на бялата кула. Зачуди се в каква ли посока ще тръгне героят му сега, когато беше направил важен завой. И се запита дали не го е поставил на кръстопът, защото самият той се чувства така — близо до собственото си откровение.

Господи, дано.

Замени гирите с кардио и издържа двайсет минути, преди дробовете му да пламнат и краката му да се разтреперят. Направи упражнения за разтягане, пи жадно вода, а после отново се върна на тежестите, преди да се строполи с пъшкане на пода.

И по-добре. Може да не беше издържал цял час и да се чувстваше така, сякаш току-що е завършил състезание по триатлон, но този път се беше справил по-добре.

И освен това се отправи към душа, без да куца… много.

Отново се поздрави, като заслиза надолу да потърси нещо за ядене. Наистина му се ядеше. Всъщност практически умираше от глад, а това би трябвало да е добър знак.

Може би трябваше да започне да записва малките си успехи. Като ежедневни заклинания.

А това му се стори по-неудобно дори и от ярколилавите гири.

Щом пристъпи в кухнята, усети миризмата миг преди да види чинията със сладки на плота. Мисълта да си приготви сандвич излетя през измития от дъжда прозорец.

Отлепи вездесъщата бележка от найлоновата опаковка и я прочете, докато разопаковаше, за да докопа първата курабийка.

Трябваше ли да й се отплати за всичката храна, която му готвеше? Например да й купи цветя или нещо подобно? Щом отхапа, си даде сметка, че цветята няма да са достатъчни. Взе си още една курабийка и бутна кафемашината. Реши да напали огън, да си вземе някоя книга от библиотеката и да се поглези.

Накладе буен огън. Пламъците, пращенето и топлината идеално се съчетаваха с дъждовния съботен ден. Започна да изучава лавиците в библиотеката с орнаментирания таван и кожения тъмношоколадов диван.

Романи, биографии, книги за самопомощ, поезия, градинарство, скотовъдство, йога — тук явно баба му беше продължила и с практика — стара книга по етикеция и цяла секция за Уиски Бийч. Включваше и два романа, които можеха да се окажат интересни — малко история, малко изследване за фамилия Ландън. И няколко книги с пиратски легенди.

Импулсивно издърпа тънко, подвързано с кожа томче, озаглавено „Калипсо: прокълнатите съкровища“.