— Не можеш да правиш това — каза си. — Завършила си колеж. Не можеш да оставиш дома си и да отидеш на курс по готварство.

Подуши нещо и погледна към ризата си. Бебето се беше изплюло на яката й. Грабна кърпичка от седалката, наплюнчи я и изтърка петното.

Курсът по готварство се провеждаше в ресторант на име „При Лилиан“. Намираше се на главната улица в града, почти скрит от предна градина, плътно населена с древни черешови дървета, рози и полюшващите се шипове и меки могили на зелени билки. Разположен между правите линии на банката и местното кино, ресторантът беше странно несъвместим — мигновен изблик от наситени цветове и нежни извивки, като любовна връзка насред иначе подреден живот. Минувачите често се протягаха да прокарат ръка по върховете на лавандуловите храсти, които бяха избуяли над оградата от ковано желязо, а мекото, прашно ухание оставаше по пръстите им часове след това.

Онези, които влизаха през портата и следваха лъкатушната павирана пътека през градината, откриваха къща за изкуства и занаяти, чиито предни помещения бяха преустроени в салон. Вътре имаше всичко на всичко десет маси, индивидуалността им беше оформена от съседните архитектурни елементи — една, загнездена под еркерен прозорец, друга увлечена в дружески разговор с вградена библиотечка. Някои имаха изглед към градината, докато други, скрити като тайни в по-тъмните защитени ъгли на помещението, задържаха вниманието на клиентите им.

Тежки дървени столове опасваха верандата, готови за прекомерен приток от клиенти. Столовете бяха винаги пълни не само заради храната, но защото персоналът в ресторанта, изглежда, изпитваше почти перверзна гордост от това никога никого да не пришпорва с яденето. Който пръв е дошъл, пръв е обслужен. И обслужван, и обслужван, шепнеха някои клиенти, докато наблюдаваха дължината на списъка от чакащи, ала те винаги оставаха, отпуснати в дълбоките столове в рустикален стил с чаши червено вино, докато чакането им се превърнеше в своеобразно социално събитие и групичките от двама се комбинираха в групички от по четирима и шестима, които, разбира се, нищичко не пришпорваха.

Ето как се случваха нещата в „При Лилиан“ — нищо не ставаше точно както си го замислил. Менюто ще се промени, без да забележиш, което обезкуражаваше онези, които копнееха за близост, но по-късно признаваха, че в крайна сметка са яли ястието, което някак си е точно от което са имали нужда. И макар дискретното осветление на ресторанта да му придаваше ореол на спокойствие и безкрайната му винена листа да изглеждаше предопределена за специални случаи, вечерите, без значение колко внимателно са аранжирани, често се отклоняваха в изненадващи посоки — предложение за брак, рязко обръщащо се в раздяла, от която и двете страни бяха слисани и облекчени, бизнес среща, преминаваща в страстно опипване до кофите за боклук отзад.

Клер беше идвала в ресторанта два пъти — първия път преди близо осем години с мъж, преливащ от успех, който виждаше в лъскавата й руса коса и сърцевидното й лице преживяване, което до този момент не бе изпитвал. За няколко седмици неговите появи на гишето й в банката бяха станали толкова многобройни, че Нанси, която с неохота раздаваше пътнически чекове на съседното гише, отбеляза, че е най-добре той да покани Клер на среща, преди да стане почетен служител. Клер, която вече имаше чувството, че най-страстната й връзка е с телефонния й доставчик, направи първата крачка, като сложи ръка върху сметките, докато ги подаваше под преградата, отделяща я от ухажора й.

Той беше, призна Клер, достатъчно очарователен кавалер за среща, ерудиран и добре информиран, на вечеря поръча вино с лежерността на човек, който кани на маса стар приятел. И въпреки това беше странно. Рибата му беше идеално приготвена — Клер знаеше, защото той й даде парченце, като се наведе през масата, сякаш да достигне до устата й беше последното предизвикателство в голямото търсене на живота му — и при все това мирисът на риба остана с него след това, напомняйки й за гимназиални нощи под кейовете на плажа с момчета, които вече не помнеше или не искаше да помни. Когато се опита да я целуне, докато вървяха по улицата след вечерята, тя забеляза нов модел кола и бързо се извърна да му я посочи.

Второто й посещение в ресторанта на Лилиан беше след две години, с Джеймс. Клер се беше поколебала, припомняйки си разгрома на рибената среща, ала беше толкова увлечена по Джеймс, че нямаше значение. Пръстенът, който той й даде, преди виното и храната да са пристигнали, прилепна на пръста й като ръцете му, галещи кожата й. Вдигнаха тост с вода и изпиха шампанското си по-късно, в леглото.



Тази вечер ресторантът беше тъмен. Клер се зачуди дали в крайна сметка не е объркала вечерта. Сигурно беше пропуснала курса и можеше да се прибере. Джеймс щеше да се нуждае от помощ с бебето. От опит знаеше, че то ще реве с часове, ще отказва бутилките с изцедено мляко с невярващото изражение на член на златния клуб, комуто е казано, че трябва да лети в стандартна класа. Насред цялата суматоха дъщеря им като нищо можеше да бъде забравена. Клер внезапно си спомни наскоро зародилия се интерес на Луси към прическите.

Зад нея от другата страна на портата Клер чу хора да разговарят на път към киното. Погледна през рамо и ги проследи. Когато отново се обърна напред, видя сияние, идващо от задната част на ресторанта, което осветяваше тясна каменна пътека, минаваща отстрани.

Портата изскърца зад Клер и възрастна двойка пристъпи към нея.

— И вие ли сте натам? — попита жената с усмивка.

— Да — отвърна Клер и внимателно се придвижи по камъните към задната врата.

Кухнята беше взрив от светлина след мрака в градината. Помещението беше опасано с работни плотове от неръждаема стомана, тежки железни купи за паста висяха от кукички в съседство с бакърени тигани, а ножове бяха прилепени към магнити по стените като мечове в оръжейна. Образуваше се опашка пред подобен на пещера метален умивалник, където другите курсисти си миеха ръцете — момиче-жена с очи, очертани с черен молив, млад мъж с очила и пясъчноруса коса.

Когато дойде нейният ред, Клер съвестно си изми ръцете, сапунът образуваше мехурчета и се пенеше между ръцете й. Зачуди се дали да се измие чак до лактите като хирург, но опашката зад нея набъбваше. Клер избърса ръцете си в хартиена салфетка и се запъти към кошчето за отпадъци, където възрастният мъж, когото беше срещнала на входа, я поздрави с кимане.

— Нали не възразявате? — рече той усмихнат и протегна ръка към рамото й. Тя го изгледа въпросително.

— Просто малко салфетка — обясни той, като сръчно изчетка яката на ризата й. — Непрекъснато ми се налага да го правя за жена ми — имаме четирима внуци. — Той пусна хартиената салфетка в кошчето и й подаде ръка. — Казвам се Карл.



Курсистите си проправяха път към столовете, наредени в две редици, гледащи към голяма дървена работна маса с огледало, провесено над нея. Карл и съпругата му се настаняваха в далечния край на втората редица. Клер се запъти натам, но видя красива жена с маслинова кожа и очи с цвят на разтопен шоколад нерешително да заема мястото до тях. На стола до нея, почти скрит в ъгъла на стаята, седеше мъж, чиято тъга сякаш бе колосана в ризата му.

Клер зае стол на предния ред, в съседство с крехка на вид възрастна жена със сребристи коси и яркосини очи, чиито ръце разсеяно си играеха с лилава химикалка. От мястото си Клер огледа набързо колегите си курсисти, преценявайки личности, отношения. Карл и съпругата му бяха заедно, но доколкото Клер можеше да прецени, столовете иначе бяха заети от хора очевидно отпримчени от — или в някои случаи никога и невпримчвани към — партньори.

Като се огледа, Клер осъзна, че не знае нищо за хората около нея, а и те знаеха също толкова за нея. Странността на тази ситуация я завладя. Беше й трудно да си спомни кога за последен път беше ходила някъде без децата или без съпруга си. Но дори в малкото такива случаи беше с хора, познаващи я като член на семейство — ядро на обществото, роля, до такава степен част от нейната индивидуалност, както цвета на косата или формата на ръцете й. Кога за последен път беше ходила някъде, където никой да не знае коя е?

Зачуди се какво прави семейството й, дали бебето е изпило бутилката, дали Джеймс разтрива гърба на Луси, докато заспива. Щеше ли да се сети да направи кръгообразни движения с ръце? Дали знаеше, че бебето винаги изритва одеялото си, та да се върне да го завие?

Колко странно, помисли си. Тези хора тук я гледаха и си мислеха, че е сама, тя, чиито деца бяха с нея дори на сън.



— Казвам се Лилиан. Добре дошли в Училище за вкусове и аромати. — Жената стоеше зад дървената маса с лице към курсистите по столовете им. Очите й бяха спокойни, гладката й тъмна коса — хваната хлабаво в основата на врата. Клер предположи, че е на трийсет и пет, само няколко години по-голяма от самата нея. Клер наблюдаваше как, докато говори, ръцете на Лилиан се движат нежно по уредите и тенджерите на масата, като майка, която си играе с къдриците на детето си.

— Първият въпрос, който хората винаги ми задават, е какви са основните съставки. — Лилиан замълча и се усмихна. — Мога съвсем честно да ви призная, че нямам списък и никога не съм имала. Нито пък раздавам рецепти. Мога да кажа единствено, че ще научите каквото ви трябва и можете да се чувствате напълно свободни да записвате каквото ви хрумне по време на часовете.

— Ще се срещаме веднъж месечно, всеки път в понеделник, когато ресторантът е затворен. Добре дошли сте да идвате през останалите вечери и да се учите, като ядете това, което другите готвят, но в първия понеделник от месеца кухнята е ваша.