Нора Робъртс - Уиски Бийч

— Освен ако не искаш да тичаш рано сутрин надолу по стълбите. — Погледна бележката и я прибра в портмонето си. — Минах през Вини — продължи, подмина го и влезе в кухнята. — Трябваше да му предам, че Кърби Дънкан явно е освободил стаята си. Не официално — не бил споменал на Кати от бара, че ще тръгва, но нещата му ги нямало. Вини каза да се обадиш, ако имаш въпроси.

— Просто си е тръгнал?

— Така изглежда — отвърна Абра, докато изпразваше торбите. — Вини каза, че ще уведоми — не е ли яко? — ще уведоми ченгетата в Бостън, за да се свържат с Дънкан заради изкопа в мазето ти. Но тъй като го няма, вече няма да души наоколо и да ти се бърка в живота. Това е добра новина.

— Чудя се дали клиентът му не го е привикал обратно. Или го е уволнил? А може Дънкан сам да е напуснал?

— Не мога да кажа. — Абра изсипа пакет солени курабийки в купа. — Обаче знам, че си е платил до неделя и е споменал, че може и да удължи престоя си. А после — пуф — и изчезва. Не съжалявам де. Не го харесвах.

След като подреди покупките, нагъна торбите си и ги прибра в чантата си.

— Значи — добави — това си е повод за празнуване.

— Нима?

— Ами наоколо не душат частни детективи, токът дойде, а сигурността ти е още по-сигурна. Наистина ползотворен ден след онази гадна нощ. Трябва по-късно да наминеш през бара за питие. Тази вечер ще има хубава музика и ще се срещнеш с Морийн и Майк.

— Изгубих си деня с цялата тая история. Трябва да си почина.

— Извинявай — забоде тя пръст в гърдите му. — Всеки може да поразпусне в петък вечерта. Студена бира, малко музика и приказки. Плюс дето твоята сервитьорка, тоест аз, ще носи наистина къса пола. Ще взема вода за из път — обяви и се обърна да отвори хладилника.

Илай постави ръка на вратата и Абра повдигна вежди.

— Не ми ли се полага вода?

— Защо продължаваш да упорстваш?

— Не мисля за това по този начин. — Беше я завладял, осъзна тя. Интересно. И независимо дали и той го осъзнаваше, беше секси. — Съжалявам, че не разбираш. Бих искала да те видя в непринудена обстановка, с приятели. Защото ще е добре за теб и защото искам да те видя така. А може пък ти да имаш нужда да ме видиш с къса пола, за да решиш привличам ли те или не.

Той я приближи, но вместо да предизвика чувство на опасност, на предпазливост — може би това искаше — възбуди страстно желание.

— Натискаш копчета, които не трябва.

— Че кой може да устои на копче, когато е точно пред него? — отвърна тя. — Не разбирам такива хора и такъв вид въздържане. Защо да не знам дали те привличам, преди да се увлека още повече по теб? Изглежда ми честно.

Май прекалявам, помисли си. Като задаващата се буря.

С надеждата да го успокои, положи ръка на рамото му.

— Не се боя от теб, Илай.

— Не ме познаваш.

— Това щеше да е част от пледоарията ми. Искам да те опозная, преди нещата да станат по-сериозни. Все едно, не ми трябва да те познавам по начина, който имаш предвид, за да изпитвам чувства към теб или да ме привличаш. Не те мисля за сладко безвредно плюшено мече, още по-малко — за хладнокръвен убиец. Има много гняв под тъгата ти и не те виня за това. Всъщност разбирам те. Напълно.

Илай се отдръпна назад и пъхна ръце в джобовете си. Въздържа се, помисли си Абра, тя усещаше кога някой мъж иска да я докосне. А той искаше.

— Не търся връзка с теб. Или с друга.

— Това ми е ясно. Чувствах се точно по същия начин, преди да те срещна. Затова бях на сексуален пост.

Веждите му се извиха.

— На какво?

— Постех от секс. Което може да е допълнителна причина да ме привличаш. Все някога постите трябва да свършат и ето те и теб. Непознат, добре изглеждащ, интригуващ и остроумен, ако забравиш да скърбиш. Плюс това се нуждаеш от мен.

— Не се нуждая от теб.

— Да, да, глупости. Пълни глупости! — Внезапното й избухване го завари неподготвен. Все едно го удари мълния. — В тази къща има храна само защото аз съм я донесла, а ти я ядеш, защото съм ти наготвила. Вече си качил някой и друг килограм, а лицето ти не е така изпито. Носиш чисти чорапи, защото аз съм ги изпрала, и имаш човек, който те слуша, когато говориш, което от време на време правиш, без да се налага да ти вадя думите с ченгел. Имаш някой, който вярва в теб, а всеки има нужда от това.

Закрачи напред, взе си чантата и после отново я пусна.

— Да не мислиш, че си единственият, който е преминал през нещо ужасно, нещо извън негов контрол? Единственият, който е бил наранен и е трябвало да се научи как да излекува и да възстанови живота си? Не можеш да го направиш, като издигаш прегради. Те не те пазят, Илай. Само те държат сам.

— И сам ми е добре — отвърна й той.

— Глупости! Искаш да си сам, имаш нужда от пространство… Как ли пък не! Повечето от нас имат нужда от същото. Но и от човешки контакт, връзки, приятелство. Имаме нужда от всичко това, защото сме хора. Видях те как изглеждаше, когато позна Морийн на плажа оня ден. Щастлив. Тя беше твоята връзка. И аз съм такава. Имаш нужда от това точно както имаш нужда да ядеш, да пиеш, да работиш, да правиш секс и да спиш. Така че гледам да имаш храна и те зареждам с вода, сок и „Маунтин Дю“, защото ти харесва, и гледам да имаш чисти чаршафи, на които да спиш. Не ми разправяй, че нямаш нужда от мен.

— Изтърва секса.

— Подлежи на преговори.

Абра вярваше на инстинктите си и им се подчини. Просто пристъпи напред, хвана лицето му с две ръце и долепи устните си до неговите. Не толкова сексуално, колкото първично, реши тя. Просто човешки контакт.

Каквото и да пробуди това в нея, стана й хубаво. Хареса чувството.

Отстъпи назад, но не свали ръце.

— Ето, това не те уби. Ти си човек, сравнително здрав, ти си…

Не беше инстинкт, а реакция. Тя беше натиснала бутона, така че той улови мига и се гмурна в светлината.

В нея.

Издърпа я между себе си и кухненския плот. Зарови пръсти в косите й — този див водопад от къдрици.

Усети как ръцете й отново натискат лицето му, почувства устните й върху своите, усети дъха й.

Усети.

Пулсирането на кръвта, болката от пробудилата се нужда, пълнотата, радостта от това, че държи жена в обятията си.

Топла, мека, извивки и къдрици.

Уханието й, звуците на изненада и удоволствие, устните й, езикът й го пометоха като цунами. И сега, в този миг, той пожела да се остави на вълната.

Абра зарови ръце в косите му и собственото й желание я прободе, когато той я повдигна. Озова се на плота с разтворени крака, той се притисна между тях, а нажежена до бяло страст я изпълни отвътре.

Поиска да го обгърне с крака, за да могат да яздят заедно, просто да яздят, яростно и здраво. Но инстинктът отново й се наложи.

Не, не и без мисъл, предупреди я инстинктът. Не и без сърце. Накрая и двамата щяха да съжаляват.

И тя отново положи ръце на лицето му, погали го и се отдръпна.

Очите му, яростна синя жега, се взряха в нейните. В тях видя част от гнева, скрит от желанието.

— Така. Ти си жив и както гледам, повече от задоволително здрав.

— Не съжалявам за това.

— Че кой е искал извинения? Аз натиснах копчето, нали? И аз не съжалявам. Освен за това, че трябва да тръгвам.

— Да тръгваш?

— Трябва да си сложа оная къса пола и да се хващам на работа, а вече закъснявам. Добрата новина е, че това ще ни даде време да решим дали искаме да направим следващата естествена стъпка. А това е и лоша новина.

Слезе от плота и изчака дишането й да се успокои.

— Ти си първият мъж, който ме изкуши да прекратя поста си. Първият, за когото мисля, че си струва и постът, и нарушаването му. Само искам да знам, че няма да сме ядосани един на друг, ако го направим. Трябва да помислим за това.

Вдигна чантата си и тръгна да излиза.

— Ела довечера, Илай. Ела в бара да послушаш малко музика, да се видиш с хора, да пийнеш някоя бира. Първата е от мен.

Излезе и измина целия път до колата си, преди да сложи ръка на стомаха си, в който сякаш пърхаха пеперуди. Изпусна продължителна накъсана въздишка.

Ако я беше докоснал отново, ако я беше помолил да не тръгва…

… щеше ужасно да закъснее за работа.