— Кльощави момичета — казваше тя презрително, — мислят си, че могат да привлекат пчела с пръчка.

Направи портокалови стружки. Сложи ги настрани.

Лилиан се усмихна. Тя изпитваше към коктейлната си белачка същото, което някои жени изпитваха към чифт заострени червени обувки — фриволна прищявка, вършеща работа само за празненства, но, о, тъй прекрасна. В деня, когато преди година бе открила малкия уред на гаражна разпродажба, с грейнало лице тя го бе занесла на Абуелита. Тогава даже не знаеше какво е, просто знаеше, че обича малката му дръжка от неръждаема стомана, причудливото парче метал от работната страна с петте му сдържани малки дупчици, края, завит около отворите като ресни на пелерина. Имаше толкова малко поводи за коктейлна белачка, използването й беше като празник.

Лилиан взе портокала и го поднесе към носа си, вдъхвайки аромата. Миришеше на слънчева светлина и лепкави ръце, на лъскави зелени листа и сини, безоблачни небеса. Овощна градина, някъде — Калифорния? Флорида? Родителите й се гледат над главата й, майка й й подава жълто-оранжев плод, по-голям отколкото двете ръце на Лилиан могат да задържат, смее се, казва й „оттук идват супермаркетите.“

Сега Лилиан взе коктейлната белачка и я прокара по заоблената външна повърхност на плода, като сряза кората на пет дълги оранжеви стружки, оставяйки горчивата бяла част под тях.

Разчупи канелата на две.

Канелената пръчка беше светла, завита в себе си като ронлив свитък папирус. Съвсем не беше пръчка, припомни си Лилиан, като се вгледа по-отблизо, а кора — точката, в която се срещат вътрешност и външност. Тя се натроши, когато я разчупи, освобождавайки ароматичност, отчасти топла, отчасти сладка, която погъделичка очите и носа й, а езикът й потръпна, без дори да я е вкусила.

Прибави портокаловите корички и канелата към млякото. Настържи шоколада.

Твърдата, обла буца шоколад беше увита в жълт найлон с червени ивици, блестяща и тъмна, когато я отвори. Шоколадът издаде стържещ звук, когато докосна финия раздел на рендето, посипа се на меки облаци върху плота, излъчвайки уханието на прашни задни стаи, пълни със сладко-горчив шоколад и стари любовни писма, с дъна на стари бюра и последните есенни листа, с бадеми, канела и захар.

Отиде при млякото.

И анасон.

Толкова малко количество от смляната подправка в малката торбичка, която Абуелита й беше дала. Лежеше вътре кротко, незабележимо, с цвета на мокър плажен пясък. Тя развърза връзката на торбичката и спиралки от топло злато и женско биле затанцуваха нагоре към носа й, носеха със себе си километри от далечни пустини и тъмно, беззвездно небе, копнеж, който можеше да почувства в очите си, с върховете на пръстите си. Докато слагаше торбичката върху плота, Лилиан знаеше, че подправката е по-пораснала, отколкото е тя самата.

Наистина ли, Абуелита, попита тя във въздуха.

Съвсем малко. Нека да покъкри, докато всичко се слее в едно. Ще разбереш кога.

Лилиан пусна котлона на тих огън. Отиде до хладилника, взе битата сметана и включи миксера на високи обороти, като периодично проверяваше тенджерата. След известно време видя точиците шоколад да изчезват в млякото, да се разтопяват, сместа да става по-плътна, по-млечна, едно нещо, а не няколко.

Използвай пръчицата.

Лилиан взе пръчицата, замислено завъртайки дръжката между дланите си. Стисна решително тънката централна пръчка и потопи нащърбения край в тенджерата. Разтърка пръчицата напред-назад между дланите си и завъртя ръбовете из течността, като запрати млякото и шоколада в тенджерата на вълни, създаващи мехурчета през повърхността.

— Абракадабра — каза си. — Моля те.

Сега го прибави към кафето на майка си.

Едно жизнено умение, което майката на Лилиан не беше изоставила заради книгите, беше правенето на кафе, на кухненския плот винаги имаше кана с топла течност, незаменима като вълнено палто. Лилиан напълни чашата на майка си до половината с кафе, прибави млечния шоколад, като прецеди портокаловите корички и канелата така, че течността да е гладка за езика.

Гарнирай с бита сметана за мекота. Дай го на майка си.

— Каква е тази удивителна миризма? — зачуди се майка й, когато Лилиан занесе чашата в дневната.

— Вълшебство.

Майка й се пресегна за чашата и я поднесе към устата си, подуха нежно през повърхността, а парата се надигаше на спирали да достигне до носа й. Тя отпи предпазливо, почти озадачена, очите й се вдигнаха от книгата да погледнат към нещо далечно, лицето й почервеня леко. Когато свърши, върна чашата на Лилиан.

— Къде се научи да правиш това? — я попита, облегна се и затвори очи.

— Това е чудесно — поздрави я Абуелита, когато Лилиан й разказа историята на следващия ден. — Накарала си я да си спомни живота си. Сега просто трябва да се протегне към него. Тази рецепта — добави Абуелита, като видя въпросителната физиономия на Лилиан — трябва да е твоя. Но ще я намериш — продължи тя. — Ти си готвач. Това е дар от майка ти.

Лилиан вдигна вежди скептично. Абуелита я изгледа, добронамерено развеселена.

— Понякога, niña1, най-големите ни дарове израстват от това, което не сме получили.

Два дни по-късно след часовете Лилиан се запъти право към вкъщи. Времето се беше обърнало през нощта и когато Лилиан си тръгна от училище, въздухът имаше бистра, трошлива нотка. Лилиан вървеше бързо, за да е в крак с въздуха около нея. Живееше в края на града, където къщите все още можеха да са в съседство до малки овощни градини и където кухненските градини служеха като възпоминание за по-големите ферми от не чак толкова отдавнашни времена. Една овощна градина особено й харесваше — горичка от ябълкови дървета, извити и надвесени, растящи едно към друго като стари братовчеди. Собственикът беше стар като дърветата си и вече не беше в състояние да се грижи за тях кой знае колко. Тревата растеше гъста около дънерите и бръшлян бе започнал да си проправя път нагоре по стволовете им. Но ябълките, изглежда, не бяха забелязали крехкостта на източника си и бяха твърди, хрупкави и сладки. Лилиан ги очакваше всяка година, както и усмивката на стареца, докато й ги подаваше през оградата. Той беше сред дърветата, когато тя мина покрай него и го повика. Мъжът се обърна и присви очи към нея. Махна й, обърна се и се пресегна към дървото. Първо провери една ябълка, после друга. Най-сетне останал доволен, отиде при нея с по една ябълка в ръка.

— Вземи — предложи й ги. — Вкус от новия сезон.



Небето вече притъмняваше, когато Лилиан се прибра у дома, и студеният въздух нахлу с нея през вратата. Майка й седеше на обичайния си стол в дневната, държеше книга под кръг от светлина, хвърляна от лампата за четене.

— Имам нещо за теб, мамо — рече й Лилиан и сложи едната ябълка в ръката на майка си.

Тя взе ябълката и разсеяно притисна гладката й, твърда повърхност към бузата си.

— Усеща се като есен — отбеляза тя и я захапа. Острият, сладък звук от хрупането изпълни въздуха като внезапно избухване на аплодисменти и Лилиан се засмя. Майка й вдигна поглед, усмихна се на звука и очите й срещнаха очите на дъщеря й.

— Боже, Лилиан — каза тя и в гласа й прозвуча изненада, — виж колко си пораснала.

Клер

Наистина, мислеше си Клер, някои излизания трябва да упражняваш предварително. Тя стоеше със съпруга си и с децата на вратата, тригодишната й дъщеря стискаше крака й като октопод с кости, бебето крещеше вбесено, докато се опитваше да се покатери през рамото на Джеймс, за да стигне до майка си.

— Какво да направя, ако не иска да си вземе шишето? — Джеймс отклони малките ръчички, които се протягаха да ползват носа му като лост.

— Дай му зайчето.

Зайчето, зайчето, вълшебното зайче с уши, чиито върхове прилягаха съвсем точно в бебешка уста, и с козинка мека като венчелистчета.

— Зайче ли? Мислех, че е одеялото му.

— Това беше преди седмица. — Клер се наведе и се захвана да отмества пръстите на дъщеря си. — Сега е зайчето.

— Къде отиваш, мамо? — попита дъщеря й, като затегна хватката. — Навън е тъмно.

— Мама излиза за малко — утеши я Клер.

— Не отивай — възпротиви се дъщеря й и заплака. Бебето, гневно от прекъсването, забесня още по-ожесточено.

— Луси, мама ще се учи да готви — намеси се Джеймс насред шумотевицата. — Ще бъде забавно, нали?

— Не е нужно да готвиш… Фъстъчено масло…

— Но мама ще се научи да готви спагети и хляб, и разни вкуснотии, може би дори риба — добави Джеймс възторжено.

Клер изтръпна. Страхът на Луси от тъмното едва наскоро бе облекчен с придобиването на приветлива групичка тетри, които плуваха в сиянието на аквариума до леглото й.

— Мама ще готви риба?

— Не, не, разбира се, че не — успокои я Клер, намирайки убежище в неведението си, защото, осъзна тя, всъщност нямаше представа какво ще прави. Курсът по готварство дори не беше нейна идея, беше подарък от майка й, и все още не беше сигурна дали да се чувства засегната или заинтригувана.

Луси вдигна поглед, чудейки се дали да вярва на майка си, и Клер се възползва от разсейването й, за да се освободи и да хукне към колата. Запали колата и маха с искрена веселост до края на пряката, където отби разтреперана.