— Можете да го направите.

Клер се обърна към Иън.

— Не, благодаря — отвърна — ще се пробвам сама.

Тя се приближи до умивалника и взе рак. Беше по-лек, отколкото си бе представяла, частта под черупката беше странно мека и крехка. Клер си пое дъх и остави рака на касапската дъска със задницата към нея. Затворила очи плъзна пръсти под черупката. Краищата бяха възлести, усещаше ги студени върху кожата си. Хвана черупката и дръпна. Нищо не последва. Тя стисна зъби срещу мисълта за това, което прави, и напъна отново. Със звук на изтръгване черупката се отдели в ръката й.

— Дайте ми сатъра — нареди тя на Иън. С рязко шибване сряза рака на две. Отиде при мивката с треперещи ръце.



Перестите венчелистчета на рачешките дробове се разтвориха между пръстите на Клер и изтекоха със студената вода. Докато стоеше при умивалника, тялото й трепереше — и това беше в разрез с всичко, което смяташе за себе си — и беше дълбоко развълнувано. Беше като да скачаш от висок трамплин над басейн, когато си смятал, че не можеш да го направиш, да удряш студената вода и да я усещаш как се разлетява по горещата ти кожа. Клер, служителката в банка, Клер, майката, никога не би убила рак. Но от друга страна, помисли си, напоследък тя беше доста неща, които не разпознаваше.

Кога точно се бе превърнала в човешка дъска за прегръщане в собственото си легло, зачуди се Клер. Не знаеше. Е, не, това не беше вярно. Знаеше. Първия път, когато хвана дъщеря си и телата им се сгушиха едно в друго. Четирсет и петия път, когато прочете „Лека нощ, луна“; сутринта, когато Джеймс докосна гърдата й и шеговито каза на сина им, когото кърмеше, „не забравяй, тези са си мои“ и тя се зачуди кога тези гърди, чиято твърда и обилна тежест обичаше да държи в собствените си ръце, бяха престанали да са нейни по какъвто и да било начин.

Как можеше да обясни на Джеймс какво изпитва? Той напускаше къщата всяка сутрин и скъсваше физическата връзка с децата си с явната лекота на някой, който си събува обувките? Той продължаваше да е отделно — състояние, което тя възприемаше с гняв или завист, в зависимост от деня — а тя не беше.

Когато нощем бяха в леглото и усещаше как Джеймс се извръща примирено, движение, тежко като подхвърляне на каменна плоча, тя искаше да закрещи, че си спомня, спомня си. Спомняше си как наблюдава устата на Джеймс много преди да знае името му, как си представя пръстите му по гладката горна извивка на ушите й, а езикът й пътува по хълмчетата и долинките на кокалчетата на пръстите му. Спомняше си шока от първата им целувка, макар от няколко дни да знаеха, че предстои, как се приближават бавно един към друг, дори когато изглежда, че няма останало място, и въпреки това беше изненада как внезапно се промени животът й, колко убедена беше, че ще направи всичко, стига това да означава да не се налага да отмести устните си, езика си, тялото си от това на Джеймс, чиито извивки и ритъм бяха в синхрон с нейното. И вече нямаше значение, че са точно пред апартамента й и ключовете са в ръката й, трийсет секунди бяха твърде много, че да спрат.

Спомняше си как дългите му пръсти се плъзват надолу по талията й, когато танцуваха на сватбата на по-малката й сестра. Задният двор, когато пръскачките ръсеха и съседите правеха купон, а тя се прекатури върху него и водата се лееше по косата й. Безкрайните зимни утрини в леглото, когато сивата светлина бавно изсветляваше, а Джеймс галеше нарастващия й корем и я уверяваше, че е най-сексапилната жена, която някога е виждал. Спомняше си, да, спомняше си. Това бяха спомените, които превърташе в главата си напоследък, докато се успокояваше да заспи, много след като дишането му й подсказваше, че е безопасно.

Не беше просто това, че сега е майка, нито че се нуждае от сексапилно бельо, както беше препоръчала по-малката й сестра. Тя осъзна, застанала там край умивалника, че когато превърташе тези сцени в главата си, всъщност се опитваше да намери някого, когото бе загубила, но това не беше Джеймс. Той си беше същият.



— Вероятно вече са чисти. — Жената на Карл стоеше до нея. — Казвам се Хелън между другото.

— Аз съм Клер.

— Карл ми каза, че си майка.

— Да… имам тригодишна дъщеря и бебе. — Клер, потънала за миг в мислите за Джеймс, стреснато се сети за децата си.

— Интересно време — внимателно отвърна Хелън.

— Така е — съгласи се Клер, сетне замълча. Нещо в изражението на Хелън, откритост, желание да изслуша, я накара да се почувства по-дръзка. — Понякога обаче се чудя…

— Коя си ти без тях? — притече й се на помощ Хелън с нежна усмивка.

— Да — благодарно се съгласи Клер.

Върнаха се при дъската за рязане, Клер носеше рака в ръцете си. Хелън замълча, после додаде:

— Знаеш ли, искам да те питам нещо, което мой приятел ме попита веднъж, стига да не смяташ, че е твърде лично.

— Какво е?

— Какво правиш, за да се чувстваш щастлива? Само ти.

Клер изгледа Хелън за миг и се замисли, положила рака върху дъската между ръцете си.

— Просто се чудех — продължи Хелън. — Никой никога не ме е питал, когато бях на твоята възраст, а мисля, че е хубаво нещо, над което да се замислиш.

Клер кимна. Взе сатъра и разряза рака на десет парчета.



Какво правеше тя, за да се почувства щастлива? Въпросът предполагаше действие, съзнателна целенасоченост. Вършеше доста неща през деня и много от тях я правеха щастлива, но не това, можеше да каже Клер, беше проблемът. Или поне не единственият, осъзна тя. Защото, за да вършиш съзнателно нещо, което те прави щастлив, трябва да знаеш кой си. Да се опитва да установи това напоследък беше като риболов на езеро в безлунна нощ — нямаш никаква представа какво ще хванеш.

Сутринта, когато получи родилни болки с Луси, Клер беше обиколила градината им, държейки маркуча над розовите храсти, по една контракция на храст, десет минути, пет. В началото болките бяха бавни и топли, като менструални спазми. Беше приказна неделя и навсякъде около нея хората работеха из дворовете, косачки на трева бръмчаха в приготовление за барбекюта и кани с неделна сангрия. Тя се чувстваше напълно и върховно себе си, жена, която предстои да роди.

С изминаващите часове болките се изостриха. Когато пристигнаха в болницата, времето се промени и сестрите действаха с бърза прецизност, овързваха я с монитори за наблюдение и я включваха към машини. Всичко беше сиво и студено, освен болката, която застърга в нея, по-дълбока и по-дълбока, теглеща я надолу. Продължаваше да мисли, че вълните ще се забавят или разбият за момент, но това не ставаше, прииждаха една след друга, докато вече нямаше къде да отиде, освен вътре, да се гмурне и да се надява на въздух от другата страна, но нямаше въздух, нямаше изход, само отчаяно протягане и вкопчване, докато накрая усети нещо дълбоко в нея — не физическо, нито емоционално, просто в нея — да се раздробява на парчета. И в ръцете на тази разцепена личност, която някога бе била Клер, те сложиха бебе и от нея през парчетата избликна любов, за която дори не знаеше, че е възможна.

Спомняше си, че по-късно, докато държеше новороденото си дете в прохладния мрак на болничната стая, си мислеше, че единственото, което й трябва, е миг спокойствие, че ще успее да намери тези парчета от себе си и да ги сглоби, както са си били. Нямаше да е толкова трудно. Но мигът спокойствие не се случи, загубена между кърменето и прането и новооткритата вяра, че всяка нейна нужда естествено е на второ място след нуждите на дъщеря й. С времето тези парчета намериха нови места — не където са били преди, а където биха могли да бъдат, докато личността, която беше, стана някой, когото смътно разпознаваше. Не харесваше особено тази личност и се удивяваше, че Джеймс или не можеше, или не желаеше да види, че е готов да спи с някой, който всъщност не е тя. Имаше чувството — но не знаеше как изобщо би могла да му го обясни, — че той й изневерява.



След като раците бяха почистени, Лилиан обясни, че ще ги изпекат на фурна.

— Ще направим сос и той ще проникне в месото през процепите в черупката. Най-добрият начин да ги ядете с ръце.

Курсистите отново заеха местата си с лице към дървената работна маса в средата на стаята. Лилиан извади съставките — пръчки масло, купчинки нарязан на ситно лук, скълцан джинджифил и чесън, бутилка бяло вино, пипер, лимони.

— Първо ще разтопим маслото — обясни тя, — после ще запържим лука, докато стане прозрачен. — Курсистите чуха леко свистене, когато нарязаният лук срещна нагорещената повърхност. — Но внимавайте маслото да не покафенее — предупреди Лилиан, — ще има вкус на прегоряло.

Когато парчетата лук взеха да изчезват в маслото, Лилиан бързо добави скълцания джинджифил, ново ухание — отчасти целувка, отчасти игриво шляпване. Беше ред на чесъна, мека, топла възглавница под джинджифила, последван от сол и пипер.

— Може да добавите и щипка червен пипер, ако искате — предложи Лилиан — както и повече или по-малко чесън или джинджифил или други съставки в зависимост от настроението, в което сте или което искате да създадете. Сега — продължи тя — ще залеем раците и ще ги изпечем във фурната.

— Карл, може ли да ми помогнеш? — Лилиан подаде бутилка бяло вино на Карл, който извади тапата с умение, натрупано с години на тържества и вечери. — Бялото вино върви идеално с раци.

Лилиан наля виното в чаши и направи знак на Клер.

— Може ли да ги раздадеш?

Клер пренесе чашите една по една до участниците в курса — Карл и Хелън, Иън, жената с красивите кафяви очи, тъжния млад мъж, Клои с черния молив, жената със сребристата коса, която й се усмихна, сякаш я познаваше. Накрая Клер зае мястото си.