Погледите на Карл и Хелън се срещнаха, споделящи безмълвна шега.

— Каква беше сватбената ви торта, Карл? — подкани го Лилиан.

Карл се усмихна.

— „Бим-бам-бум“.

Курсистите се извърнаха да го погледнат.

— Ами двамата с Хелън бяхме на икономичен режим — даже не се прибрахме у дома при родителите си да се оженим. Отидохме в съда след пролетните зрелостни изпити и прекарахме медения си месец в малък стар хотел на плажа в Северна Калифорния. Единственият отворен магазин в градчето беше в бензиностанция и единственото, което предлагаха, бяха „Бим-бам-бум“, тогава ги наричаха „Големите колела“, и съсухрени стари хотдози.

— Отнесохме нашите „Бим-бам-бум“ на плажа — добави Хелън, — Карл намери няколко пръчки, които да ползваме като колони, и направи сватбена торта на етажи. Беше красиво.

— Запазихме върха за първата ни годишнина, точно както казват, че трябва да се направи — завърши Карл, — дори не се налагаше да го замразяваме. — Те се засмяха заедно с останалите курсисти.

— Добре тогава — рече Лилиан, — мисля, че тази вечер трябва да направим торта за Карл и Хелън.

Класът кимна с гладни изражения.

— Какъв вкус да има? — обърна се Лилиан към Хелън и Карл.

— Бял — отсече решително Хелън. — За белите ни коси. — Тя хвана ръката на Карл и се усмихна.



Хелън не беше свободна в деня на черешовите цветове, когато Карл седна до нея — и не беше свободна доста време след това. Карл нямаше против да изчака, но нямаше намерение да го прави пасивно. Той избра групата по дебати, в която Хелън беше ревностен участник и която му се стори по-добър вариант от книжния клуб на университета и женския отбор по футбол, които заемаха остатъка от свободното време на Хелън. Настоящият приятел на Хелън също беше в групата по дебати и Карл прецени, че възможността за пряко предизвикателство е по-интересна.

В крайна сметка установи, че групата по дебати му харесва. Правеше щателни и целенасочени проучвания, аргументите му се основаваха на необорими факти и имаше страстно усещане за справедливост, с което преодоля първоначалните си притеснения за говорене пред публика и което не толкова дълго след присъединяването му го накара да се противопостави на Хелън насред мним дебат. Тя спря озадачена и го изгледа внимателно. Накрая се засмя.

Една вечер през октомври Карл влезе в зала за танци и видя Хелън да стои встрани и да разговаря с три приятелки. Тъмносинята й рокля се разкрояваше от кръста надолу, а нагоре беше с корсаж. Музиката започна и различни кавалери задигнаха приятелките й. Хелън остана загледана в тях.

— Къде е господин Група по дебати? — попита я Карл, като се приближи.

— Извън града е. Поне така казва — Хелън продължи да гледа танцуващите с безизразно лице.

— Искаш ли да поупражняваш малко стъпки с мен? — попита Карл безгрижно. Хелън го изгледа преценяващо, въпрос, зададен и отхвърлен в погледа й, и се отпусна в кръга на ръцете му.

Той се удиви колко лесно е всъщност след цялото това чакане да прокара дясната си ръка по гърба й и да усети как пръстите му идеално прилягат в извивката на талията й, да почувства как пръстите й се плъзват по дланта на лявата му ръка и се настаняват нежно на мястото си. Тя следваше неговото водене като вода, а краката му се движеха сякаш получаваха указания от далеч по-добър танцьор. Без да се замисля, той я притегли по-близо до себе си и не усети съпротива, само леко накланяне на челото й към рамото му. Беше топла, а косата й ухаеше на канела.

Когато танцът свърши, той я задържа близо до себе си, ръката му беше в нейната като цвете, което е откъснал. Тя наклони леко глава назад да го погледне.

— У дома си — каза й той. Тя се усмихна и той се наведе да я целуне.



— По мое мнение тортата доста прилича на брака — подхвана Лилиан, като извади яйца, мляко и масло от хладилника и ги сложи на масата. — Признавам си, че нямам кой знае какъв опит — отбеляза тя и вдигна лявата си ръка без пръстен с огорчена физиономия, — но често съм си мислила, че ще е страхотна идея двойките сами да правят сватбените си торти като част от подготовката за съвместния им живот. Може би не чак толкова хора ще се окажат женени — усмихна се Лилиан, — но ми се струва, че тези, които все пак сключат брак, ще подхождат малко по-различно.

Тя се пресегна в чекмеджетата под масата и извади кутии с брашно и захар и кутийка сода за хляб.

— Така, при готвенето всичко е въпрос на предпочитания — прибави малко повече от това или онова, докато постигнеш вкуса, който искаш. Печенето обаче е друга работа. Трябва да сте сигурни, че определени комбинации са правилните.

Лилиан взе яйцата и отдели жълтъците от белтъците в две малки сини купички.

— По същността си тортата е фино химично уравнение — равновесие между въздух и структура. Ако й придадете твърде много структура, ще стане твърда. Прекалено много въздух — и тя буквално ще се разпадне.

— Можете да разберете защо е изкушаващо да се ползва готова смес — очите й проблеснаха, — но пък тогава ще изпуснете всички уроци, които може да ви даде печенето.

Лилиан сложи маслото в купа и включи миксера, перките се врязаха в меките жълти правоъгълници. Бавно в невъзможно тънък водопад от бяло посипа захарта в купата.

— Така придавате на тортата въздух — обясни тя над шума от машината. — Едно време, преди да се появят миксерите, това е отнемало наистина много време. Всяко мехурче въздух в тестото е идвало от енергията на нечия ръка. Сега ние просто трябва да удържим на импулса да сме по-бързи и да включим миксера на по-висока скорост. На тестото няма да му хареса, ако го направите.

Водопадът от захар свърши и Лилиан зачака търпеливо, наблюдавайки миксера.

Перките продължиха кръговите си движения из купата, а курсистите запленени наблюдаваха в образа в огледалото над масата как захарта се среща и смесва с маслото, всяка съставка черпи цвят и плътност от другата, разраства се, омеква, надига се по стените на купата в копринени вълни. Минаха минути, но Лилиан продължаваше да изчаква. Когато маслото и захарта достигнаха подобната на облак консистенция на бита сметана, тя изключи миксера.

— Ето — каза. — Вълшебство.



След като се ожениха, Карл и Хелън решиха да се преместят в тихоокеанския северозапад. Хелън беше чувала истории за високи дървета и зеленина, която трае вечно; каза, че е готова за промяна в цвета. Карл се зарадва на приключенския й дух и на идеята за нов дом за новия им брак. Намери си работа като застрахователен агент — продаваше стабилност, както обичаше да обяснява, осигуряваше на клиентите си лукса да спят спокойно през нощта, знаейки, че каквото и да се случи, има обезопасителна мрежа, която да ги поеме насред съня им.

Тихоокеанският северозапад беше тъмен и влажен през по-голямата част от годината, но Карл харесваше мъглата, която обвиваше като одеяло дърветата, тревите и къщите. Беше течна приказна мъгла, казваше той на децата си, когато се появиха на бял свят, две в бърза последователност на третата година от брака им с Хелън. Техните наследници бяха родом от северозапад, вдигаха лицата си към влажните небеса тъй, както лалетата следват слънцето. Карл се удивяваше как дъждът сякаш ги захранва, наблюдаваше ги как пускат корени дълбоко в почвата около тях.

Хелън намери начини да промъкне лятото в тъмните месеци на годината, консервираше и замразяваше плодове от дърветата им през юли и август и ги използваше екстравагантно през цялата зима — ябълково чатни2 за пуйката в Деня на благодарността, малинов сос върху фунтовия сладкиш3 през декември, боровинки в януарските палачинки. И винаги твърдеше, че по-късите зимни дни с техните дълги отрязъци хладна сива светлина способстват писането. Карл й купи малко дървено писалище, което прилягаше като вградено в ниша на горната площадка на стълбището. Хелън обаче казваше, че е спринтьор, когато иде реч за писане, съчиняваше в бързи серии на кухненската маса, в леглото, макар че, когато децата се появиха, отрязъците време понякога бяха на маратонско разстояние едно от друго.

Където и да пишеше, каквото и да правеше, тя беше неговата Хелън и Карл я обичаше толкова всеотдайно в сребърната светлина на северозапада, колкото на плажа в Северна Калифорния, където беше меденият им месец. Хелън на свой ред запълваше живота му и точно когато най-малко очакваше в тези първи години, в обяда си намираше „Бим-бам-бум“. В тези дни си тръгваше рано от работа.

* * *

Лилиан сложи пръст в купата.

— Все си мисля, че това е най-вкусният етап от тортата. — Тя облиза пръста си с детински ентусиазъм. — Бих ви дала малко — подразни ги тя, — но няма да остане достатъчно за тортата.

Лилиан взе яйцата от купата с топла вода.

— И така, сега прибавяме жълтъците, един по един, като оставяме и в тях да се надигне въздух.

Миксерът отново започна да се върти, докато течността се смесваше в масата от брашно и захар, а жълтъците направиха тестото още по-тъмно, рехаво и блестящо.

— След това — подчерта тя — никакво похапване от тестото. Със сурови жълтъци е твърде рисковано.



Годините, когато децата бяха малки, бяха като дар за Карл. Той идваше от семейство, което възприемаше проявите на привързаност с нещо като благо интелектуално веселие и удивителната физическа любов на децата му го изпълваше с благодарност. Въпреки че двамата с Хелън бяха изпаднали, без да го обсъждат, в традиционните роли на тяхното поколение — той излизаше от вкъщи и печелеше пари, а тя се грижеше за дома и децата, — Карл установи, че нарушава правилата, когато може, събужда се при първия шум на бебето и я взима, преди Хелън да се надигне. Той потъваше в топлината на крехкото детско телце, опряно в рамото му, наблюдаваше изумен как бебе, което всъщност все още спи, може да стиска до смърт одеялото, което означаваше, че светът е безопасен и любящ, дивеше се на мисълта, че той и Хелън са тези, които дават чувството на одеялото и одеялото на детето.