Нора Робъртс - Уиски Бийч

Илай взе разстоянието от Бостън до Уиски Бийч за по-малко от два часа. Навлезе в бурята, а после се измъкна от хватката на южния вятър. Двайсетминутното каране през центъра на ада му помогна да остане съсредоточен.

Просто карай, каза си. И не мисли за друго, освен за колата и за пътя.

Малки пипала мъгла се виеха над шосето, докато профучаваше с колата си през градчето. Уличните лампи хвърляха несигурни лъчи, които се отразяваха в локвите и потоците, виещи се към канализацията, а после се озова извън светлините, далеч от магазините и ресторантите, и пое към крайбрежния път.

Рязко завъртя волана и свърна към банкета пред Лафинг Гъл. Докато крачеше към тясната предна порта, вратата на съседската къща се отвори.

— Илай?

Не познаваше облечения в леко яке мъж, който пристъпи навън и го посрещна, като прекоси малката морава.

— Майк О’Мали — представи се и протегна ръка. — Гледах навън за теб.

Гласът от телефона, разбира се.

— Абра?

— Вътре с нас е — посочи той към къщата. — Добре е, само е изплашена. В Блъф Хаус има двама полицаи. Сигурно ще искаш да говориш с тях. Аз…

— По-късно. Сега искам да видя Абра.

— В кухнята е.

Майк го поведе.

— Наранил ли я е?

— Изплашил я е — повтори Майк. — Стресната е. Опитал се е да я души, така че е малко ожулена. Обаче май тя го е подредила, а не той нея. Натъртил я е, но тя го е разкървавила.

Илай отбеляза гордостта в гласа на Майк и я прие като успокоение. Искаше обаче да види сам. Трябваше да види.

Чу гласа й, щом излязоха от уютната дневна и тръгнаха към широко отворената кухня. Седеше на масата, облечена в торбест пуловер, с плътни розови чорапи на краката. Вдигна очи — изражението й беше смесица от състрадание и извинение. Придоби изненадан вид, когато Илай коленичи пред нея и хвана ръцете й.

— Къде ти е пръстенът?

— Млъкни.

Огледа лицето й, после внимателно вдигна пръсти към пресните белези на шията й.

— Къде другаде си ранена?

— Не съм. — Ръцете й го обгърнаха, от благодарност и за успокоение. — Не съм. Той ме уплаши.

Илай изгледа Морийн за потвърждение.

— Добре е. Ако не мислех така, вече щеше да е в спешното, все едно дали й харесва, или не. — Изправи се и посочи към кафеварката и бутилката уиски, които стояха една до друга. — От кое искаш? А може би комбинация и от двете?

— Кафе. Благодаря.

— Съжалявам, че трябваше да ти се обадим. Извинявай, че притеснихме семейството ти — започна Абра.

— Не са притеснени. Казах им, че токът е спрял и искам да се прибера и да проверя. А и без това бях решил да се прибера тази вечер.

— Добре. Няма смисъл да ги тревожим. Не знам дали нещо не е взето — продължи тя. — От полицията казаха, че няма данни нещо да не е на мястото си, обаче как могат да знаят? Тия двамата тук не ме пускат да изляза и да проверя. Морийн става доста страшна, когато е в режим на защита.

— Ако е имало обир и нещо е откраднато, ти какво ще направиш?

Морийн спря и протегна ръце към Илай.

— Извинявай. Това го говорим от половин час.

Подаде му кафето. Преди обаче да успее да му предложи мляко или захар, той изгълта половината чисто.

— Ще сляза там и ще говоря с полицията. Ще огледам.

— Идвам с теб. Първо — каза Абра, когато Морийн запротестира, — защитих се, нали така? Второ, ще разполагам с полицията и с Илай. Трето, повече от всеки друг, с изключение на Хестър, съм наясно с това кое къде е в къщата. А Хестър не е тук. И накрая…

Изправи се и яростно прегърна Морийн.

— Благодаря ти! Не само за чорапите, а задето се погрижи за мен. Благодаря ти. — Обърна се да прегърне и Майк.

— Връщай се веднага. Ще спиш в стаята за гости — настоя Морийн.

— Скъпа, единствената причина, поради която станах интересна на оня задник, е, че се озовах в къщата, докато си мислеше, че цялата е само за него. Не е дошъл да дебне в моята. Ще се видим утре.

— Ще се погрижа да е добре — каза Илай. — Благодаря за кафето… и за всичко останало.

— Наследила е тревожните гени на мамичка — измърмори Абра, когато излезе навън с Илай. — Всички сме наясно, че нападението не беше срещу мен.

— Ти си нападнатата, значи определено е срещу теб. Аз ще карам.

— А аз ще те следвам с колата си, защото иначе ще трябва да ме караш обратно.

— Точно така. — Хвана я за ръката и я задърпа към колата си.

— Супер. Тази нощ всички са с тревожните гени на мамичка.

— Разкажи какво стана. Майк не ми разправи с подробности.

— Когато почна бурята, не можех да се сетя дали съм затворила всички прозорци у вас. Проветрявах къщата днес и не помнех дали съм затворила прозореца в гимнастическия салон на Хестър. Не можах да се успокоя, така че отидох да проверя. А, занесох ти и кутия с пуешко задушено, с кнедли.

— Като си говорим за гени и мамички…

— Предпочитам гените на грижовния съсед. Токът беше спрял. Сега се чувствам тъпо, задето не се усъмних. Та нали преди пет секунди в района имаше електричество. Само се подразних. Използвах малкото си фенерче, за да ида в кухнята и да взема по-голям фенер.

Абра изпухтя.

— Не чух нищо, не предусетих нищо, което ме вбесява, защото обичам да си вярвам, че шестото ми чувство работи. Но тази вечер здравата се провали. Та значи, качих се по стълбите и разбира се, прозорецът се оказа затворен. После отново слязох долу, отхвърлих идеята да сляза в мазето и да проверя дали ще успея да подкарам стария генератор, а дори да оставим настрана паяците, тъмнината и страха от духове, нищо не разбирам от генератори. И тогава той ме хвана.

— Изотзад.

— Да. Имаше гръмотевици, дъжд и вятър, но още ме е яд, задето не чух и не видях нищо, докато той не ме сграбчи. След първоначалната паника, като ритах и се вкопчих в ръката му…

— В кожа или в плат?

— Плат. — Дребни детайли, помисли си тя. Бившият криминален адвокат се сеща за тях, както и полицията. — Вълна, мисля. Мека вълна. Пуловер или палто. Не разсъждавах много ясно — не можех да дишам. За мой късмет несъзнателно превключих на защитен режим. Вземах уроци по самоотбрана. Това е…

— Да, знам ги. И си спомни какво трябва да направиш?

— Някаква част от мен се сети. Вече го казах на полицията — обясни Абра, когато Илай паркира пред Блъф Хаус. — Ударих с лакът и го изненадах. И го нараних, поне малко, но достатъчно да отпусне хватката си и да мога да дишам. Настъпих крака му, което вероятно не му е причинило кой знае каква болка, защото бях боса. Тогава се извъртях и се прицелих в лицето му — не виждах в тъмното, но го чувствах. Длан в лицето. А после — финалният удар.

— Сритала си го в топките.

— И знам, че това вече го заболя. Тогава не го осмислих, защото хукнах като побъркана към вратата, после към колата, но съм съвсем сигурна, че го чух да пада. А и ударът в носа свърши работа, защото ме опръска с кръв.

— Много спокойно го приемаш.

— Сега. Не ме видя, когато ревях като бебе в ръцете на Морийн.

Илай беше напрегнат от мисълта за станалото.

— Много съжалявам, Абра.

— И аз също. Обаче вината не е твоя, не е и моя. — Излезе от колата и се усмихна на приближилия се полицай. — Здрасти, Вини. Илай, това е полицай Хенсън.

— Здравей, Илай. Може би не ме помниш.

— А, напротив. — Косата му беше по-къса и кестенява, неизрусена от слънцето, а лицето беше по-пълно. Но Илай го помнеше. — Заедно сърфирахме.

Вини се засмя.

— Аз още карам сърф, когато успея да се добера до дъска и да хвана вълната. Съжалявам за тази работа тук.

— Аз също. Как е влязъл?

— Прекъснал е електричеството. Направил е късо, после е разбил страничната врата — онази откъм пералното помещение. Тоест знаел е или е подозирал къде е алармената инсталация. Абра каза, че тази сутрин си тръгнал рано за Бостън.

— Така е.

— Значи, колата ти я е нямало цял ден, та до вечерта. Можеш да огледаш наоколо, да видиш дали нещо не липсва. Обадихме се на електроснабдителната компания, но сигурно няма да дойдат преди утре сутринта.