— А сега — обади се Лилиан, — от вас искам да се отпуснете. Слушайте. Запазете спокойствие. Помиришете промяната във въздуха, докато раците се готвят. Не се тревожете, по-късно ще ви дам възможност да се опознаете, но точно сега искам да се съсредоточите върху сетивата си.

Клер затвори очи. Учениците положиха тефтерите си на пода, заеха удобни пози и стаята притихна. Дишането на Клер стана по-дълбоко, въздухът изпълваше дробовете й, забавяше сърцето й. Усети лопатките й да се плъзват по линиите на гърба й, а брадичката й да се повдига, сякаш да вкара по-лесно уханието в носа й. Ароматът на затоплящите се съставки се понесе из стаята, просмука се в кожата й, миризми както размекнати, така и загадъчни, като мързеливото вълнение от пръст, прокаран по вътрешността на ръката ти. Когато Клер поднесе чашата към устните си, бялото вино изтри останалите усещания в чиста, студена вълна само за да им позволи да се завърнат отново.

— Затоплих малко вино и прясно изцеден лимонов сок — отбеляза Лилиан, — ще ги прибавя съвсем накрая.

Клер почувства горещината от фурната, когато вратичката й се отвори и затвори, чу цвърченето на соса върху раците, усети как вкусовете и ароматите се усилват и се променят, докато Лилиан добавя свежите, бистри елементи на бялото вино и лимона.

— Добре, вече може да отворите очи. Елате да хапнете.

Клер се изправи и се приближи до масата заедно с останалите курсисти. Застанаха един до друг, леко сбутвайки рамена, и се пресегнаха към тавата да вземат предпазливо парчета рачешко и да ги сложат в малките чинийки, които Лилиан беше подготвила.

— Това е невероятно, Карл — Клер чу Хелън да възкликва до нея. — Опитай. — Тя вдигна пръстите си, от които се стичаше сос, и ги поднесе към устата на Карл да му даде парченце. После се обърна към Клер. — Опита ли го?

Клер поклати глава.

— Още е много горещо.

Хелън ловко извади парче месо от черупката. Усмихна се, когато видя удивлението на Клер.

— Азбестови пръсти, скъпа. От годините вадене на рибни крокети от фурната. Има си някои добри страни. А сега забрави за това и яж.

— Хммм — отвърна Клер и поднесе рака към устата си, като отново затвори очи да се изолира. Месото докосна езика й и вкусът премина през нея, цялостен, богат и преплетен, плътен като продължителна, дълбока целувка. Тя отхапа още веднъж и усети как стъпалата й се застопоряват на пода, но останалото от нея потича в река от джинджифил и чесън, от лимон и вино. Продължи да стои дори след като тази хапка и следващата, и следващата изчезнаха, усещаше как реката се извива към пръстите на ръцете й, на краката, към корема, към основата на гръбначния стълб, разтопявайки всички нейни парчета в нещо топло и златисто. Тя вдъхна и в този единствен миг спокойствие почувства, че отново се събира.

Клер бавно отвори очи.

Карл

Карл и Хелън дойдоха на курса по готварство заедно. Те бяха една от онези двойки, които изглеждаха родени в близост един до друг, близнаци с небиологичен произход. Тази мисъл не се подкрепяше с никакви физически белези — той беше висок и клонеше към слаб, с удивително бяла коса и бистри сини очи, а Хелън беше по-ниска, по-закръглена, усмихваше се с лекота на останалите участници в курса, вадеше снимки на внуците си, водена от естественото разбиране, че ледът трябва да бъде разчупен, а децата го правят по-лесно от повечето неща. И въпреки това, дори когато Карл и Хелън бяха разделени в двата края на стаята, човек мислеше за тях като за застанали един до друг, двете глави кимащи съсредоточено в отговор, на каквото и да се казва или прави.

Беше необичайно да видиш двойка в училището по готварство на Лилиан, курсът беше достатъчно скъп, така че повечето двойки изпращаха назначен представител — Марко Поло — като изследовател на морска мисия, който да донесе нови подправки, номера, с които да се променят ястия или животи. Като излъчени пратеници те обикновено пристигаха с ясно определени цели — вечери от едно блюдо за заети семейства, неподражаем сос за паста — които от време на време се подриваха от сочната плътност на прясно козе сирене, трептящо по езика, от марината с червено вино, оставена в продължение на дни да се пропие в говежда флейка. Животът вкъщи рядко беше същият след това.

Когато двойка идваше на курса, това означаваше нещо съвсем друго — храната като решение, като отклонение или, от време на време, като площадка за игри. Лилиан всеки път беше любопитна. Дали щяха да си разделят функциите, или да си прехвърлят задачите един на друг? Дали се докосваха, докато се занимават с храната? Понякога Лилиан се чудеше защо психолозите се фокусират толкова върху живота на двойката в спалнята. Можеш да научиш всичко за двама души просто като наблюдаваш кухненската им хореография, докато приготвят вечеря.

Във вихъра на запознанствата преди часа Карл и Хелън стояха заедно в единия край на стаята и нежно сплели ръце наблюдаваха хората около тях. Лицето й беше гладко и рязко контрастираше с бялата й коса, а той изглеждаше по-висок, защото беше до нея, гледаше с мили очи зад очила с метални рамки. В позата им нямаше усещане за отделеност, никакво видимо желание за изолация, те като че ли съществуваха във водовъртеж от спокойствие, който привличаше останалите, при това първо жените.

— О, не — засмя се Хелън, докато разговаряше с младата жена с маслинова кожа и големи кафяви очи, която се бе приближила към тях, — никога не сме ходили на курс по готварство. Просто ни се стори, че ще е забавно.

Тогава Лилиан призова курсистите да заемат местата си и Карл и Хелън избраха столове на втория ред, срещу прозорците. Хелън извади тефтер и тънка синя химикалка.

— Няма нужда да си водя записки, когато Хелън е тук — тихо прошепна Карл на младата жена, която колебливо ги бе последвала до местата им. — Жена ми е писателят в семейството.



Хелън пишеше, когато Карл я видя за пръв път преди петдесет години. Седеше в централния квадрат на колежа им, заобиколена от черешови дървета, сипещи цветове в големи, снежни дрейфове. Всъщност Карл винаги уточняваше, когато разказваше историята, Хелън не пишеше, а мислеше над това, дъвчейки устна, сякаш предизвикваше думите да се процедят през зъбите й.

— Значи си писателка, а? — бе попитал той, като се настани на циментовата пейка до нея с надеждата, че тази откриваща реплика е стъпка напред от ужасяващото „каква ти е специалността“. Тя го изгледа продължително, замислено, през което време той реши, че не получава никакви точки за оригиналност. Момичето в края на краищата беше писателка, ако да си писател означава да гледаш на света от хладната отдалеченост на разума. Той преглътна и зачака, не искаше да си тръгне, въпреки това беше решен да не прави повече опити по красноречие.

Тя щракна химикалката си и го погледна в очите.

— Всъщност — отговори — мисля, че предпочитам да съм книга.

И когато той кимна, сякаш изказването й беше най-логичното на света, тя се усмихна, а Карл осъзна, че ще седи в този миг през остатъка от живота си.



— Какво ще бъде тази вечер? — попита Клер от предния ред на групата. Карл забеляза, че тя се навежда напред нетърпеливо, имаше нещо различно тази вечер в нея. Прическа? Дрехи? Хелън щеше да знае, ако я попита, но тя беше съсредоточена в Лилиан.

Върху масата, зад която стоеше Лилиан, нямаше никакви продукти. Миксер, гумена шпатула и няколко купи за смесване бяха единствените предмети, които курсистите виждаха отразени в огледалото, висящо над работната плоскост.

— И така — подзе Лилиан със закачлив поглед, — миналия път ви подхванах с доста драматично начало и трябва да бъдете възнаградени, че сте толкова добри. Освен това есента вече започва да се проявява и моментът изглежда подходящ да се поглезим. Сега искам да ми кажете каква е първата ви мисъл, когато казвам торта.

— Шоколад.

— Глазура.

— Свещи.

— Агнешка торта — обади се Иън.

— Агнешка торта ли? — зачуди се Лилиан с усмивка. — Какво е това, Иън?

Иън се огледа и видя, че другите чакат заинтригувани.

— Ами баща ми винаги я правеше за Великден. Бяла торта, оформена като агънце, с глазура от белтъци и кокосови стърготини. — Той замълча, сетне продължи припряно. — Мразех кокос и смятах, че цялата тази работа е глупава, но след като отидох в колеж, единственото, за което мислех, е как няма да получа нищо от агнешката торта. И тогава около седмица преди Великден по пощата пристигна опакован плик. Вътре имаше нещо, което приличаше на замразено кравешко лайно. Звъннах на баща ми и знаете ли какво ми каза? „Ами, липсваше ни, синко, затова ти пратих остатъка от агнето.“

Другите курсисти се засмяха и после стаята притихна в очакване на следващия разказ. Жената до Карл и съпругата му леко се размърда на мястото си.

— Давай, Антония — окуражи я Лилиан и младата жена заговори, акцентът й беше плътен и топъл като слънчева светлина.

— Когато бях дете в Италия, семейството ми живееше над пекарница. Всяка сутрин ароматът на печен хляб долиташе нагоре по стълбите и се прокрадваше под вратата ми. Когато се прибирах от училище, стъклените витрини бяха пълни с малки тортички, но те винаги бяха тънки и плоски, не толкова интересни. Понякога обаче отзад правеха голяма, за сватба. — Антония си седна на мястото, усмихвайки се на спомена.

— Спомням си сватбената си торта — обади се Клер. — Бях толкова гладна — не бяхме яли цял ден. Имахме великолепна торта — пластове шоколад и бита сметана и всички тези заврънкулки от плътна, гладка глазура, — а продължаваха да ни карат да позираме за снимка. Казах на съпруга ми, че умирам от глад, той просто взе вилица и я заби встрани на тортата и ме нахрани с парченце. Майка ми и фотографът бяха бесни, но винаги казвам на Джеймс, че това е моментът, в който се омъжих за него.