След като се изкъпа, взе една от хавлиите от купчината и докато търкаше косата си, отново долови полъха на лимон. Мокрите кичури се извиваха отзад на шията му, тъмноруси и по-дълги, отколкото когато бе на двайсет. Но не беше се виждал с фризьора си Енрике вече почти година. Въобще не му беше до прическа за сто и петдесет долара, нито пък до колекцията италиански костюми и обувки, които да опакова в багажа си.

Вече не беше тузарски облечен адвокат по наказателни дела с хубава кантора и само на крачка от пълноправно партньорство. Този мъж бе умрял заедно с Линдзи… само дето още не го знаеше.

Пъхна се под юргана — пухкав и бял като хавлиената кърпа — и загаси лампите.

В мрака можеше да чуе морето, неспирния му тътен, сипещата се по стъклото на прозореца суграшица. Затвори очи и както всяка нощ, си пожела поне няколко часа забрава.

Само на толкова можеше да се надява.



Мамка му! Беше вбесен. Никой друг, абсолютно никой, мислеше си, докато шофираше под проливния леден дъжд, не можеше да го изкара от кожата му като Линдзи.

Кучка.

Умът й, а явно и понятията й за нравственост бяха напълно различни от тези на останалите хора. Беше успяла да убеди себе си, а със сигурност и всичките си приятели, майка си, сестра си и бог знае още кого, че вината за провала на брака им е негова, той бил виновен, че от два сеанса при брачен консултант стигнаха до пробна раздяла, която прерасна в истинска битка и подготовка за развод.

Негова била и скапаната вина, задето тя му изневеряваше от осем месеца… с пет повече от периода на „пробната“ раздяла, за която бе настоявала. И някак пак той се бе оказал виновен, задето е разкрил лъжливия й задник, преди да сложи подписа си под документа, така че тя да може да се измъкне с дебело обезщетение.

Значи и двамата бяха прецакани, реши. Той, задето се бе оказал такъв идиот, а тя — задето най-накрая се беше усетил.

Без съмнение негова щеше да е вината и за горчивата, злостна и публична караница следобеда в художествената галерия, където тя ходеше да работи на половин ден. Неподходящо време, неподходящо поведение от негова страна, призна си, но какво значение имаше сега? Въобще не му пукаше.

Искаше й се да го вини, защото беше станала небрежна, толкова небрежна, че собствената му сестра бе видяла отчуждената му съпруга да се натиска с друг мъж във фоайето на някакъв хотел в Кеймбридж… преди да се качат в асансьора.

Може би Триша бе изчакала няколко дни, преди да му каже, но не би могъл да я упрекне. Такова нещо не е лесно да се сподели. А той изчака още няколко дни, за да приеме фактите, преди да се вземе в ръце и да наеме детектив.

Осем месеца, помисли си отново. Тя се беше търкаляла с друг в хотелските легла, из разни мотели, бог знае къде още… добре че беше достатъчно умна, за да не използва къщата. Какво щяха да си помислят съседите?

Може би не трябваше да отива в галерията, въоръжен с докладите на детектива и с яростта си, за да й иска обяснение. Може би и двамата трябваше да проявят повече благоразумие и да не си крещят там вътре, че после и на улицата.

Но и двамата трябваше да понесат срама.

Поне едно му беше ясно — обезщетението вече нямаше да й се услади толкова. А що се отнасяше до идеята за ясни и чисти сметки, без необходимост да се придържат стриктно към брачното споразумение… Готово. Щеше да й се изясни, след като се прибере у дома след благотворителния аукцион и не намери картините, които той бе купил във Флоренция, диамантения пръстен в стил ар деко, наследство от прапрабаба му, и сребърния сервиз за кафе, към който не проявяваше интерес, но беше друга семейна ценност, така че проклет да бъде, ако й позволи да го натика в кюпа на общото имущество.

Жена му щеше да установи, че играе в друг мач.

Може би беше проява на дребнавост, може би беше глупаво… а може би беше редно и справедливо. Трудно му бе да прецени през пелената на яда и предателството, а и честно казано, беше му все едно. Воден от гнева си, заби спирачки на алеята пред къщата в квартал Бек Бей. Домът, за който някога вярваше, че ще бъде здрава основа за брака им, бе започнал да се пропуква. Имаше време, когато се беше надявал, че в тази къща ще се появят деца, и за кратко двамата с Линдзи бяха опитали да замажат пукнатините, като избираха мебели, спореха и се съгласяваха — което тогава му изглеждаше съвсем нормално — и за най-дребните детайли.

Сега щеше да им се наложи да я продадат и да си тръгнат с половината от малко или нищо. И вместо да наеме апартамент за кратко, както се бе надявал — накрая щеше да купи един.

За себе си, помисли си, докато се измъкваше от колата в дъжда. Без спорове, караници или необходимост от съгласие.

И както установи, докато тичаше към входната врата, това му донесе облекчение. Никакви отсрочки повече, никакви „може би“, никакви преструвки, че бракът им може или трябва да бъде спасен.

Вероятно с лъжите, измамите и изневярата си тя му беше направила услуга.

Вече можеше да продължи без вина и разкаяние.

Но щеше да си тръгне с онова, което му принадлежеше.

Отключи вратата и пристъпи в просторното изискано антре. Обърна се към таблото на алармената инсталация и въведе кода. Може и да й беше хрумнало да го смени, но той имаше документи, на които бяха посочени името и адреса му. Вече беше обмислил как да отговори на евентуалните въпроси на полиция и охранители.

Просто щеше да каже, че жена му е сменила кода — самата истина впрочем — а той го е забравил.

Но кодът не беше сменен. Това му донесе облекчение, но и го ядоса. Мислеше си, че го познава толкова добре, и беше толкова сигурна, че никога не би влязъл в къщата без нейно позволение, макар да бе наполовина негова. Беше се съгласил да се изнесе, да остави пространство и за двамата, така че никога не би нахлул, никога не би действал твърде грубо.

Тя вярваше твърдо, че е цивилизован до глупост.

Скоро щеше да открие, че въобще не го е познавала.

Спря за малко, попивайки тишината на къщата, усещането за спокойствие. Всички онези неутрални тонове, които служеха като екран от пръски и отблясъци от цветове, смесица от старинно и ново, чудата и умна комбинация от стилове.

Биваше я в това, трябваше да признае. Знаеше как да представи себе си и дома си, умееше да организира хубави приеми. Тук беше имало и хубави мигове, проблясъци на щастие, доволство, моменти на разбирателство, хубав секс в някои мързеливи неделни сутрини.

Как и кога се обърка всичко?

— Майната му — измърмори.

Влизаш и излизаш, каза си. Самото пребиваване в къщата го потискаше. Качи се по стълбите и се отправи директно към дневната, която беше до спалнята им. Забеляза, че е прекарала нощта в събиране на багаж, който беше опакован наполовина.

Можеше да ходи където там, по дяволите, й беше скимнало, ако ще, сама, ако ще, и с любовника си.

Илай се съсредоточи върху това, за което беше дошъл. Вътре в килера набра комбинацията за сейфа. Не обърна внимание на парите, документите и кутиите, пълни с бижута, които й бе подарил през годините или тя сама си беше купила.

Само пръстенът, каза си. Пръстенът на Ландън. Отвори кутийката, погледна го как проблясва на светлината и го пъхна в джоба на сакото си. След като отново заключи сейфа и тръгна надолу, се сети, че трябваше да донесе нещо, с което да опакова картините.

Реши да вземе няколко кърпи, за да ги увие и опази от дъжда. Награби две от дрешника и продължи.

Влизам и излизам, каза си отново. Досега не си беше давал сметка колко много му се иска да напусне тази къща, да се отдалечи от спомените — и от добрите, и от лошите.

В дневната свали една картина от стената. Беше я купил по време на медения им месец, защото Линдзи бе запленена от слънчевите цветове, от очарованието и простотата на слънчогледовото поле, обградено от маслинови горички.

И други неща бяха купували след това, спомни си, докато омотаваше картината с кърпите. Други картини, скулптури, керамика… определено дори бяха по-скъпи. Спокойно можеха да отидат в общото имущество, да се превърнат в част от преговорите. Но не и тази.

Постави увитата картина на дивана и отиде в дневната, докато навън бушуваше буря. Зачуди се дали Линдзи шофира в това време на път за вкъщи, за да довърши опаковането на багажа за нощното пътешествие с любовника си.

— Наслаждавай се, докато можеш — процеди ядно през зъби, защото първото, което щеше да направи сутринта, беше да се обади на бракоразводния адвокат и да го накара да се развихри.

От сега нататък смяташе да атакува безмилостно.

Отиде в стаята, която бяха обзавели като библиотека и докато се пресягаше за ключа за осветлението, я видя в яростния отблясък на ледена мълния.

Съвзе се, като чу гърма.

— Линдзи?

Блъсна ключа за осветлението и се наведе. В него забушува война между това, което виждаше, и това, което би могъл да приеме.

Тя лежеше на една страна пред камината. Кръв, толкова много кръв по белия мрамор, че подът бе почернял.

Очите й — плътният шоколад, който някога го бе запленил — бяха помътняло стъкло.

— Линдзи.

Строполи се до нея, хвана ръката й, опъната на пода, сякаш се протягаше. Беше ледена.



В Блъф Хаус Илай се събуди и изплува от кръвта и шока, върнали се в съня му, за да посрещне слънчевата светлина.