Дънкан не я запита как разбиването на женска глава отзад с няколко удара с маша се вписва в понятието за нещастен случай, тъй като и без това вече беше похарчил двеста и петдесет долара за различни джунджурии, само и само тя да продължи да приказва, но ако се изключеше забавната страна на думите й, Хедър всъщност така и не му даде нищо.

Стори му се интересно, че някои от местните все пак подозираха любимия син в убийство. А подозрението отваряше врати. Щеше да хлопа на тях, за да си заработи хонорара.

Засега смяташе да продължи и да приеме, че денят му е минал успешно. Или да си почине, като си вземе една бърза баня.

Точно се опитваше да раздвижи схванатия си задник, когато телефонът му звънна.

— Дънкан.

Щом чу гласа на клиента си, отново се размърда.

— В момента седя пред къщата на родителите му на Бийкън Хил. Тази сутрин дойде в Бостън. Ще ви изготвя доклад до…

Отново опита да се намести, когато клиентът му го прекъсна с порой въпроси.

— Да, точно така. Цял ден беше в Бостън, срещна се с адвоката си, подстрига се, купи цветя.

Клиентът му плащаше сметките, напомни си, но продължи да записва разговора в бележника си.

— Сестра му и семейството й влязоха вътре преди около половин час. Изглежда е семейно събиране и като гледам колко време мина, бих казал, че ще остане поне за вечеря. Не мисля, че ще има някакво движение повече, затова… Щом така искате. Мога да го направя.

Парите са си твои, каза си Дънкан и се подготви за дълга вечер.

— Ще ви се обадя, щом излезе.

Когато телефонът изщрака в ухото му, Дънкан поклати глава. Клиентите му плащаха сметките, помисли си отново и изяде още един морков.



Беше отсъствал едва няколко седмици, но се чувстваше като завърнал се у дома след дълго отсъствие. Цепениците пукаха и пламтяха в голямата каменна камина, пред която старото куче Сейди спеше завито на кравай. Всички седяха в гостната — наричаха я салон — сред познатата смесица от антики, семейни снимки, червени лилии в тънката ваза върху пианото. Можеха да си седят там, да си говорят и да пият вино всяка вечер, докато светът рухне.

Дори баба му, която, вместо да протестира, с удоволствие бе приела да я свали на ръце по стълбите и да я настани в любимото й кресло, разговаряше сякаш нищо не се бе променило.

Май бебето помагаше. Сладка като бонбон и бърза като светкавица, малката Селина, още ненавършила три, изпълваше стаята с енергия и радост.

Нареди му да играе, така че Илай седна на пода и й помогна да построи замък от кубчета за нейната кукла принцеса.

Нещо просто, нещо обикновено, нещо, което му напомни, че някога си беше представял как ще има свои деца.

Родителите му изглеждаха по-спокойни отпреди да замине за Уиски Бийч няколко седмици по-рано. Изпитанието, през което бяха преминали, бе направило бръчките върху бащиното му лице по-дълбоки, а кожата на майка му беше станала почти прозрачна.

Но никога няма да се разколебаят, помисли си.

— Ще нахраня това твърде заето момиче. — Сестра му стисна ръката на съпруга си, преди да се изправи. — Вуйчо Илай, ще ми помогнеш ли да сложа Селина да седне?

— О, разбира се.

Стиснала куклата, малката протегна ръчички към него и му се усмихна с неустоимата си усмивка. Той я грабна и я понесе към кухнята.

Широкоплещестата Алис се разпореждаше около масивната печка с шест котлона.

— Я да видя аз кой е гладен!

Селина дезертира на мига от вуйчо си и прегърна готвачката.

— Ето я и моята принцеса! — каза Алис на Триша и умело намести детето на бедрото си. — Може да ни прави компания за вечеря, а също и на Кармел. А за вас, простолюдието, ще подредим масата след около четирийсет минути.

— Благодаря. Ако ви създава някакви проблеми…

— Проблеми? — Готвачката оцъкли комично очи и заговори с преувеличен шок. — Я го виж туй личице.

Селина се засмя, обгърна с ръчички шията й и заговорнически прошепна:

— Има ли бисквитки?

— След като се навечеряш — прошепна й в отговор Алис. — Добре сме. Идете да почивате — пропъди ги с ръка.

— И да слушаш — предупреди Триша дъщеря си и хвана брат си под ръка.

Висока почти метър и осемдесет, здрава, жилава и изпълнена с решимост, лесно го изтика от кухнята и го поведе към библиотеката.

— Искам минута насаме с теб.

— Да, представям си. Всичко е наред…

— Просто млъкни.

За разлика от дипломатичната им и спокойна майка, Триша се беше метнала на дядо им по баща — целеустремена, твърдоглава и упорита.

Може би по тая причина в момента беше изпълнителен директор на „Ландън Уиски“.

— Всички много внимавахме да говорим за каквото и да е друго, само не и за станалото, за това, което става и сега, и ти се изправяш срещу него. Разбираемо е, обаче сега сме само аз и ти. Лице в лице, не внимателно съчинен и редактиран имейл. Какво става с теб, Илай?

— Пиша здравата. Разхождам се по плажа. Храня се редовно, защото икономката на баба ми готви.

— Абра? Тя е чудесна, нали?

— Не. Интересна е.

Объркана, Триша седна на страничната облегалка на широко кожено кресло.

— Радвам се да чуя това, Илай, защото ми звучи точно като нещо, с което би трябвало да се занимаваш в момента. Но ако всичко е толкова страхотно, защо си в Бостън?

— Не мога ли да дойда да видя семейството си? Какво, да не съм прогонен?

Дори сега начинът, по който сестра му изправи пръст и го посочи, му напомни за дядо им.

— Я не увъртай. Нямаше никакви планове да се връщаш преди Великден, обаче сега си тук. Говори.

— Не е нещо особено. Исках да поговоря с Нийл очи в очи. — Погледна към вратата. — Виж, не искам да тревожа майка и татко, няма смисъл. Тъкмо изглеждат по-спокойни. Пийдмънт вдигат шум за неправомерно дело за убийство.

— Но това са глупости, просто глупости. Жив тормоз е това, Илай. Трябва да… говориш с Нийл — завърши и въздъхна. — Както си направил. Той какво мисли?

— Мисли, че е само шум, поне засега. Предложих му да наеме нов детектив, този път да намери жена.

— Идваш на себе си — прошепна Триша и очите й се напълниха.

— Недей. Боже, Триша.

— Не е само у теб причината, поне не цялата. От хормоните е. Бременна съм. Тази сутрин плаках, като пях „Колелата на автобуса“6 със Сели.

— О, господи. — Усмихна се, а новината стопли сърцето му. — Това е добре, нали?

— Чудесно е. Двамата с Макс сме ужасно развълнувани. Още не сме казали на никого, но си мисля, че мама подозира. Само от седем седмици е. Ох, да му се не види. — Подсмръкна и избърса сълзите си. — Ще се разбера с Макс. Ще кажем на всички на вечеря. Защо пък да не го отпразнуваме?

— И да отклоним темата от мен.

— Да. Да не си казал, че никога не правя нищо за теб. — Изправи се и го прегърна. — Ще отвлека вниманието на всички, ако ми обещаеш да спреш с тези внимателни имейли, поне към мен. Ще споделяш, когато си имал лош ден. И ако си в период да искаш компания, мога да наглася нещата така, че двете със Сели да ти дойдем на гости за някой и друг ден. И Макс, ако има възможност. Не трябва да си сам.

И щеше да го направи, помисли си. Триша щеше да размества, отменя и преправя графици — беше експерт в това — и щеше да го направи за него.

— Справям се добре и сам — не се обиждай. Опитвам се да си наваксам с някои неща, които съм изоставил от дълго време.

— Предложението остава. И няма да чакаме покана, ако през лятото си още там. Просто ще дойдем. Ще доплувам като кит, защото дотогава ще приличам на такъв, и ще карам всички да ме чакат.

— Типично.

— Кажи го, когато помъкнеш още десет кила отгоре си и те обхване мания да не ти излязат стрии. Връщай се при нашите. Аз ще надникна да видя дали Селина не е успяла да изкрънка от Алис бисквитки преди вечеря.



В девет вечерта Абра приключи с класа по йога в дома си и надигна бутилка с вода, докато учениците й навиваха постелките си.

— Извинявай, че малко закъснях — каза Хедър. Отново. — Просто днес нещата ми се изплъзват.

— Няма проблем.

— Мразя да пропускам дихателните упражнения. Винаги ми помагат. — Хедър вдиша и издиша, като си помогна с ръце.

Абра се усмихна.

Нямаше сила, която да накара Хедър да замълчи. Предполагаше, че тази жена говори насън, както правеше и по време на едночасовия си масаж.

— Избягах от вкъщи като маниак — продължи тя. — А забелязах, че колата на Илай не е пред Блъф Хаус. Не ми казвай, че вече се е прибрал в Бостън.

— Не е.

Хедър нямаше желание да спре дотук. Дръпна ципа на якето си.

— Само се чудех. Толкова голяма къща. Хестър като е там, добре, тя си е част от нея, ако ме разбираш. Обаче Илай, особено с всичко, което му е на главата, сигурно просто витае из нея.

— Нямам такива наблюдения.

— Знам, че го виждаш, когато отиваш да се грижиш за къщата, което си е някаква компания. Но си мисля, че с всичкото време, с което разполага, сигурно не знае какво да прави сам. Това не може да е здравословно.