Нора Робъртс - Уиски Бийч

След като Кърби Дънкан затвори вратата зад полицая, отиде право до бутилката „Столичная“ на перваза на прозореца и си сипа два пръста.

Кучи син, помисли си и изпи водката на един дъх.

Слава богу, че имаше касови бележки — от тузарското кафене на няколко пресечки от Ландън Хаус и още една за бензин, шунка и сирене от бензиностанцията на пет-шест километра южно от Уиски Бийч.

Щом разбра, че Ландън е тръгнал за вкъщи, Дънкан спря, за да зареди колата и себе си. Слава богу. Бележките доказваха, че въобще не е бил около Блъф Хаус по време на взлома. Адски сигурен беше, че иначе щеше да му се наложи да се обяснява с местните ченгета.

Кучи син.

Може да е съвпадение, каза си. Може просто някой случайно да е избрал същата нощ, когато той докладва на клиента си, че Ландън е в Бостън за вечеря и почивка.

Да бе, а прасетата отлитат на юг за зимата.

Не му харесваше да го правят на глупак. Щеше да застане зад клиента си или пред него, според случая, но не и когато клиентът си играе игрички с него.

Не и когато клиентът го използва — без негово знание или съгласие — за да проникне в къщата. И определено не, когато клиентът си позволява да нападне жена.

И сам би влязъл в Блъф Хаус, ако клиентът му бе наредил, щеше и да опере пешкира вместо него, в случай че го бяха хванали.

Но не би посегнал на жена.

Реши, че е време картите да бъдат сложени на масата или пък клиентът му да си намери друга хрътка, защото тази нямаше да души заради хора, които обикалят и бият жени.

Изтръгна телефона от зарядното и се обади. Достатъчно вбесен беше, за да не му пука за часа.

— Да, Дънкан е и да, разполагам с нещо. Разполагам с местно ченге, което тази вечер ме разпитва за проникване с взлом в Блъф Хаус и нападение над жена.

Сипа си още една водка и се заслуша.

— Я не ме баламосвай. Не работя за хора, които ме лъжат. Няма проблем да танцувам на местните, но не и когато не знам музиката… Да, питаха ме за кого работя и не, не им казах. Този път. Но когато клиентът ми ме използва, за да си разчисти пътя за проникване в къщата на човека, когото ми е платил да следя, а после същият клиент скача на жената в къщата, у мен възникват въпроси. И какво ще предприема от тук нататък, зависи от отговорите. Няма да си рискувам лиценза. Точно сега разполагам с информация за престъпление, което включва нападение над жена, и това ме прави съучастник. Така че е най-добре да разполагаш с дяволски добри отговори или приключваме, а ако ченгетата дойдат пак при мен, ще им дам името ти. Това е. Добре.

Провери колко е часът. Какво пък, каза си, и без това беше прекалено вбесен, за да заспи.

— Ще бъда тук.

Първо седна на компютъра и започна да пише подробни бележки. Смяташе да подсигури всеки квадратен сантиметър от задника си. А ако беше необходимо, щеше да занесе информацията право на местния шериф.

Достатъчно лошо беше проникването с взлом. Но нападението над жена? Това променяше нещата.

Все щеше да даде на клиента си шанс да обясни. Понякога тъпаците просто гледаха твърде много телевизия и откачаха, а Бог му беше свидетел, че и преди тоя беше имал достатъчно тъпи клиенти.

Така че щяха да си изяснят нещата и той щеше да изложи ясно становището си. Без повече игрички. Разследването трябваше да се остави на професионалистите.

Поуспокоен се преоблече. Изми устата си от водката. Идеята на среща с клиент да лъхаш на алкохол никога не е добра. Пристегна деветмилиметровия си по навик, след което навлече топъл пуловер и отгоре наметна якето си.

Сложи ключовете си в джоба, диктофона и портфейла и се измъкна през частния вход.

Тази малка екстра му струваше петнайсет долара допълнително на ден, но така веселата му хазяйка не можеше да го следи кога идва и си отива.

Обмисли да вземе колата, но после реши да върви. Шофирането до и от Бостън, часовете пред къщата на Ландън… Можеше да походи.

Макар да се смяташе за заклето градско чедо, обичаше тишината на провинцията, усещането да си вън посред нощ, когато всичко спи и се чува само шумът от разбиващите се вълни.

Стелещата се мъгла засилваше усещането за нещо неземно. Бурята беше отминала, но въздухът бе останал плътен и влажен, а небето бе прекалено облачно, за да се види луната.

Заради премигването на фара на носа мястото изглеждаше откъснато от времето. Тръгна натам, като разсъждаваше как да се справи с положението.

Сега, вече беше по-спокоен, осъзна, че щеше да е по-разумно да се срещнат през деня. Не вярваш ли на клиента си, работата страда. А и Ландън не беше направил нищо. След няколко дена наблюдение и разпитване на местните, най-уличаващата информация бяха безразборните клюки на приказливата продавачка от магазина за сувенири.

Може би Ландън беше убил съпругата си. Съмнително, но не и невъзможно. Но Дънкан не можеше да си представи как крайбрежното градче или къщата на скалата ще му поднесат някакви големи откровения.

Вероятно клиентът щеше да се опита да го убеди да остане на работа — ако това означаваше да се върне в Бостън, да се поразрови там, да прегледа докладите и доказателствата от друг ъгъл. Да поговори за случая с Улф.

Но първо трябваше да зададе някои въпроси и да получи отговори.

Искаше да разбере защо клиентът му е проникнал в къщата. Искаше също така да узнае дали това му е за пръв път.

Не че възразяваше срещу проникването с взлом по професионални причини. Но беше наистина глупаво да се мисли, че в къщата би могло да има нещо, което да свърже Ландън с убийството на съпругата му в Бостън отпреди година.

А сега местните ченгета щяха да държат под око къщата, Ландън, а също и детектива, нает да го следи.

Аматьори, каза си, като пухтеше, докато изкачваше стръмния път към скалистия нос, където светлината от фара на Уиски Бийч пронизваше мрака.

Мъглата се стелеше — тук беше малко по-гъста — заглушаваше стъпките му и превръщаше шума от разбиващите се в скалите вълни в барабанен екот.

И разваляше гледката, осъзна, когато достигна фара. Може би щеше да се качи отново утре, ако денят е по-ясен, по пътя си към Бостън.

Даде си сметка, че е взел решение. Работата може да ти досади. Клиентът може да те вбеси. Разследването може да се озове в задънена улица. Но когато се съчетаят и трите? Време беше да ограничи щетите.

Призна си, че не би трябвало така да се нахвърля на клиента си. Но, боже мили, онзи наистина беше постъпил тъпо.

Обърна се при шума от стъпките и видя как клиентът му излиза от мъглата.

— Насади ме на пачи яйца — започна Дънкан. — Трябва да си изясним нещата.

— Да, знам. Съжалявам.

— Добре, можем да оставим това в миналото, ако ти…

Не видя пистолета. Мъглата заглуши не само стъпките, а и изстрелите, които отекнаха глухи, плътни и странни. Объркаха го в същия миг, в който изпита пронизваща болка.

Така и не успя да извади своя пистолет, не се и опита.

Падна с отворени очи. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само гъргорене. Сякаш от далечно разстояние дочу гласа на убиеца си.

— Съжалявам. Не трябваше да става така.

Не усети претърсващите го ръце, които му взеха телефона, диктофона, ключовете и оръжието.

Почувства само студ, хапещ, вцепеняващ студ. И неизразима болка, докато влачеха тялото му към ръба на скалата.

За миг си помисли, че лети — студеният вятър забръска лицето му. А после, щом се удари в скалите, развълнуваното море го погълна.

Не трябваше да става така. Много късно, дори прекалено, за да се връща назад. Да се придвижва напред беше единственият избор. И без повече грешки. Вече нямаше да наема детективи, изобщо никого, на когото не може да има доверие, който няма да е лоялен.

Върши каквото трябва да вършиш, докато не го свършиш.

Може би щяха да заподозрат Ландън в убийството на детектива, както го бяха заподозрели и за Линдзи.

Но Ландън беше убил Линдзи.

Кой друг би могъл да бъде? Кой би трябвало да е?

Може би Ландън щеше да плати за Линдзи чрез Дънкан. Понякога правосъдието може да се извие като тирбушон.

Сега обаче най-важното беше да почисти стаята на детектива и да вземе всичко, което би могло да го свърже с него. А после да направи същото и в кабинета на Дънкан, и в дома му.

Много работа предстоеше.

Най-добре да се захваща.

Когато Илай слезе по стълбите сутринта, провери дневната. Одеялото, с което бе омотал Абра, когато тя се срути на дивана, лежеше артистично разперено на облегалката. Освен това обувките й не бяха до вратата.

И по-добре. Това спестяваше срама след онзи неочакван и неудобен момент между двамата през отминалата нощ. По-добре, че отново си беше сам у дома.

Или поне относително сам, каза си, когато подуши кафето, видя кафеника и залепената бележка.

Тази жена склад с бележки ли имаше? Неизчерпаем запас?