Ето защо имаше смисъл да спазва обета си да излиза навън за час всеки ден — така щеше да долови някои местни нюанси, които по-късно можеха да намерят място в книгата му.

Реши да тръгне пеш. Пък и беше оставил колата си на алеята, а това, заедно с включеното осветление, би могло да наведе всеки потенциален взломаджия на мисълта, че в къщата има хора.

Така щеше да вземе и дневната си доза солидна разходка.

Всичко беше нормално.

А после се озова в местния бар и обърка нещата.

Старото капанче, където беше купил първото си легално питие — бутилирана бира „Коорс“ — за двайсет и първия си рожден ден, вече го нямаше. Изчезнали бяха тъмните, леко опушени стени, нямаше ги рибарските мрежи, гипсовите чайки, парцаливите пиратски флагове и покритите с песъчинки мидени черупки, които оформяха морския декор. Щурвалите бяха заменени с лампи от тъмен бронз, чиято приглушена светлина хвърляше кехлибарени сенки. По стените висяха картини, скулптури и три от рисунките с молив на баба му, изобразяващи местни пейзажи.

Някой беше изстъргал и шлифовал трупаната с години мръсотия, разлятата бира и вероятно старите петна от повръщано, така че сега дъсченият под блестеше.

Хората седяха на маси, в сепарета, на двойни кожени кресла или на железни столове, подредени покрай дългия бар. Други бяха излезли на малкия като пощенска марка дансинг — все още бяха малко — и се поклащаха пред петчленната банда, която се справяше много добре с „Лоунли Бой“ на „Блек Кийс“.

Вместо с предизвикателни пиратски костюми, хората от персонала бяха облечени с черни поли или панталони и бели ризи.

Това го обърка. Макар старият „Скакалец“ да си беше миризлива дупка, май му липсваше.

Няма значение, напомни си. Щеше да си вземе бира като нормален човек в петъчната вечер. А после да се прибере.

Огледа се из бара и видя Абра.

Сервираше на трима младежи — някъде в началото на двайсетте, прецени Илай — и крепеше поднос в едната си ръка, докато подреждаше халби със светла бира на масата.

Полата й — къса, както бе предупредила — разкриваше безкрайно дълги крака, които май започваха от раменете й и стигаха до високите черни токчета. Плътно прилепналата бяла риза подчертаваше тънката й фигура и впечатляващите й мускули.

Не можеше да чуе разговора им от музиката. Не му и трябваше — лесно разпозна непринудения и явен флирт.

Абра плесна единия от мъжете по рамото, което го накара да се ухили като идиот. Точно тогава тя се обърна.

И очите й срещнаха неговите.

Усмихна му се — топло и приятелски, сякаш устните й с безобразно секси бенката до тях не бяха залепени за неговите само преди няколко часа.

Напъха подноса под мишница и тръгна към него през приглушената светлина и музиката с полюшващи се бедра, блестящи очи на морска богиня и диви къдрици на русалка.

— Здрасти. Радвам се, че се реши.

Илай си помисли, че би могъл да я изпие жадно цялата на една глътка.

— Просто ще си взема бира.

— Улучил си мястото. Имаме единайсет марки. Какво предпочиташ?

— Ами… — „Да те видя гола“ не му се стори правилен отговор.

— Трябва да опиташ местната. — Веселата искра в очите й го накара да се зачуди дали отново не му е прочела мислите. — „Заседналият кит“ е много тачена.

— Ами добре, става.

— Влизай навътре и седни при Майк и Морийн — посочи му пътя. — Ще ти донеса кита.

— Мислех да седна на бара и…

— Не ставай глупав. — Хвана го за ръката и го задърпа. — Вижте кого намерих!

Морийн го поздрави непринудено и потупа празния стол до себе си.

— Здрасти, Илай. Сядай. Сядай тук при дъртаците, че да можем да си приказваме, без да крещим.

— Ще ти донеса бирата. И твоите начос са на път — каза Абра на Майк.

— Страшни начос правят тук — обясни Майк.

Абра изчезна и Илай — оставен без избор — седна.

— Навремето предлагаха опаковки престарял картофен чипс и купи с фъстъци от съмнителен произход.

Морийн му се усмихна.

— Времето беше такова. Двамата с Майк идваме тук поне веднъж месечно. За малко да се почувстваме възрастни, а през уикендите и през летния сезон е и чудесно място да наблюдаваш хората.

— Да, тук са доста.

— Бандата е популярна. Затова дойдохме рано, да си вземем маса. Оправиха ли ти тока и всичко останало?

— Да.

Морийн го потупа окуражително по ръката.

— Нямах много време днес да си поговоря с Абра, но тя спомена за някакви разкопки в мазето.

— Да бе, каква е тая работа? — наклони се напред Майк. — Но може би искаш няколко часа да не мислиш за тези неща.

— Не, няма проблем. — Все пак Блъф Хаус беше важно място за местната общност. Всеки би искал да научи. Разказа им накратко и сви рамене. — Моето предположение е, че някой търси съкровище.

— Казах ти! — възкликна Морийн и плесна мъжа си по рамото. — И аз това казах, но Майк ми се изсмя. Няма и грам фантазия.

— Имам, когато си слагаш оная червена нощничка с рязаните…

— Майкъл! — извика тя и смутено се засмя.

— Ти почна първа, захарче. А! — Майк разтърка ръце. — Вкусните начос. Опитай ги — подкани Илай.

— Три чинии начос, допълнителни салфетки — обяви Абра и им поднесе. — И един „Заседнал кит“. Наздраве. Първата е от мен, нали помниш? — каза на Илай, който понечи да извади портфейла си.

— Кога ти е почивката? — запита я Морийн.

— Не е сега — отвърна Абра и се отзова на повикване от друга маса.

— Тя на колко места работи? — зачуди се Илай.

— Не знам. Обича разнообразието. — Морийн обгърна с длани чинията си. — Следващото е акупунктура.

— Ще забива в хората игли?

— Учи се как да го прави. Харесва й да се грижи за хората. Дори и бижутата, които изработва, имат за цел да те карат да се чувстваш по-добре и по-щастлив.

Илай имаше въпроси. Много. Зачуди се как да ги зададе, без да изглежда, че подлага приятелите си на кръстосан разпит.

— Постигнала е цялото това разнообразие за кратко време. Не живее тук отдавна.

— Дойде преди три години, от Спрингфийлд. Трябва някой път да я питаш.

— За какво?

— За Спрингфийлд. — Морийн сви вежди и си щипна от начосите. — И за това, което искаш да знаеш.

— Та какви според вас са шансовете на „Ред Сокс“ тази година?

Морийн изгледа остро съпруга си, докато надигаше чаша червено вино.

— Много по-деликатно, отколкото просто да ми кажеш да млъкна.

— Така мисля. Но най-добрите разговори за бейзбол съм ги водил с баба ти, Илай.

— Да, тя е почитателка — отвърна той.

— Наясно е със статистиката повече от всеки друг. Ходя до Бостън на всеки две седмици. Как мислиш, дали е готова за гости?

— Мисля, че ще й хареса.

— Майк тренира Малката лига — обясни Морийн. — Хестър е неофициален помощник-треньор.

— Обича да гледа как играят децата. — Бандата спря за почивка и Майк привлече вниманието на Абра, като размаха пръст във въздуха за още една поръчка. — Надявам се да се върне за финала на сезона.

— Не сме сигурни, че ще стане.

— О, Илай! — Морийн хвана ръцете му.

Никога не го беше изричал на глас, осъзна. На никого не беше го казвал. Не беше сигурен защо сега го каза. Може би заради всички тези нови лица на баба му в главата му. Йога, Малката лига, рисунките с молив в бара…

— Първите няколко дни… Претърпя две операции на ръката. Лакътят й е просто… натрошен. После бедрото, ребрата, травмата на главата. А после, като я видях вчера — „Нима беше едва вчера?“ — вече вървеше с бастун, защото проходилките били само за бабички.

— Звучи съвсем като Хестър — измърмори Морийн.

— Много отслабна в болницата, но вече взе да се възстановява. Изглежда по-силна. Ще се зарадва да те види — обърна се Илай към Майк. — Ще се радва да я видиш, когато се почувства по-добре.

— Разбирам. Каза ли й за взлома?

— Не още. То няма и много за казване. А и се чудя колко пъти онзи се е промъквал и преди онази вечер. Дали е бил там в нощта, когато е паднала?

Илай надигна бирата си, но видя как Майк и Морийн се споглеждат.

— Какво?

— Точно това казах и аз, като чухме за разкопаното — обясни Морийн и сръга Майк с лакът. — Нали така?

— Така беше.

— А пък той ми каза, че чета прекалено много такива книги, което е невъзможно. Човек никога не би могъл да прочете твърде много книги, все едно какви.

— Наистина ще пия за това. — Илай обаче завъртя чашата си и изгледа Морийн. — Но ти защо си помисли това?

— Хестър е… Не ми се ще да казвам „жизнена“, защото другите обикновено използват този израз за старите хора и е почти обидно. Но тя наистина е такава. Освен това се хващам на бас, че никога не си я виждал на уроци по йога.

— Не, не съм. — А и не беше сигурен дали може да си го представи.

— Много е стабилна. Може да се задържи в поза „Дърво“, във „Воин три“ и… Опитвам се да кажа, че не е някаква немощна и разтреперана старица. Няма как да падне. Децата падат по стълбите. Но за нея не мога да си го представя.