— Всички ли са готови? — Курсът кимна покорно.

— Добре тогава, мисля да започнем със самото начало.

Лилиан се обърна и отиде до задната врата. Излезе навън, пусна полъх свеж въздух и се завърна с голям стиропорен охладител в ръце. Клер чу съдържанието му да потропва кротко. Погледна кутията, после стаята. Отзад Карл се усмихна и прошепна нещо на жена си, която кимна в отговор.

— Раци — обяви Лилиан.

Възрастната жена със сините очи се приведе към Клер.

— Е, това е започване с гръм и трясък — отбеляза тя сухо.

Лилиан вдигна капака и извади едно създание. Черупката му беше с цвета на засъхнала кръв, с очи като зрънца черен пипер, кацнали на предницата. Антенките му потрепнаха, протягайки се за контакт, и предните му щипци, нелепо несъразмерни както с тялото, така и с положението му, се олюляха, докато търсеше въздух в океан от кислород.

— Ще ги убиваме ли? — обади се момичето с черния молив.

— Да, Клои. Това е първият, най-съществен урок. — Изражението на Лилиан беше смирено, спокойно. — Ако се замислите — продължи тя, — всеки път, когато приготвяме храна, ние прекъсваме жизнен цикъл. Изваждаме морков или убиваме рак, или може би просто спираме плесента, която се развива върху парче сирене. Приготвяме храна с тези съставки и така даваме живот на нещо друго. Това е просто уравнение и ако се преструваме, че не съществува, много вероятно е да пропуснем другия важен урок — да отдаваме дължимото уважение на двете страни на уравнението. Така че започваме оттук.

— Някой от вас хващал ли е сам раци? — попита Лилиан. Отзад Карл вдигна ръка.

— Значи знаете — кимна тя към него. — Има правила кои раци можем да задържим. Тук, на северозапад, ракът трябва да е с черупка широка поне 15 сантиметра и запазваме само мъжките. Можете да познаете кой е мъжки — има тъничък триъгълник в коремната област, а при женската е по-широк.

— Защо само мъжките? — поинтересува се мъжът с пясъчнорусата коса.

— Женските са разплодните същества — обясни Лилиан. — Винаги трябва да се грижим за разплодните. — Усмивката й кацна за части от секундата върху Клер. Тя скришом провери яката си.

— И така, когато решавам кои съставки да смеся, обичам да мисля за основния елемент в ястието. Какви вкусове би желал? Искам да помислите за раците. Затворете очи. Какво ви идва наум?

Клер покорно спусна клепачи и усети как миглите галят кожата й. Тя се замисли за фините косъмчета отстрани на тялото на рака, за начина, по който се движат във водата. Замисли се за острите ръбове на щипците, движещи се през вълнистото пясъчно дъно на морето, за вода, толкова проникваща, че беше едновременно въздух и течност.

— Сол — каза тя на глас, изненадвайки сама себе си.

— Добре, сега продължете — подкани ги Лилиан. — Какво можем да направим, за да контрастираме или изкараме вкуса?

— Чесън — добави Карл, — и може би малко червен пипер.

— И масло — обади се Клои, — много масло.

Разнесе се шепот на всеобщо одобрение.

— Добре тогава — рече Лилиан, — да се разделим на групи и да се научите с ръцете си как се прави.



Групата на Клер застана при един от големите метални умивалници. Четири рака защъкаха, антените им потрепнаха, когато се сблъскаха с твърдата повърхност.

Мъжът с пясъчната коса застана до Клер. Тя вдигна поглед и видя, че я наблюдава усмихнат. Замръзна стресната, разпознала изражение на небрежно мъжко възхищение, внезапно станало видимо, защото отдавна е липсвало. Кога за последен път го е имало, зачуди се Клер.

Беше толкова странно да е тук, помисли си тя. Час по-рано беше с децата си, с миризмата на шампоана им, на кожата им, смесваща се с нейната, докато стане собственото й ухание. Беше седяла в голямото червено кресло в дневната, кърмеше сина си и четеше на дъщеря си, която беше припълзяла до нея и си играеше с копчетата на ръкава й.

Никога през живота й не я бяха докосвали толкова много, никога не бе усещала допира на толкова много кожа до нейната. И въпреки това, откакто беше станала майка, сякаш тялото й беше станало невидимо за всеки друг, освен за децата й. Кога за последен път някой, когото не познава, я бе гледал все едно е… Какво? Възможност.

Спомняше си, когато беше бременна и държеше потрепващата тайна на бебето в себе си. Чувствеността й я обгръщаше, сладостна и тежка като тропически въздух. Ханшът й, разширяващ се да поеме растящото бебе, се полюшваше, когато вървеше, а кожата й усещаше всяка тъкан, всеки допир, докато копнееше за прибирането на Джеймс всяка вечер.

Но с обтягането и разширяването на кожата около корема й тя разви нова идентичност. „Може ли“, питаха я непознати и протягаха ръка към нея сякаш коремът й е кадем, който ще промени съдбата им, живота им. „Питате дали може да ме докоснете“, искаше да им каже тя. Но разбираше, че изобщо нямат предвид нея.

После, когато децата се родиха, имаше чувството, че никой не може да види по-далеч от меката коса, от заоблените бузки на бебетата, които носеше. Тя се превърна в рамка за снимката, която бяха нейните син и дъщеря. Което я устройваше, помисли си Клер. Бебетата бяха прекрасни и тя беше напълно готова да забрави собственото си тяло, което се бе издуло като балон и след това се бе свило и за което и бездруго нямаше никакво време да направи каквото и да било. Когато мъжете й се усмихваха, го правеха с безопасни, благи усмивки, в които нямаше нито надежда, нито интерес.

— Извън обращение си, скъпа — беше й казала по-голямата й сестра, — по-добре свикни с това.

Джеймс беше единственият човек, който още я възприемаше в старата светлина, той искаше любовния живот, който бяха водили преди децата, не разбираше защо в края на деня тя не го желае. Когато се протягаше към нея, след като е накърмила бебето и го е приспала и най-накрая отиваше да се изкъпе от деня, единственото, което тя си мислеше, беше: „И ти ли?“ Не можеше да му каже, изглеждаше твърде ужасно, но той явно и бездруго го усещаше и след известно време спря да се опитва.

Застанала край дъската за рязане, Клер осъзна, че за пръв път от години я наблюдава мъж, когото не познава. Не беше безспорен успех като преживяване, помисли си с горчивина, когато осъзна, че погледът на пясъчнорусия мъж е преминал и се е спрял отвъд нея с изражение на оцъклено обожание върху жената с маслиновата кожа и кафяви очи. И въпреки това беше вълнуващо да е видима, помисли си Клер, да бъде подхвърлена обратно при останалите разплодни създания. Беше смятала, че е преминала всичко това, че нуждите на двете малки телца на децата й запълват всички нужди на нейното.



— Как се справяте тук? — Лилиан се приближи до Карл при умивалника.

— Готови сме за кипящата вода — обяви мъжът с пясъчнорусата коса.

— Знам, че много хора използват кипяща вода, но аз го правя по-различно — обясни Лилиан. — Малко по-тежко е за вас, но е по-леко за раците, а и месото има по-елегантен вкус, ако се почисти, преди да се готви.

Лилиан се пресегна в умивалника и плавно изтегли едно от ракообразните, предните му щипци махаха като пияница със забавени движения. Тя положи рака с коремчето надолу върху дъската за рязане.

— Ако ще го правите по този начин, най-добре и за вас, и за рака е да сте решителни.

Лилиан сложи два пръста върху гърба на рака за миг, изпълнен с мълчание, стисна дългите си тънки пръсти под задния край на горната черупка и дръпна бързо, подобно на дърводелец, който изтръгва тънка летва от покрив. Бронята се отдели в ръката й и ракът остана да лежи отворен на дъската, оголената му вътрешност беше смесица от сиво и тъмножълто.

— Сега — продължи тя — взимате остър нож. — Тя хвана тежък квадратен сатър. — И правите това. — Сатърът рязко тупна и тялото на рака остана разделено на две симетрични парчета, а краката леко помръдваха. Клер зяпна изумена.

— Всичко е наред — увери ги Лилиан, внимателно подхвана тялото и го отнесе на умивалника, — ракът вече е мъртъв.

— Може би трябва да го кажете на краката му — отбеляза Карл и се усмихна съчувствено при вида на физиономията на Клер.

Лилиан прокара леко вода по цялата вътрешност на рака, а пръстите й се движеха из жълтото и сивото.

— Какво… — обади се Клер, посочвайки сивите висулки, които падаха в мивката.

— Дробове — отвърна Лилиан. — Красиви са посвоему. Усещането е малко като за листенца на магнолия.

— Ако искате сосът да проникне в месото, трябва да разчупите черупките на краката — добави Лилиан. — Ще е по-добре, ако направите това. — Тя върна рака обратно на дъската и отново хвана сатъра. Направи бързо решително срязване на краката, така ракът се разчлени на десет парчета. Хвана сатъра откъм опаката страна и натисна всеки къс с твърдо движение.

— Знам — увери ги тя, — идва в повече. Но това, което правим, има достойнството да е честно — вие не просто отваряте кутия и се преструвате, че рачешкото месо се взима отникъде. А когато сте честни в това, което правите, според мен загрижеността и уважението идват по-лесно.

— Сега ви оставям да опитате вие.

Мъжът с пясъчната коса погледна Клер.

— Казвам се Иън — направи първата крачка той. — Ако предпочитате да чистите, аз мога да свърша тази част, имам предвид, ако това ви изнервя.

Клер погледна покрай Иън и видя, че съпругата на Карл е хванала рак и го слага на дъската за рязане. Двете жени се спогледаха. Жената на Карл кимна, целеустремено посегна надолу, загреба частта под черупката и я изтръгна от тялото. Тя погледна към Клер.