Още не беше стигнал до вратата, когато тя се отвори.

— Господин Илай! Добре сте дошли у дома, господин Илай.

— Кармел. — Щеше да прегърне старата икономка, ако ръцете му бяха свободни. Вместо това се наведе и целуна бузата на високата метър и петдесет жена, цялата — енергия и радост.

— Прекалено мършав сте.

— Знам.

— Ще ида да накарам Алис да ви приготви сандвич. Трябва да се храните.

— Да, госпожо.

— И какви хубави цветя!

Илай успя да измъкне лале от букета.

— За теб — подаде й го той.

— Вие сте моето съкровище. Но влизайте, влизайте. Майка ви ще си дойде много скоро, а баща ви обеща да се прибере до пет и половина, така че ще ви изтърве, ако не останете. Но вие ще останете и ще вечеряте. Алис приготвя задушено и крем брюле за десерт.

— По-добре да й запазя лале.

Широкото лице на Кармел се озари от усмивка миг преди очите й да се напълнят.

— Недей, Кармел. — Отново видя болката, мъката по лицата на хората, които обича, мъката, която ги съпътстваше всеки ден от убийството на Линдзи досега. — Всичко ще се оправи.

— Разбира се. Разбира се, че ще се оправи. Я да отнеса аз тая ваза.

— Зюмбюлите са за мама.

— Добро момче сте вие. Винаги сте били добро момче, дори и като не бяхте такова. И сестра ви ще дойде за вечеря.

— Трябваше да взема повече цветя.

— Ха. — Кармел примигна, за да пребори сълзите, и махна с ръка, за да го насочи. — Тези ги занесете на баба си. Горе в дневната си е, най-вероятно седи на оня компютър. Не можете да я изчегъртате от него — все е там, и денем, и нощем. Ще ви донеса сандвич и ваза за лалетата.

— Благодаря. — Тръгна по широкото изящно стълбище. — Как е тя?

— С всеки ден все по-добре. Още е разстроена, задето не може да си спомни какво е станало, но е по-добре. Ще се радва да ви види.

Илай се качи по стълбите и се отправи към източното крило.

Както беше предсказала Кармел, баба му седеше зад бюрото и пишеше на лаптопа си.

Забеляза колко изправени са гърбът и раменете й под зелената жилетка. Сребристосивата й коса беше оформена в прическа.

Поклати глава, щом забеляза, че няма проходилка, но бастунът й със сребърната лъвска глава лежеше подпрян на бюрото.

— Отново ли буниш тълпите?

Застана пред нея и залепи устни на челото й. Баба му се надигна и го хвана за ръката.

— Цял живот съм ги бунила. Защо да спирам точно сега? Чакай да те огледам.

Бутна го назад, докато се наместваше на стола си. Тъмните кафяви очи го изгледаха без капка милост. Устните й леко се присвиха.

— Добре ти се отразява Уиски Бийч. Още си прекалено слаб, но не си толкова блед и толкова тъжен. Донесъл си ми малко пролет.

— Заслугата е на Абра. Тя ми каза да ти взема цветя.

— Проявил си достатъчно разум, за да я послушаш.

— Ами тя е от хората, които твърде рядко, да не кажа никога, са склонни да приемат „не“ за отговор. Предполагам, че заради това я харесваш.

— Това е само една от причините. — Протегна ръка и стисна неговата за миг. — По-добре си.

— Днес — да.

— Днес е всичко, което получаваме. Я сядай. Такъв дългуч си, че ще ми се изкриви вратът да те гледам. Сядай и казвай какви ги вършиш.

— Работих, размишлявах, самосъжалявах се и реших, че от тия неща само работата ме кара да се чувствам на себе си. Така че ще опитам да направя нещо, което да сложи край на нуждата от размишления и самосъжаление.

Хестър се усмихна доволно.

— Ето така те искам. Това е моят внук.

— Къде ти е проходилката?

Изражението й се превърна в образец на високомерието.

— Уволних я. Железарията, с която ме наблъскаха лекарите, може да укрепи и боен кораб. Физиотерапевтът се държи с мен като строг сержант. Щом мога да изтърпя това, дяволски добре ще се оправям и без проходилка като някаква стара баба.

— Боли ли те още?

— Тук и там, от време на време и по-малко, отколкото преди. И ти би могъл да кажеш същото. Няма да ни победят, Илай.

И тя беше отслабнала, а злополуката и трудното възстановяване бяха издълбали нови бръчки по лицето й. Но очите й блестяха свирепо както винаги, а това го успокои.

— Започвам да го вярвам.

Докато Илай разговаряше с баба си, Дънкан спря колата си до бордюра и приближи къщата в обектива на фотоапарата си, за да я огледа. След това извади диктофона си, за да добави бележките си за деня.

Седна и зачака.

7.

Скуката беше част от работата. Кърби Дънкан седеше отпуснат в невзрачния си седан и хрупаше моркови. Имаше си нова приятелка и потенциалната възможност за секс го убеди да опита да свали пет килограма.

Засега беше отслабнал с един.

През изминалите два часа беше преместил веднъж колата и смяташе отново да я премести. Инстинктът му подсказа, че Ландън ще остане тук за известно време — семейна вечеря най-вероятно. Беше направил снимки на майка му, на баща му, а сега — и на сестра му със съпруга й и прохождащото им хлапе.

Но работата му беше да следи Ландън, така че щеше да си седи тук.

Следваше го из Бостън, което се оказа лесна задача въпреки трафика. Проследи го до кантората на адвоката му. Това му даде възможността да огледа и колата на Ландън. Нищо интересно.

Някъде час и половина по-късно го проследи в парка, след това до скъп фризьорски салон, където го изчака да му подстрижат косата. Не че забеляза особена разлика след петдесетте похарчени долара.

Какво пък, всякакви ги има.

След това Ландън спря в цветарския магазин и излезе оттам с букети.

Просто човек, който си върши делата из града, преди да иде при семейството си. Обичайната история.

Всъщност от видяното дотук можеше да заключи, че всичко, което Ландън прави, е повече от обичайно. Ако този тип бе убил съпругата си и се беше измъкнал, май не беше излязъл да празнува.

Докладът му до момента беше твърде къс. Няколко разходки по плажа, срещата със секси чистачката и с жената, която го беше прегърнала силно и всъщност бе омъжена майка на три деца.

Предполагаше, че между Ландън и чистачката прехвърчат искри, но не можеше да го докаже, преди обектът да се върне в къщата край брега.

Проучванията, които беше направил, показаха, че Абра Уолш си е имала вземане-даване със склонни към насилие типове, което би превърнало Ландън в перфектния партньор, стига наистина да беше размазал главата на жена си — нещо, в което Дънкан беше почнал да се съмнява. Може би Ландън беше настоящият й избор, но ключовата дума бе настоящ, тъй като не можеше да открие и трошица доказателство, че двамата са имали отношения преди убийството.

Нищо от наученото дотук не съвпадаше с настояването на клиента му, че Ландън е виновен, нито с убедеността на стария му приятел Улф, един от най-свестните полицаи в Бостън, че този човек е размазал черепа на невярната си съпруга.

Колкото повече наблюдаваше, толкова по-малко виновно му изглеждаше копелето.

За да събере повече информация, беше опитал както директния подход със секси чистачката, така и по-заобиколни методи със сервитьорката в бара и с някои други от местните. Просто отваряше дума за голямата къща на скалата и питаше — както би могъл да направи всеки турист — за историята и собствениците й.

Беше се наслушал на приказки за богатство, построено първоначално върху уиски, на истории за пиратско имане и за дестилационни фабрики в дните на Сухия режим. Легенди за откраднати съкровища, които се крият от поколения, семейни скандали, естествено и призраци, герои, злодеи, та до последния скандал с Илай Ландън.

Най-забавният му източник се оказа хубавата продавачка в магазина за сувенири, доволна да прекара половин час от мрачния следобед на късната зима в разговор с платежоспособния си клиент. Клюките често бяха най-добрият приятел на детектива, а Хедър Локаби се бе оказала доста дружелюбна.

Чувствала се зле заради Илай, спомни си Дънкан. Беше описала мъртвата съпруга като студена и недружелюбна снобка, която дори не намерила време да посети възрастната баба на мъжа си. По едно време отклони разговора в посока на падането на Хестър Ландън, но Дънкан бързо я върна в релси.

Според бъбривата Хедър Ландън никога не беше страдал от липса на женска компания по време на летните си посещения и почивки в Уиски Бийч, поне не и в тийнейджърските си години и преди да навърши трийсет. Обичал да се забавлява, да пие бира в местните капанчета и да фучи наоколо с кабриолета си.

Никой според Хедър не бил очаквал от него да се задоми, преди да навърши трийсетте. А и после имало достатъчно слухове, които замрели, когато така и не им се родило дете.

Станало очевидно, че в рая има беда, когато Илай спрял да води жена си в Блъф Хаус, а после и самият той прекратил посещенията си. Никой не се изненадал, когато се разнесла мълвата за развод.

Самата тя още преди това си знаела, че оная ледена кучка, жена му, има любовни афери. Логично било. Не виняла Илай, че се бил ядосал и й се нахвърлил. Не, не го виняла. А ако наистина я е убил, което тя, естествено, не си позволявала да помисли дори за миг, била сигурна, че е било нещастен случай.