Нора Робъртс - Уиски Бийч

В сутерена на църквата Абра бавно поведе групата към финалната релаксация. Тази сутрин при нея се бяха събрали дванайсет човека — доста на брой за това време от годината и за този час от деня.

Големите групи поддържаха личната й удовлетвореност и стабилността на бюджета й.

Разговорите започнаха веднага щом дамите — и двама мъже — се изправиха на крака и започнаха да навиват постелките — и своите, и допълнителните, които тя винаги носеше за хората, които си нямаха собствени.

— Много добре се справи днес, Хенри.

Шейсет и шест годишният пенсиониран ветеринар й се усмихна наперено.

— Един от дните, в които мога да се задържа в „Половин луна“ повече от три секунди.

— Само продължавай да дишаш. — Абра си спомни как когато жена му го беше довела на курса едва ли не с пищене и влачене, Хенри не бе в състояние да докосне пръстите на краката си.

— Помнете — извика тя. — Следващата ни среща е във вторник.

Морийн се приближи, докато Абра си навиваше постелката.

— Ще дойда, а ще имам нужда и от малко сериозно кардио. Направих кексчета за училищната забава на Лиъм днес. Изплюсках цели две.

— Какви бяха?

— Шоколадови с маслен крем и захарна глазура. Със захарни пръчици и желатинови топчета.

— А моето къде е?

Морийн се засмя и се потупа по корема.

— Изядох го. Трябва да се прибирам, да си взема душ, да се облека като примерна мама и да занеса кексчетата. А после смятам да те моля и да те изнудвам да бягаш с мен, за да успея да изгоря всички тия калории. Децата ще имат тържество след училище, а аз съм затрупана с документи за попълване, така че нямам извинение.

— Потърси ме по-късно, след три. Дотогава имам работа.

— Илай?

— Не, той ми е в графика за утре.

— Там нещата още ли вървят добре?

— Е, само две седмици минаха, но да, бих казала, че вървят добре. Вече не ме гледа с оня поглед „тая пък какво, по дяволите, прави тук“. По-скоро ме възприема като нещо обичайно. Когато съм там през деня, обикновено е затворен в кабинета си и пише… и ме избягва, като се измъква от задната врата за разходка, щом се запътя към горния етаж. Обаче яде, когато му оставям храна, и не прилича на призрак.

Напъха постелката си в сака.

— Но все още като му правя масаж — дотук са четири — все едно започвам от нулата. Зареден е с толкова много напрежение, да не говорим, че виси пред компютъра с часове.

— Ще го оправиш, Абракадабра. Абсолютно убедена съм.

— Ами това ми е мисията напоследък. — Сложи си качулката и дръпна ципа. — Обаче точно сега трябва да си взема малко нови дрънкулки от „Заровеното съкровище“ — стискай ми палци — а после да изпълня някои поръчки за Марта Фрост. Синът й още е с оня вирус и тя не може да излезе. В два часа имам масаж, но след това ще съм свободна за джогинг.

— Ако успея да се оправя с всичко, ще ти пратя есемес.

— Доскоро.

Докато групата й се разотиваше, Абра подреди останалите постелки и прибра айпода си. Тъкмо обличаше яке върху анорака си, когато по стълбите слезе мъж.

Не го познаваше, но лицето му беше доста приятно. Торбичките под очите му го правеха да изглежда уморен, късата му гъста коса беше кестенява, а малкото му шкембенце можеше и да не личи, ако не ходеше изгърбен.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се. Вие ли сте Абра Уолш?

— Да.

— Аз съм Кърби Дънкан. — Подаде й ръка, а после и визитка. — Частен детектив.

В главата й светна сигнална лампа.

— Работя за клиент от Бостън. Надявам се да мога да ви задам няколко въпроса. Ако ми отделите няколко минути, бих могъл да ви черпя едно кафе.

— Вече съм си взела дневната доза.

— Де да можех и аз да се съобразявам с дозата си. Истината е, че прекалявам с кафето. Обаче в кафенето надолу по улицата предлагат и чай и каквото още искате.

— Имам среща, господин Дънкан — отряза го Абра и нахлузи ботушите си. — За какво става въпрос?

— Според информацията, с която разполагаме, работите за Илай Ландън.

— Информацията, с която разполагате?

Лицето му запази приятното си приветливо изражение.

— Не е някаква тайна, нали?

— Не, не е и не ви влиза в работата.

— Работата ми е да събирам информация. Сигурно знаете, че Илай Ландън е заподозрян за убийството на жена си.

— Това истина ли е? — запита тя, докато си слагаше шапката. — Мисля, че по-точно е да се каже, че след цяла година разследване полицията не е успяла да събере доказателства, с които да потвърди, че Илай Ландън има каквото и да е общо със смъртта на съпругата си.

— Истината всъщност е, че повечето прокурори не биха се заели със случай, който не е сто процента ясен. Това не означава, че няма доказателства, не такъв е случаят. А моята работа е да събирам информация… Но нека ви помогна с този сак.

— Не, благодаря, свикнала съм сама да си го нося.

— Може, обаче майка ми ме е възпитала да помагам на жените. — При тези думи мъжът награби няколко постелки.

— За кого работите? — запита го Абра.

— Както ви казах, имам си клиент.

— Който вероятно си има име.

— Не мога да споделя тази информация.

— Ясно. — Усмихна му се учтиво и тръгна към стълбите. — И аз нямам информация за споделяне.

— Ако Ландън е невинен, няма какво да крие.

Абра се спря и погледна детектива право в очите.

— Сериозно? Съмнявам се да сте толкова наивен, господин Дънкан. Аз поне не съм.

— Упълномощен съм да ви възнаградя за информацията — заяви той, докато изкачваха стълбището.

— Имате пълномощно да плащате за клюки? Не, благодаря. Когато клюкарствам, го правя безвъзмездно. — Взе постелките от ръцете му и се отправи към колата си на паркинга.

— Да нямате лични отношения с Ландън? — предизвика я Дънкан.

Абра усети как челюстта й се стегна и го прокле, задето развали настроението й, придобито от йогата. Метна постелките и сака си в багажника на колата и отвори вратата. И в безмълвен отговор на въпроса му, преди да влезе вътре, му показа среден пръст. Завъртя ключа и потегли.

Раздразнението от срещата остана, докато обикаляше от работа на работа, от задача на задача. Дойде й на ум да отложи записания масаж, но не можа да измисли оправдание. Не можеше да наказва клиента си, защото някакъв нахален детектив от Бостън си позволяваше да се бърка в живота й. Така я беше извадил от релси, че стана груба.

Не в нейния живот се бъркаше, напомни си тя. А в живота на Илай.

И все пак това й се стори забележително нечестно и досадно.

А тя знаеше всичко за нечестното и досадното.

Когато Морийн й прати съобщение, че е готова за джогинга, за малко да й откаже. Вместо това реши, че малко спорт и компания може да са точно това, от което има нужда.

Преоблече се, дръпна ципа на анорака си, сложи си шапка, нахлузи ръкавиците си без пръсти и се срещна с приятелката си на стълбите за плажа.

— Имах нужда от това. — Морийн подтичваше на място. — Осемнайсет хлапета, натъпкани със захар. Трябва да удвоят заплатите на всички учители в Америка и да им поднасят букет от рози всяка скапана седмица. А, и бутилка уиски „Ландън“ със златен етикет.

— С други думи, кексчетата ти са отбелязали успех.

— Налетяха им като скакалци — потвърди Морийн и погледна надолу към брега. — Не съм уверена дали остана и една захарна пръчица. Наред ли е всичко?

— Защо?

— Ами виж как си се смръщила. — Морийн се почука между веждите.

— Мамка му. — Абра потърка мястото инстинктивно. — Ще ми излязат бръчки. Дълбоки.

— Не, няма. Мръщиш се само когато си наистина разстроена или вбесена. Кое от двете е?

— Може би и двете.

Започнаха да тичат бавно. Вълните се плискаха до тях, пясъкът беше покрит с буци сняг.

Морийн познаваше приятелката си и си замълча.

— Видя ли оня тип, когато си тръгваше тази сутрин от йогата? Среден на ръст, кестенява коса, симпатично лице, с малко шкембе?

— Ами не знам… може би. Аха. Задържа ми вратата да мина. Защо? Какво е станало?

— Слезе долу.

— И какво стана? — Морийн замръзна на място, а после затича, за да я настигне. — Мила, да не е опитал нещо? Да не би…

— Не. Не, нищо подобно. Това е Уиски Бийч, Морийн, не ти е Южен Бостън.

— И все пак… Мамка му! Не трябваше да те оставям сама долу. Мислех си за тъпите кексчета, да му се не знае.

— Нищо такова, казвам ти. А и кой ходи на ония курсове по самоотбрана за жени?

— Ти, но това не означава, че най-добрата ти приятелка трябва да се измъква и да те оставя сама.

— Той е частен детектив от Бостън. Хайде де! — сопна се Абра, когато Морийн спря отново. — Продължавай. Трябва да си оправя настроението.

— И какво искаше? Онова копеле е още в затвора, нали?