Нора Робъртс - Уиски Бийч

— И какво е това, дето ще ме ядоса?

— Тази сутрин след тренировката по йога при мен дойде един мъж. Частен детектив. Казва се Кърби Дънкан и е от Бостън. Каза ми, че работел за клиент там. Искаше да ми задава въпроси за теб.

— Ами добре.

— Добре? Не е добре. Беше настоятелен и каза, че щял да ме компенсира за информацията, което лично аз намерих за оскърбително. Така че не е добре. Това е тормоз, което също не е добре. Той те тормози. Трябва…

— Да кажа на полицията? Мисля, че тази врата вече е затворена. Или да наема адвокат? Имам си.

— Не е правилно така. Полицията те дебна цяла година. И сега тя, а може би някой, който се крие зад адвокати и детективи, отново те дебне. Трябва да има начин да ги принудиш да спрат.

— Няма закон срещу задаването на въпроси. А и не се крият. Искат да съм наясно кой плаща за въпросите и отговорите.

— Кой? И не ми казвай, че не е моя работа — побърза да добави Абра, в случай че Илай се опита да я отреже. — Онзи тип дойде при мен и се опита да намекне, че отказвам да му сътруднича, защото с теб сме имали лични взаимоотношения. Тоест, да ти го преведа, спим заедно.

— Съжалявам.

— Не. — Още щом издърпа ръката си от нейната, тя отново я хвана. — Не трябва да съжаляваш. А дори да имахме лични взаимоотношения от вида, който той имаше предвид, това въобще не му влиза в работата. Възрастни хора сме, необвързани. И в това няма нищо грешно или неморално, нищо, което да ти пречи да си продължиш живота. С брака ти беше приключено още преди смъртта на съпругата ти. Защо да не можеш да живееш живот, който да включва връзка с мен или с която и да било друга?

Очите й, забеляза Илай, заблестяваха в зелено, щом се ядоса. Щом истински се ядоса.

— Имам чувството, че това те нервира повече от мен.

— Защо не си ядосан? — настоя тя. — Защо не си вбесен?

— Прекарах доста време в гняв. Въобще не ми помогна.

— Това е досадно и… и отмъстително. Какъв е смисълът да отмъщаваш, когато… — Внезапно я осени. — Това е семейството й, нали? Семейството на Линдзи. Не могат да го преглътнат.

— А ти би ли могла?

— О, я да спреш да бъдеш толкова разумен. — Тръгна към плискащите се вълни. — Мисля, че ако ми беше сестра, майка, дъщеря, щях да искам истината. — Обърна се и се изправи срещу него, докато той просто я наблюдаваше.

— И как ти се струва да наемеш някого да дойде тук и да задава въпроси, за да открие истината? Не че е кой знае колко логично. — При тези думи потръпна. — Не е и продуктивно, обаче те вярват, че аз съм я убил. За тях няма друг, който би могъл да го е извършил.

— Това е толкова ограничено. Не си бил единственият човек в живота й, а по времето, когато е умряла, дори не си бил и най-важният. Имала си е любовник, работела е почасово, имала е приятели, членувала е в разни комитети, имала си е семейство.

Спря се, като видя смръщения му поглед.

— Казах ти, че следих случая… и че слушах Хестър. Когато й беше трудно да разговаря с теб или с вашите, предпочиташе да говори с мен. Бях й достатъчно близка, без да съм част от семейството. Така че можеше да си позволи да споделя.

В първия миг Илай не каза нищо, а после кимна.

— Сигурно й е било от помощ, че има пред кого да се разтовари.

— Така беше. И знам, че Хестър въобще не харесваше жена ти. Ама никак. Опитала се, постарала се е да я накара да се чувства добре приета.

— Знам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че Хестър не я харесваше, а е твърде невероятно тя да е била единственият човек на света, който не е можел да я понася. Като повечето хора и Линдзи си е имала врагове или поне познати, които не я харесват и изпитват злоба или дори по-тежки чувства към нея.

— Но никой от тях не е бил женен за нея, не се е изпокарал с нея пред хората в деня, в който е убита, нито пък е открил тялото й.

— С този ти начин на мислене дяволски се надявам някога да не ти е минавало през ума да се представляваш сам.

Това го накара леко да се усмихне.

— Бих изглеждал като идиот, така че няма да го направя, но това са валидни аргументи. Добави ги към списъка с неправди, който семейството й си води. Поставил съм своите нужди и амбиции над нейните, не съм я направил щастлива, затова е потърсила щастие другаде. Казала им е, че я пренебрегвам, оплакала се е, че е самотна, че мисли, че й изневерявам, че съм студен и съм я заплашвал.

— Дори и така няма и грам доказателство, и то след цялото полицейско разследване, че си й изневерявал. Точно обратното. Изневерявала е тя. Същото се отнася и до твърденията, че си я заплашвал.

— Доста цветист език използвах последния път, когато говорихме. Публично.

— Същото се отнася и за нея според това, което съм чела. Но както и да е. Разбирам нуждата на семейството й да търси подкрепа, разумно обяснение и някаква утеха. Но да пращат по петите ти частен детектив? Тук? Та тук няма нищо. Не си идвал насам от години, така че какво би могъл да открие?

Да, виждаше се, че добре е попивала, докато е помагала на баба му да се разтовари. Въпреки неохотата си да чопли стари рани, Илай знаеше, че това му помага.

— Работата е там, че те не само искат да ме накарат да разбера, че няма да ме оставят на мира. Родителите й размахват заплахата за несправедливо дело за убийство.

— О, Илай.

— Това е просто начин да ме уведомят, че ще използват всичките си възможности.

— А защо във възможностите им не е включено и дебненето на любовника й или на който там още би могъл да е замесен?

— Той си имаше солидно алиби. Аз — не.

— И кое му е солидното?

— Бил си е вкъщи с жена си.

— Е, четох за това, чух го, обаче жена му може и да лъже.

— Разбира се, но защо ще го прави? Собствената му съпруга, унизена и ядосана, когато научава от полицията, че й изневерява с личност, която и двамата познават, неохотно се кълне, че си е бил вкъщи още преди шест часа онази вечер. Версиите им за времето, за нещата, които са правили, докато е ставало убийството, съвпадат. Джъстин Съскайнд не е убиецът на Линдзи.

— Нито пък ти.

— Нито аз, но когато включим и фактора кой е имал възможността да го направи, това съм аз, а не той.

— А бе ти на чия страна си?

Илай се усмихна леко.

— О, на моята. Знам, че не съм я убил, точно както и знам, че според това, с което разполагат, в очите им аз съм виновният.

— Тогава имат нужда от още факти.

— Стига сме тъпкали на това място.

— Наели са частен детектив. Наеми и ти.

— И това направих. Не помогна.

— Значи просто се предаваш? Стига! — Абра го побутна леко. — Наеми друг, опитай отново.

— Ето че взе да звучиш като адвоката ми.

— Чудесно. Ами послушай го. Няма просто да си лежиш и да се примиряваш. От опит говоря — добави Абра. — Това е доста дълга история. Някой ден ще ти я разкажа. Засега ще се огранича да те уведомя, че примирението само те кара да се чувстваш тъжен, слаб и страхлив. Кара те да се чувстваш като жертва. А ти не можеш да бъдеш жертва, докато сам не го позволиш.

— Да не би някой да те е наранявал?

— Да. И дълго време правех точно каквото и ти в момента. Просто се примирявах. Бори се, Илай. — Сложи ръце върху раменете му. — Без значение дали вярват или не, че си невинен, трябва да разберат, че не си им момчето за бой. И ти също трябва да го разбереш.

Импулсивно се надигна на пръсти и леко го целуна по устните.

— Иди да се обадиш на адвоката си — нареди му и тръгна към стълбите за плажа.

Отгоре, застанал на дългия скат, Кърби Дънкан снимаше през широкия си обектив.

Предполагаше, че става нещо между Ландън и стройната брюнетка. Това, разбира се, не означаваше нищо, но работата му бе да документира, да задава въпроси, да изкара Ландън от равновесие.

Когато хората са извадени от равновесие, допускат повече грешки.