Мерси, че ме остави на дивана.

Ще ти се обадя по-късно.

ОБАДИ се на Вини!“

— Добре де, добре. Господи. Имаш ли нещо против първо да си изпия кафето и да подредя мислите си?

Отпи от кафето, добави му сметана и разтърка упоритите възли на шията си. Щеше да се обади на Вини, нямаше защо да му се напомня. Просто искаше малко почивка, преди да тръгне да се разправя с полицията и да отговаря на въпроси. Отново.

А може пък да не иска тъпия омлет. Кой я е молил да прави тъп омлет, запита се Илай, докато отваряше съда за подгряване.

Може пък просто да иска… Проклятие, наистина изглеждаше добре.

Намръщи се, после взе чинията и грабна вилица. Изяде омлета, като се разхождаше пред прозореца. Колкото и глупаво да изглежда, чувстваше се по-уверен в себе си, ако се хранеше прав.

Като придържаше чинията си, излезе на терасата.

Духаше, но днес вятърът не беше силен. Свежият бриз отново прочисти света. Слънце, сърф, пясък, блясък… Това облекчи някои от възлите на шията му.

Загледа се в двойката, която вървеше по плажа ръка за ръка. Някои хора, помисли си, са създадени един за друг, да правят секс един с друг. Лесно би могъл да им завиди. Такава каша бе забъркал с единствения си сериозен опит в това отношение, че от развода го отърва цяло убийство.

Какво говореше това за него?

Взе си още една хапка от омлета, а разхождащите се по брега спряха да се прегръщат.

Да, можеше да им завижда.

Сети се за Абра. Тя не го привличаше.

Не е ли глупаво да се самозалъгва? Естествено, че го привлича. С това лице, с това тяло, с поведението си…

Не искаше да е привлечен от нея, това беше истината. Не искаше да мисли за секс. Не искаше да мисли за секс с нея.

Искаше само да пише, да избяга в света, който си беше създал, и да намери пътя си към света, в който живее.

Искаше да открие кой е убил Линдзи и защо, инак нито един морски бриз не би могъл да прочисти отново света.

Но желанията са нещо различно от реалността. А каква беше тя? Дупка в мазето, изкопана от непознат. Или няколко непознати.

Време беше да се обади на полицията.

Влезе вътре, остави чинията в мивката… и видя, че Абра е забола визитката на Вини срещу телефона в кухнята.

Щеше му се да завърти очи, но това му спести качването горе и ровенето в джобовете на панталона, където беше пъхнал картичката на полицая.

Набра номера.

— Офицер Хенсън.

— Здравей, Вини. Аз съм Илай Ландън.

— Илай.

— Имам проблем — започна той.

След около час стоеше до полицая и оглеждаха заедно дупката в старото мазе.

— Ами… — Вини се потърка по тила. — Това е интересен проблем. Значи… Ти не си копал дупки тук долу?

— Не.

— Сигурен ли си, че госпожа Хестър не е наела някого, за да… Де да знам, нови тръби за водопровода или нещо подобно?

— Напълно съм сигурен. Напълно съм сигурен, че ако беше направила нещо подобно, Абра щеше да знае. И тъй като очевидно работата напредва, напълно съм сигурен, че ако беше нещо легално, човекът щеше да се свърже с мен.

— Аха. Това не е сто процента, но е близо. И мога да добавя още нещо. Ако това беше наемен труд, вероятно щях да съм чул. Но все пак имаш ли нещо против да питаш баба си?

— Не искам да го правя. — През нощта Илай беше изчислил плюсовете и минусите на тази стъпка. — Не искам да я тревожа. Мога да прегледам документите й, сметките й. Ако е наела някого, трябва да му е плащала. Не съм специалист, Вини, но бих казал, че това е твърде дълбоко за водопроводни тръби или нещо подобно. Освен това за какво, по дяволите, й трябва да прави нещо точно тук?

— Просто се опитвам да елиминирам вероятности.

Този изкоп? Ще му отнеме много време с тези ръчни инструменти. Време и решителност. И означава, че трябва да влиза и излиза от къщата.

— Абра ми каза, че баба я накарала да смени кода на алармата и ключалките. След като падна.

— Брей. — Вини отмести поглед от ямата и се втренчи в Илай. — Вярно ли е това?

— Баба не й обяснила защо, но била непреклонна. Не помни ясно падането, но се чудя дали някакъв инстинкт, някакъв погребан спомен не я кара да подсили сигурността на къщата.

— Намери дупка в мазето и мислиш, че падането на госпожа Хестър не е било инцидент.

— Накратко, така е. Снощи Абра беше нападната. Наложило му се е да прекъсне тока, за да проникне. Не я е очаквал. Знаел е, че не съм тук. Може да работи с Дънкан. Дънкан знаеше, че съм в Бостън. Ти каза, че ти е показал касови бележки за това време. Но може да е казал на човека, който е влязъл, че е чисто. В Бостън съм, да идва и да копае.

— За какво?

— Вини, двамата с теб можем да си стиснем ръцете, че цялата история със Зестрата на Есмералда е пълна глупост. Много хора обаче не мислят така.

— Значи някой се сдобива с ключовете и с кода на алармата на госпожа Хестър, прави си копие. Това мога да го приема. Не е толкова сложно. Използва ги, за да се добере до мазето и да почне да копае. Една вечер я напада и я бута по стълбите.

— Тя не си спомня. Все още.

Когато отново си представи как тя лежи потрошена и кървяща, Илай побесня.

— Може да е чула нещо и да е слязла. А може просто да е слязла и тогава да е чула нещо. Опитала е да се върне горе. Вратата на спалнята й е адски дебела и се заключва отвътре. Искала е да влезе там и да се обади на полицията. А може просто да я е уплашил и да се е спънала. Каквото и да е било, оставил я е там. В безсъзнание, кървяща, потрошена. Оставил я е.

— Ако е станало така. — Вини сложи ръка на рамото му. — Ако.

— Ако. Няколко седмици след падането движението тук е доста голямо. Полиция, Абра все влиза и излиза — взема неща да ги носи на баба. Но после нещата се поуспокояват и той може да се върне и да продължи да копае. Докато не се чува, че смятам да се нанеса тук и да остана. И докато Абра не сменя кода и ключалките. Вини, той е знаел, че вчера къщата ще остане празна за няколко часа. Това трябва да е дошло от Дънкан.

— Отново ще говорим с него. Междувременно ще пратя някого тук да направи снимки. Ще вземем инструментите. Ще ги изследваме, но това ще отнеме време. Тук сме само дребни риби, Илай.

— Ясно.

— Оправи алармата. Ще включа още момчета да наобикалят. Трябва да обмислиш да си вземеш куче.

— Куче? Сериозно?

— Те лаят. Имат зъби. — Вини сви рамене. — Не че тук е някакъв разсадник на организирана престъпност, но ми е добре да знам, че в къщата ми има куче, когато мен ме няма. Все едно, ще доведа няколко човека. Но защо е копал точно тук? — зачуди се, когато тръгнаха да се качват.

— Това е най-старата част от къщата. Това място е било тук, когато „Калипсо“ се е разбил край брега.

— И как се е казвал? Оцелелият де.

— Джовани Морени според някои, според други — Хосе Корес.

— Да. А съм чувал и други истории, според които е бил самият капитан Брум. Арргх!

— И сърдечно йо-хо-хо! — добави Илай.

— Все тая. Значи който и да е бил, домъква дотук сандъка със зестрата — който много удобно е бил изхвърлен на брега с него — и го заравя? Повече предпочитам версията, според която открадва лодка, отплава и заравя имането някъде по близките острови.

— А онази история, дето моя предшественичка слязла на брега, намерила го, довела го заедно със съкровището в къщата и се грижила за него, докато оздравее?

— Жена ми я харесва. Романтична е. С изключение на частта, в която братът на предшественичката ти го убива и хвърля тялото му от скалата.

— И повече никой не видял зестрата. Все едно каква е легендата. Фактът е, че човекът, който е направил това, е вярвал.

— Така изглежда. Ще се отбия в бара и отново ще проверя Дънкан.

Не това беше начинът, по който Илай би избрал да прекара деня си — да се разправя с ченгета, с електрическата компания, със застрахователя и техниците за алармената инсталация. Къщата изглеждаше прекалено претъпкана и това му помогна да осъзнае колко е свикнал с тишината и спокойствието. Тази нова склонност контрастираше с живота, който беше водил преди. Някога дните му бяха изпълнени с уговорки, срещи и хора, а вечерите прекарваше по приеми и различни събития.

Не съжаляваше за това. Денят, прекаран в отговаряне на въпроси, вземане на решения и попълване на формуляри, му изглеждаше като аномалия, но реши, че може да живее и така.

Когато къщата и мазето най-сетне се изпразниха, Илай въздъхна с облекчение.

Но после чу задната врата да се отваря.

— Боже, какво има сега?

Тръгна натам и отвори междинната врата.

Абра сложи една от пазарските торби върху миялната машина.

— Трябваха ти някои неща.

— Трябваха ли ми?

— Трябваха ти. — Измъкна бутилка течен перилен препарат и я прибра в белия шкаф. — Изглеждаш изцеден.

— Да. Имаме нов код за алармата. — Порови в джоба си за бележката и й я подаде. — Предполагам, ще ти трябва.