— Той пише роман.

— Е, да де, знам, че така говори. Или поне хората говорят, че им е казал така, но той беше адвокат. Че какво разбира един адвокат от писане на романи?

— А, не знам. Питай Джон Гришам.

Хедър отвори уста и после я затвори.

— Е, предполагам, че е истина. И все пак…

— Хедър, мисля, че почва да вали. — Грета Париш пристъпи напред. — Имаш ли нещо против да ме хвърлиш до вкъщи? Мисля, че на идване понастинах.

— О, добре, разбира се. Само да си взема постелката.

— Длъжница си ми — прошепна Грета, след като Хедър хукна да си прибира нещата.

— Голяма работа си. — Абра стисна с благодарност ръката на възрастната жена и побърза да се отдръпне, като се постара да изглежда заета, подреждайки постелки.

Щом домът й се изпразни, тя въздъхна с облекчение.

Обичаше упражненията у дома си, близостта, небрежните разговори преди и след това. Но имаше дни, когато…

След като подреди солария, се изкачи по стълбите, облече си любимата пижама — пухкави палави бели овчици на розов фон, и се върна на долния етаж.

Възнамеряваше да си сипе малко вино, да напали камината и да се сгуши с някоя книга. Дъждът, който тропаше по прозорците, я накара да се усмихне. Дъждовна вечер, огън, чаша вино…

Дъжд. Мамка му, затворила ли беше прозорците в Блъф Хаус?

Разбира се, че беше. Не би могла да забрави да…

Нима? Абсолютно всички ли беше затворила? Например оня в гимнастическия салон на Хестър?

Стисна здраво очи и се опита да си припомни, да се види как затваря прозорците.

Обаче просто не можеше да си спомни, нямаше как да е сигурна.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Нямаше да се успокои, докато не провери, а това щеше да отнеме само няколко минути. Пък и по-рано беше наготвила пуешко задушено. Тъкмо щеше да вземе кутията за Илай със себе си.

Извади храната от хладилника, а после свали пухкавите си чорапи, за да напъха крака в древните си ватирани ботуши. Облече палто върху пижамата, грабна шапка и докато я нахлупваше на главата си, побягна към колата.

„Пет минути, десет прозореца — и си у дома с чашата вино.“

Спусна се към Блъф Хаус и без изненада чу гръмотевица. Късният март подлудяваше метеоролозите. Тази вечер буря, сняг или пък слънчево утро на сутринта. Кой знае?

Хукна под дъжда към главния вход, с ключовете в едната си ръка и пуешкото задушено в другата.

Затвори вратата с бедро, пресегна се да включи осветлението, за да може да напъха ключа в алармената инсталация.

— Супер. Страхотно — измърмори, когато антрето остана тъмно. Много добре познаваше несигурното електричество по време на буря в Блъф Хаус, а и в целия Уиски Бийч. Включи фенерчето на ключодържателя си и тръгна към кухнята.

Провери прозореца, след което докладва за прекъсването на електричеството — оказа се, че резервният генератор се е повредил. Отново. Искаше й се Хестър да беше поправила това старо чудовище. Все се безпокоеше как възрастната дама ще се справи при по-сериозно спиране на тока, въпреки че тя я бе уверила, че е имала множество такива преживявания и знае как да се оправя.

В кухнята измъкна голямо фенерче от чекмеджето. Може би трябваше да слезе в мазето и да провери генератора. Естествено, че не знаеше за какво да проверява, но все пак…

Тръгна към вратата, но спря. Тъмно, студено, вероятно влажно. Паяци.

Може би не.

Само щеше да остави бележка на Илай. Ако се прибереше посред нощ, без ток, без отопление, без светлина, можеше да спи на дивана й. Но първо да провери прозорците.

Хукна нагоре по стълбите. Естествено, прозорецът, за който се тревожеше, се оказа затворен и естествено, вече се сещаше ясно как го захлопва и пуска резето.

Слезе долу и тръгна към кухнята. По принцип не се боеше от призраци, но й се искаше да се прибере, да излезе от голямата тъмна и празна къща и да се върне в уютния си дом.

Отново изтътна гръмотевица и я накара да подскочи. После се засмя на себе си.

Фенерчето падна от ръката й, когато някой я сграбчи отзад. За миг, само за миг я връхлетя безумна паника. Започна да се бори безпомощно, опитвайки се да откопчи ръката, стиснала я за шията.

Спомни си ножа, опрян в гърлото й, за острието, измъкващо се от ребрата й, като по пътя си режеше плътта й. Ужасът опита да си пробие път с крясък, но ръката го задуши до приглушен хрип.

Дъхът й спря. Започна да се бори да си поеме въздух, а стаята взе да се върти.

Тогава инстинктът й за оцеляване се пробуди.

Слънчевият сплит — здраво мушкане с лакът. Ходило. Пета с пълна сила. Нос — трудно завъртане, докато хватката се отпусне, после удар с опакото на ръката там, където инстинктът й подсказваше, че се намира лицето му. Слабините, бързо и яростно надигане на коляното.

После побягна. Отново инстинктът сляпо я поведе към вратата. Блъсна я с такава сила, че ръцете я заболяха, но не спря. Остави я отворена, хукна боса към колата и извади ключовете от джоба си с разтреперани длани.

— Давай, давай, давай.

Хвърли се вътре, мушна ключовете в стартера. Гумите изсвистяха, когато даде на заден. Завъртя волана, насочи колата към пътя и полетя.

Почти в несвяст подмина дома си и удари спирачки пред къщата на Морийн.

Светлина. Хора. Безопасност.

Втурна се към вратата, блъсна я, за да я отвори, и спря, когато видя приятелите си сгушени пред телевизора.

И двамата скочиха на крака.

— Абра!

— Полиция. — Стаята отново се завъртя. — Извикайте полиция.

— Ранена си! Кървиш!

Морийн се втурна към нея, а Майк сграбчи телефона си.

— Така ли? Не.

Олюляваше се на краката си, но се опита да се огледа, когато Морийн я сграбчи. Видя кръвта по анорака си, по горнището на пижамата си.

Не от ножа, не. Не и този път. Не и нейната кръв.

— Не, не е от мен. Кръвта е негова.

— Боже. Стана ли нещо? Ела да седнеш.

— Не. Не! — Не беше нейна кръвта, помисли си отново. Беше избягала. Беше в безопасност. А стаята вече не се въртеше. — Имаше някого в Блъф Хаус. Обадете се на полицията, имаше някого в Блъф Хаус! Хвана ме. — Ръката й се стрелна към гърлото. — Душеше ме.

— Ранил те е. Виждам. Седни. Сядай. Майк.

— Полицията идва. Ето. — Майк се засуети около Абра, докато Морийн я водеше към стола. — Вече си добре. В безопасност си.

— Ще ти донеса вода. Майк е тук — каза Морийн.

Майк коленичи пред нея. Какво добро лице, помисли си Абра, дишайки тежко. Грижовно лице, с тъмни очи като на кученце.

— Няма ток — каза тя, почти не на себе си.

— Не, не е вярно.

— В Блъф Хаус. Няма ток. Беше тъмно. Той беше в тъмното. Не го видях.

— Добре. Полицията идва, а ти си добре.

Абра кимна, взряна в тъмните очи.

— Добре съм.

— Нарани ли те?

— Той… Беше ме стиснал здраво за гърлото и за кръста, струва ми се. Не можех да дишам и почнах да се задушавам.

— Мила, по тебе има кръв. Ще ми дадеш ли да погледна?

— Негова е. Ударих го в лицето. Курсът по самоотбрана.

— Какво?

— Ходихме на курс по самоотбрана — обясни Морийн, която се появи с чаша вода в едната ръка и чаша уиски в другата. — Слънчев сплит, крак, нос, слабини. Абра, ти си чудо.

— Едва ли. Просто го направих. Мисля, че му разкървавих носа. Не знам. Освободих се и избягах. Избягах оттам и дойдох тук. Мисля… май ми е зле.

— Пийни вода. Бавно.

— Да. Добре. Трябва да се обадя на Илай. Трябва да знае.

— Аз ще се погрижа — успокои я Майк. — Само ми дай номера му и ще се погрижа.

Абра отпи, вдиша и пак отпи.

— В телефона ми е. Обаче той не е в мен. Вкъщи е.

— Ще го взема. Ще се погрижа.

— Няма да го оставя да ме нарани. Не и този път. Абра притисна ръка към устата си, а сълзите й бликнаха. — Не и този път.

Морийн седна до нея, взе я в ръце и я залюля.

— Съжалявам. Съжалявам.

— Шшшт. Всичко е наред.

— Добре съм. — Абра се стегна. — Всъщност би трябвало да танцувам от щастие, че се справих. Не съм си позволявала слабост… досега. Направих всичко, както трябва. Не ме нарани. Не го оставих да ме нарани. Просто… Отново се повтаря.

— Знам.

— Но свърши. — Отпусна се назад и изтри сълзите си. — Издържах. Но, за бога, Морийн, някой е проникнал в Блъф Хаус. Не знам кой е и какво е правил. Не забелязах нищо там, само излязох от гимнастическия салон и влязох в кухнята. За малко да сляза в мазето да проверя генератора, обаче… Може и да е бил там. Може да е прекъснал захранването, за да влезе. Нямаше ток. Аз…

— Изпий това. — Морийн натика уискито в ръката й. — И се успокой.

— Добре съм. — Абра отпи от уискито и вдиша тежко, когато й запари на гърлото. — Бурята започна и не можех да си спомня дали съм затворила прозорците. Мисълта не ме оставяше на мира, така че тръгнах натам. Тъкмо си мислех, че няма ток. Не го видях, Морийн, не го чух. Не и при тоя дъжд и вятър.