Абра го наблюдаваше как заобикаля машината.

— Знаеш ли как работи?

— Да. Изправяли сме се един срещу друг няколко пъти. Отдавна беше, но не съм забравил. — Погледна я. Очите му се разшириха и той насочи фенера си към лявото й рамо. — А…

Абра изпищя, разтича се в кръг с чаша в едната ръка и бутилка в другата.

— Отгоре ми ли е? Отгоре ми ли е? Разкарай го от мен!

Спря, когато Илай се разсмя — дълбок, гърлен и искрен смях, който я прониза с чудесен топъл акорд, колкото и да беше ядосана.

— По дяволите, Илай! Какво ви е на вас, мъжете? Такива деца сте.

— Ти опердаши човек в мрака сама. А после пискаш като момиченце заради някакъв измислен паяк.

— Аз съм си момиче, така че е нормално да пискам като такова. — Надигна чашата си и отпи. — Ето това имах предвид.

— Но беше забавно.

Стисна капака на генератора и се опита да го завърти. Не се получи. Напъна рамене и отново опита.

— Мамка му.

— Искаш ли аз да го отворя, здравеняко? — запърха тя с клепки.

— Давай, йога.

Абра стегна бицепсите си и застана до него. След два силни опита отстъпи назад.

— Извинявай. Очевидно е заварен.

— Не, ръждясал е, стар е и който и да го е затварял последния път, си е оставил ръцете. Трябва ми гаечен ключ.

— Къде отиваш!

Илай спря и се обърна.

— Стаята с инструментите е тук отзад или поне беше.

— Не искам да се връщам там.

— И сам мога да взема ключа.

Не й се щеше много да остане там сама, но и не искаше да си признае.

— Добре, продължавай да говориш. И да не правиш тъпи опити да ме уплашиш или да се преструваш, че крещиш. Няма да ме впечатлиш.

— Ако Чудовището от мазето ме нападне, ще го поразя с мълчание.

— Просто не спирай да говориш — настоя тя, докато Илай навлизаше в мрака. — Кога загуби девствеността си?

— Моля?

— Ами това е първото, което ми дойде на ум. Не знам защо. Добре, аз ще ти кажа първа. В нощта на абитуриентския ми бал. Причината е банална. Мислех, че ще бъдем заедно завинаги — Тревър Бенингтън и аз. Но продължи два месеца и половина… шест, ако броим и предсексуалния период. Илай?

— Тук съм. Кой от двама ви скъса?

— Просто се отдалечихме, което е незадоволително. Би трябвало да има малко драма, малко измама и гняв.

— Не всичко е такова, каквото би трябвало да бъде. — Гласът му отекна тайнствено и я накара да започне дишане уджаи, докато въртеше фенерчето си из помещението.

Чу нещо да тупва, последва проклятие.

— Илай?

— Мамка му, какво става тук?

— Не се прави на забавен.

— Току-що натресох проклетия си пищял в някакъв скапан варел, защото е турен по средата на… И…

— Ранен ли си? Илай…

— Ела тук, Абра.

— Не искам.

— Няма паяци тук. Искам да видиш това.

— О, боже — запромъква се несигурно Абра. — Живо ли е?

— Не, нищо подобно.

— Ако се окаже тъпа хлапашка шега, ще бъда много разочарована. — Светлината му я освети и тя започна да диша по-спокойно. — Какво е?

— Ето това — посочи той с фенера си.

Подът — от отъпкана пръст и камък — зееше отворен. Дупката се простираше от едната почти до другата стена, широка към два метра, дълбока около един.

— Какво… Тук нещо е било заровено ли?

— Очевидно някой мисли така.

— Например… тяло?

— Бих казал, че е по-вероятно едно тяло да бъде заровено в мазе, а не изкопано оттам.

— А защо някой би копал тук долу? Хестър никога не е споменавала нещо подобно. — Абра прокара лъча от фенера си през кирката, лопатите, кофите, тежкия чук. — Цяла вечност ще ти отнеме да копаеш тая почва с ръчни инструменти.

— Ако ползваш машини, ще вдигаш шум.

— Да, обаче… О, боже. Затова ли е била цялата работа тази вечер? Идва тук и копае за… каквото и да е. Легендата? Зестрата на Есмералда? Но това е абсурдно.

— Значи губи време и усилия. За бога, ако тук имаше съкровище, нали се сещаш, би трябвало да знаем или да сме го намерили досега?

— Не казвам, че…

— Извинявай, извинявай. — Илай отстъпи настрани. — Това не е станало за една вечер. Седмици работа са, по няколко часа наведнъж.

— Значи е бил тук и преди. Но е прекъснал електричеството, разбил е вратата. Хестър смени кода на алармената инсталация — сети се Абра. — Помоли ме да го сменя, когато излезе от болницата. Беше разстроена и тогава не обърнах внимание, но тя настоя. Нов код и да сменя бравите. Направих го седмица преди да се преместиш тук.

— Тя не просто е паднала. — Внезапната увереност го блъсна като юмрук. — Кучият му син. Дали я е блъснал, спънал или просто я е изплашил, така че да загуби равновесие? А после я е оставил тук. Оставил я е на пода!

— Трябва да се обадим на Вини.

— Може да почака до сутринта. Дупката няма да избяга. Обърках пътя до стаята с инструментите. Години минаха, откакто слизах за последно, и затова обърках пътя. Плашехме се до отмаляване, когато бяхме деца. Това е най-старата част от къщата. Чуй.

Когато замълча, тя го чу ясно. Плясъкът на вълните по скалите, стенанието на вятъра.

— Звучи като хора, като мъртви хора, мислехме си тогава. Духове на пирати и мъртви вещици от Салем, все едно. Не помня кога за последно съм стигал толкова далеч. Баба не би дошла насам. Нищо не държеше тук. Просто обърках пътя, иначе никога нямаше да намеря това.

— Да излизаме, Илай.

— Да.

Той я поведе навън и спря преди първата отбивка, за да вземе стар гаечен ключ от лавицата.

— Съкровището е, Илай — настоя тя, докато вървяха към генератора. — Само това има някакъв смисъл. Не е нормално да вярваш, че съществува. Но той вярва. Според легендата е безценно. Диаманти, рубини, изумруди — безупречни, прелестни. И злато. Кралска зестра.

— Зестрата на дъщерята на богат херцог, ако трябва да сме точни. — Илай напъна капака на генератора с ключа. — Съществувало е и сигурно струва няколко милиона… много милиони понастоящем. Но вероятно сега е някъде на дъното на океана заедно с кораба, екипажа и остатъка от плячката. — Втренчи се в машината, като си светеше с фенера. — Сухо като на девица… Като пустиня — поправи се той. — Извинявай.

— За малко да станеш много вулгарен.

Абра задържа фенера, докато Илай пълнеше резервоара. Вдигна чашата си и задържа светлината, докато той се занимаваше с ръчките.

После натисна бутона за включване. Машината изпухтя и се закашля. Илай отново повтори процедурата, после пак и най-накрая генераторът заработи.

— Да бъде светлина — измърмори Абра.

— В някои точно определени райони. — Илай взе чашата, която тя му подаваше, и ръката му докосна нейната. — Боже, Абра, ти замръзваш.

— Да, можеш ли да си представиш — във влажно неотоплявано мазе.

— Да се качваме горе. Ще запаля камината.

Инстинктивно обви ръка около раменете й. И инстинктивно тя се облегна на него, докато вървяха.

— Илай? Не ми се иска да вярвам, но може ли този, който е направил това, да е местен? Трябва да е знаел, че не си вкъщи. Не би рискувал да прекъсне захранването и да проникне с взлом, ако ти беше тук. И всъщност беше рано. Малко след девет и половина.

— Не познавам местните както преди. Но знам, че в един от местните барове отлежава частен детектив. Негова работа е да знае, че не съм си бил у нас.

— Не беше той. Убедена съм.

— Може би не. Но той работи за някого, нали?

— Да, така е. Или с някого. Наистина ли мислиш, че той — или те — са ранили Хестър?

— Тръгнала е да слиза по стълбите посред нощ. Никой от нас така и не можа да си представи защо. Ще започна да гледам на това, на всичко станало, от различен ъгъл. Сутринта — добави, щом стигнаха кухнята.

Остави фенера и чашата и разтърка ръце.

— По-студено е от Амазонка според мен.

Абра се засмя и отметна косата от лицето си.

Стояха така, близо един срещу друг, и той отпусна ръцете си.

Тя усети трептене в стомаха си, онова, което беше забравила, откак бе започнал сексуалният й пост. Изпита прекрасното чувство на надигащата се топлина.

Видя как очите му се променят, стават по-дълбоки, как докосват устните й с поглед, преди да се впият в нейните. Привлечена се облегна на него.

Това го накара да отстъпи назад.

— Неподходящо време — обясни.

— Така ли?

— Неподходящо време. Травма, тревога, вино. Нека да запаля камината. Можеш да се стоплиш и успокоиш, преди да те заведа у вас.

— Става, само ми кажи, че ще ти струва поне малко усилие.

— Голямо. — Още веднъж очите му се впиха в нейните. — Дяволски голямо усилие.

Абра реши, че и това е нещо, и го проследи с поглед как излиза. Отпи още една глътка вино и си пожела да бяха избрали друг начин да се стоплят.