Спря с ябълката наполовина до устата си и се смръщи, като видя леглото. Приближи се и потисна втория си смях за деня — определен рекорд.

Абра беше нагънала и нагласила една хавлиена кърпа в нещо, което приличаше на странна птица, настанила се на юргана му. Носеше очила и малко цвете, втъкнато между плата и слушалката на телефона.

Глупаво, каза си… но пък беше сладко.

Седна на ръба на леглото и се загледа в птицата.

— Май имам съобщение.

Остави птицата където си беше и влезе в кабинета.

Щеше да направи някои проучвания, може би да поработи върху следващата глава и да прескочи поредното препятствие.

Обаче по навик първо си провери имейла. Измежду спама, писмото от баща си и още едно от баба си в отговор на снимките, които й беше пратил, откри и писмо от адвоката си.

Първоначално реши, че е по-добре да не го отваря. По-добре — не. Но то щеше да си седи там и да го чака.

Със стегнати на възли рамене отвори писмото.

Прескочи правните термини, остави настрана уверенията и заобикалките и се съсредоточи върху грозната му същност.

Родителите на Линдзи отново вдигаха шум и завеждаха срещу него несправедлив иск за убийство.

Явно това никога нямаше да свърши. Никога нямаше да приключи. Освен ако полицията не хванеше виновника за смъртта й, заподозреният щеше да е винаги той.

Родителите на Линдзи го ненавиждаха и бяха убедени без грам съмнение, че той е убил единственото им дете. Ако продължаха с това — а колкото по-дълго подозрението тегнеше единствено върху него, толкова по-вероятно беше да не се спрат — отново всичко щеше да се разрови и да бъде хвърлено във врящия медиен котел. И щеше да се излее не само върху него, но и върху семейството му.

Отново.

Делото едва ли щеше да отбележи голям напредък или да придобие по-голяма тежест пред съда. Но те нямаше да спрат да пеят тази песен, убедени в правотата си, че търсят единственото наказание, което би било справедливо.

Сети се за общественото внимание, за всички ония, които дискутираха, анализираха, спекулираха. За частните детективи, които Пийдмънт щяха да наемат… по-скоро вече бяха наели и които щяха да се довлекат в Уиски Бийч и да посеят спекулациите, съмненията и въпросите в единственото място, което му беше останало.

Зачуди се дали инспектор Улф от полицията в Бостън е повлиял на решението им. В лошите си дни Илай смяташе Улф за своя личен Жавер — с маниакална упоритост този човек го преследваше за престъпление, което не беше извършил. Когато беше в по-добро настроение, гледаше на инспектора като на твърдоглаво объркано ченге, което отказва да разбере, че липсата на доказателства може да означава и невинност.

Улф не бе успял да събере достатъчно данни, за да принуди прокурора да заведе дело. Това обаче не го беше спряло да се опитва, като на моменти дори преминаваше границата на тормоза, докато началниците му не го отстраниха.

Поне официално.

Не, никак не би изключил възможността Улф да окуражава и подстрекава Пийдмънтови в начинанието им.

Облегнат на лакти, Илай разтърка лицето си. Знаеше, че това ще се случи, очакваше го. Така че колкото и ужасно да беше, по-добре бе да вземе мерки, за да се отърве веднъж завинаги от този товар.

Съгласи се с последната фраза от имейла на Нийл: „Трябва да поговорим“. Вдигна телефона.

Главоболието кънтеше в главата му, риташе, блъскаше, крещеше. Уверенията на адвоката му не успяха да го облекчат. Семейство Пийдмънт вдигаха врява с иска си, за да усилят напрежението, да задържат вниманието на медиите и да спекулират с идеята за издръжката.

А дори да беше съгласен с адвоката си, че са безплодни, техните действия въобще не допринасяха за успокоението му.

Не помагаха и предложенията да запази спокойствие, да не коментира разследването и да наеме отново собствен частен детектив. Че с кого да коментира, да го вземат дяволите? А идеята да подхранва с пари и надежда частно разследване, което и преди не беше довело до нещо наистина полезно, добави нов слой към депресията му.

Знаеше, както знаеше и адвокатът му, а и полицията, че колкото повече време минава, толкова повече намалява възможността да се открие солидно доказателство.

Най-вероятният изход от мача? Щеше да си остане в чистилището, без да е обвинен, без да е оневинен, със сянка на подозрение, която да тегне над него през остатъка от живота му.

Значи трябваше да се научи да живее с това.

Трябваше да се научи да живее.

Чу шум отвън, но не обърна внимание, докато вратата не се отвори. Загледа се в Абра, която мъкнеше огромна чанта.

— Здрасти. Не ми обръщай внимание. Просто си стой там, докато сама домъкна всичко това. Не, не, няма никакъв проблем.

Докато стигне до нея, вече беше вмъкнала багажа си.

— Съжалявам. Мислех да ти се обадя и да ти кажа, че времето наистина не е подходящо.

Абра се облегна на вратата, за да я затвори, и шумно изпъшка.

— Много късно — започна, но усмивката й помръкна, щом се вгледа в лицето му. — Нещо не е наред. Какво е станало?

— Нищо. — Нищо по-различно от обичайното, добави наум. — Просто моментът е неподходящ.

— Друга среща ли имаш? Да не отиваш на танци? А, може би на горния етаж те очаква гола жена? Не? — отговори, преди да е успял да си отвори устата. — Значи, моментът си е съвсем подходящ.

С едно щракване на пръстите депресията премина в раздразнение.

— А какво ще кажеш за това? „Не“ означава „не“!

Думите му я накараха да изсумти.

— Това е чудесен довод и знам, че се натрапвам, дори прекалявам. Смятай го като спазено обещание към Хестър да ти помагам, пък и не мога да понасям някого — независимо дали е човек или животно — да го боли. Нека направим сделка.

И това, дявол да го вземе, му напомни за сделката с баба му, която беше сключил по-рано.

— Какви са условията?

— Дай ми четвърт час. Ако след петнайсет минути на дъската не се почувстваш по-добре, ще си я опаковам, ще я изнеса и няма да повдигна въпроса отново.

— Десет минути.

— Десет — съгласи се тя. — Къде искаш да я сложа? В спалнята ти има достатъчно място.

— И тук е добре — посочи към главния салон.

Оттук изглеждаше по-лесно да я изпъди от къщата.

— Става. Защо не запалиш огън, докато си подредя нещата? Харесва ми стаята да е топла.

И без това имаше намерение да запали огън, само че се беше разсеял и бе загубил представа за времето. Можеше да напали камината и да й даде десет минути, в замяна на което тя щеше да го остави на мира.

Обаче все още беше изнервен.

Коленичи пред камината, за да я разпали.

— Не те ли е страх да си тук? — запита внезапно. — Сама с мен?

Абра дръпна ципа на сака със сгъваемата масажна дъска.

— И защо да ме е страх?

— Много хора мислят, че съм убил жена си.

— Много хора вярват, че глобалното затопляне е някакъв майтап. Трябва да се съглася ли?

— Не ме познаваш. Не знаеш какво бих могъл да направя при определени обстоятелства.

В отговор тя нагласи дъската си и я покри. Движенията й бяха прецизни, практични… и неприпрени.

— Не знам какво можеш да направиш при определени обстоятелства, не знам, че не си убил жена си.

Спокойният тон на гласа й го вбеси.

— Защо? Понеже баба ми не вярва, че съм убиец, така ли?

— Това е една от причините. — Абра опъна вълненото покривало на дъската си и метна отгоре му чаршаф. — Хестър е умна жена със самочувствие и я е грижа за мен. Ако хранеше и най-малкото подозрение, щеше да ми каже да стоя далеч от теб. Но това е само едната причина. Имам си още няколко.

Докато приказваше, успя да подреди няколко свещи из стаята и да ги запали.

— Работя за баба ти и поддържам лични приятелски отношения с нея. Живея в Уиски Бийч, което е територия на Ландън. Така че съм вътре в нещата.

Дебнещият черен облак на депресията отново се завърна.

— Сигурен съм, че всички наоколо са вътре в нещата.

— Това е нормално и човешко. Точно както е човешко да не харесваш и да се възмущаваш, задето хората говорят за теб и си правят заключения, без да те познават. Аз съм си направила собствени заключения. Гледах те по телевизията, четох във вестниците, следих и в интернет. И това, което видях, беше шок и мъка. Не вина. И какво виждам сега? Стрес, гняв, безсилие. Но не и вина.

Докато говореше, свали лентата около китката си и бързо върза косата си на опашка.

— Не мисля, че виновните си губят съня. Друго мое заключение — казах ти, че са няколко — ти не си глупак. Защо ще я убиваш същия ден, когато сте се изпокарали публично? Същия ден, когато си разбрал, че разполагаш със средства, с които да я опетниш при развода?

— Никой не е говорил за убийство първа степен. Бях бесен. Убийство от страст.

— Е, това е тъпо — отговори му тя, като вадеше масажното олио. — Бил си толкова страстен, че си влязъл в собствената си къща и си се приготвил да вземеш три неща, които неоспоримо са твоя собственост? Обвинението срещу теб не устоя, Илай, защото беше и все още е слабо. Доказано е кога си влязъл в къщата, защото си изключил алармата, знае се кога си се обадил на 911, знае се и кога си излязъл от кантората си. Така че си бил в къщата по-малко от двайсет минути. Но за толкова кратко време си се качил по стълбите, отишъл си при сейфа, взел си пръстена на прапрабаба си, слязъл си долу, свалил си от стената картината, която ти си купил, увил си я в хавлиени кърпи, убил си жена си в изблик на страст и после си се обадил на полицията. И всичко това — за по-малко от двайсет минути?