— Да. По-късно ще ида да я видя. Не трябва да правиш това, Нийл.

Кафявите очи на адвоката го изгледаха проницателно. Нийл взе чашата си и се отпусна.

— Да правя какво?

— Приятелският разговор, предразполагането на клиента.

Нийл опита кафето.

— Бяхме в приятелски отношения и преди да ме наемеш, но не ме нае, защото сме приятели. Или поне не това беше най-главната причина. Когато конкретно те попитах защо дойде при мен, ти имаше няколко по-добри. Сред тях бе и убеждението ти, че двамата с теб подхождаме към закона и работата си по сходни начини. И двамата представляваме клиента. Искам да знам в какво състояние си, Илай. Това ще ми помогне да реша какви действия да ти предложа да предприемеш и от кои да се въздържиш. И доколко бих могъл да те убедя да приемеш предложения, които може и да не се чувстваш готов да изпълниш.

— Състоянието ми се променя като вълните, по дяволите. И точно сега… не се чувствам оптимист, но пък съм по-склонен към агресивни действия. Нийл, уморих се да влача тази верига след себе си. Уморих се да съжалявам, че не мога да имам това, което имах преди… и дори да не знам дали още го искам. Писна ми да седя и да не върша нищо. Предполагам, че така е по-добре, отколкото да бутам скала нагоре по склона — както се чувствах преди няколко месеца — и да съм дяволски сигурен, че не помръдвам от мястото си.

— Така.

— Няма никакъв начин да успея да променя това, което родителите на Линдзи и останалите си мислят за мен. Не и преди убиецът й да бъде открит, арестуван, съден и осъден. И дори тогава ще има хора, които ще си мислят, че някак съм се измъкнал от правосъдието. Така че майната му на всичко това.

Нийл отново отпи и кимна.

— Добре.

Илай се изправи и закрачи из кабинета.

— Трябва да го науча заради себе си. Тя ми беше съпруга. Няма значение дали сме спрели да се обичаме, дали въобще някога сме се обичали. Няма значение дали ме е мамила, нито пък че исках да сложа край на този брак и тя да излезе от живота ми. Все пак Линдзи ми беше жена и аз искам да разбера кой е влязъл в дома ни и я е убил.

— Можем отново да се обърнем към Карлсън.

Илай поклати глава.

— Не, той си изигра ролята. Искам нов човек, който да започне всичко отначало. Няма смисъл да се захващаме с Карлсън. Работата му беше да намери доказателства, които да създадат основания за съмнение. Имаме нужда от свежа кръв, от човек, който няма да търси доказателства, че аз не съм убиецът, а да намери извършителя.

Нийл бавно започна да драска в тефтерчето си.

— Да го открие, без да те елиминира автоматично?

— Именно. Когото и да наемем, трябва здраво да се заеме със задачата. Искам жена.

— Че кой не иска? — усмихна се адвокатът.

— През последните единайсет месеца аз например — глухо отвърна Илай.

— Нищо чудно, че изглеждаш ужасно.

— Мислех, че изглеждам по-добре?

— Така е, което само показва колко зле си бил. Та, значи, определено искаш жена детектив.

— Искам умна, опитна, отдадена жена детектив. Такава, с която приятелките на Линдзи ще са по-склонни да говорят, да й кажат това, което не са си позволили пред Карлсън. Съгласихме се със заключението на полицията, че или Линдзи е пуснала убиеца в къщата, или е имал ключ. Няма проникване с взлом, а след като е изключила алармата в четири и половина следобед, когато се е прибрала, следващото й изключване е било към шест и половина, когато влязох аз. Нападната е отзад, което означава, че е била обърната с гръб към убиеца. Не се е бояла от него. Нямало е борба или съпротива, не е имитиран грабеж. Познавала е убиеца си и не се страхувала от него. Съскайнд си има алиби, но ако не е бил единственият й любовник, а само последният?

— Тоя път вече го извървяхме — напомни Нийл.

— Ами значи ще тръгнем отново по него, но по-бавно. Ще се отклоняваме, ако видим обещаваща гледка. Полицията може да държи случая отворен и да продължават да ме следят. Все тая, Нийл. Не съм я убил аз, а те изразходваха всички възможности да докажат обратното. Няма да ги спирам, вече не. Въпросът е в това да разбера кой го направил, за да се освободя.

— Добре. Ще позвъня тук-там.

— Благодаря. И докато си говорим за полицията, да ти спомена за Кърби Дънкан.

— Вече се обадих тук-там по този повод. — Нийл се изправи, отиде до бюрото си и измъкна някаква папка. — Твоето копие. Той, общо взето, си има собствена фирма. Репутацията му е, че се движи по ръба, но без официално да го прекрачва. Осем години е бил ченге тук в Бостън и още има достатъчно контакти в полицията.

Докато Нийл говореше, Илай отвори папката и прочете доклада.

— Предполагах, че семейството на Линдзи го е наело, но ми се струва твърде обикновен за тях. — Намръщи се и затърси други възможности. — Бих предположил, че ще се обърнат към по-лъскава фирма, с повече технологии и по-добра репутация.

— Така е, но хората вземат решение под влияние на много фактори. Може да са го наели по препоръка на приятел, съдружник, друг член на семейството.

— Е, ако не са го наели те, идея нямам кой може да е.

— Адвокатът им нито отрича, нито потвърждава — обясни Нийл. — На този етап тя не е задължена да разкрива информация. Дънкан е бил ченге. Не е никак невъзможно двамата с Улф да се познават, а на Улф да му е хрумнало да провежда разследване. А ако случаят е такъв, той няма да си признае.

— Не изглежда и като да е негово дело, но… С нищо не можем да попречим на Дънкан да разпитва из Уиски Бийч, все едно кой е клиентът му. Не е незаконно.

— Но пък и ти не си задължен да разговаряш с него. Нито пък означава, че нашият детектив не може да задава въпроси за него. Не означава и че ще оставим нещата така.

— Да — съгласи се Илай. — Време е да разлаем кучетата.

— На този етап Пийдмънт само вдигат шум, опитват се да посеят съмнение в невинността ти, да върнат отново случая на дъщеря си в медиите и съответно сред хората. Страничният ефект на това е, че правят живота ти максимално неудобен. Така че тази история с детектива като нищо може да идва от тях.

— Но това си е тормоз.

— И то явен, да.

— Нека се забавляват. Няма как да стане по-лошо от времето, когато животът ми се беше превърнал в неспирен цирк. Минал съм през всичко това, ще мина и през тая история. — Вече го вярваше. Нямаше просто да остави нещата така, щеше да премине през тях. — Няма просто да си стоя, докато ме снимат, не и този път — продължи той. — Загубиха дъщеря си — съжалявам за това — но няма да им позволя да ме прецакат.

— Значи, когато адвокатката им се опита да прокара идеята за споразумение, което подозирам, че ще стане в някакъв момент, отговорът ни ще е категорично не.

— Категорично „майната ви“ ще бъде.

— Имаш право.

— Изкарах по-голямата част от изминалата година в мъгла, причинена от шока, вината, страха… С всяка промяна на вятъра тя ставаше по-малко плътна, но само ми разкриваше поредния капан. Още не съм се измъкнал от мъглата и — Бог да ми е на помощ — страхувам се, че може отново да се сгъсти и да ме задуши, но точно сега, точно днес съм настроен да рискувам с един от тези капани и да се измъкна отново на чист въздух.

— Така. — Нийл вдигна сребърната си писалка „Монблан“ над бележника. — Да обмислим стратегията.

Когато най-сетне напусна кантората на Нийл, Илай се разходи из парка „Бостън Комън“. Опита се да разбере как се чувства отново в Бостън, дори и само за ден. Не можеше точно да си отговори. Всичко си оставаше познато и в това имаше някакво успокоение. Първите зелени стръкчета, които под пролетното слънце се показваха от студената земя, носеха надежда и очакване.

Хората се съпротивляваха на вятъра, който днес не беше твърде силен, и обядваха на пейките, разхождаха се като него или просто вървяха нанякъде.

Спомни си, че беше обичал живота си тук. Отново изпита чувство на близост, усети, че има място и цел. Ако пожелаеше, оттук можеше хубаво да се разходи до адвокатската кантора, където някога беше консултирал клиенти и бе обмислял стратегии точно както преди малко Нийл беше постъпил с него.

Знаеше откъде да купи любимото си кафе, къде да спре за бързо хапване и къде да се наслади на обилен и продължителен обяд. Тук бяха любимите му барове, шивачът му, бижутерът, от когото най-често купуваше подаръците за Линдзи.

Но нищо от това вече не беше негово. И докато стоеше и наблюдаваше наситенозелените стръкове на нарцисите, които всеки момент щяха да разцъфтят, осъзна, че не съжалява. Или поне не толкова, колкото преди.

Така че щеше да намери ново място, където да оформят леко косата му, а после друго, откъдето да купи на баба си лалета. И преди да се върне в Уиски Бийч, щеше да прибере останалите си дрехи. Щеше сериозно да се опита да събере парчетата от живота си, които все още би могъл да слепи, и после да потърси останалите.

Когато паркира пред красивата къща от червени тухли на Бийкън Хил, облаците бяха закрили слънцето. Помисли си, че огромният букет червени лалета може да го замести. Хванал букета с една ръка, се опита да измъкне от колата голямата кръгла ваза с ранни зюмбюли — любимите цветя на майка му.

Установи, че пътят, срещата и разходката го бяха изтощили повече, отколкото бе очаквал. Нямаше да позволи семейството му да разбере. Облаците може и да бяха затулили слънцето, но той се хвана за надеждата, поникнала в него в парка.