Иън започна отначало. Изми тенджерката, затвори лаптопа. Този път взе ръчния миксер и остави перките да се плъзнат леко по повърхността на жълтъците, докато се затопляха, като притегляха захарта в течността, докато се сгъстяваше и образуваше малки вълни по ръба на тенджерата. Наблюдаваше как сместа става по-плътна и затаи дъх в очакване на поредна катастрофа, но докато наблюдаваше, яйцата и захарта чудодейно изсветляха, станаха успокоително жълти, а сместа падаше на дълги змиевидни панделки, след като изключи миксера и внимателно вдигна перките от тенджерата.

Докато жълтъците се охлаждаха, той насочи перките към белтъците, като настрои миксера на висока скорост, която запрати малки мехурчета да се кикотят по стените на шолата, където няколкото станаха много и се превърнаха в бяла пяна, надигаща се и после слягаща се отново в мотиви и гребени, оставяйки сложна плетеница като жилки на листо във вълната от перките.

Беше ред на маскарпоне. По-леко от крем сирене и малко по-сладко, то се плъзна в охладените жълтъци и захарта и превърна яйчната маса в крем с цвят на сладко, прясно избито масло. По-тежките жълтъци с маскарпоне потънаха с въздишка в пяната на белтъците, под ръката му сместа стана още по-лека, докато изглеждаше, че се надига, и лъжицата се движеше през нея без усилие.

Битата сметана беше последна, стана по-твърда вместо по-мека, върховете най-сетне се пресегнаха да срещнат перките дори като ги измъкваше, за да прибави нежния снегопад на настъргания бял шоколад.

Доволен от резултата, Иън сложи купата настрани и взе бишкотите савоярди. Беше ял бишкоти като дете — порести, меки, част от замразен десерт от бит шоколад, овалните бисквити бяха наредени вертикално по външния край като дебютантки на прием. Но савоярди бяха твърди, приятно хрупкави. Иън ги нареди една след друга в редица на дъното на стъклена купа и потопи четка в еспресото с рома и ликьора. Прокара върха на четката плавно върху бисквитите, всеки замах беше малко по-дълъг от предишния, и проследи как течността потъва дълбоко в повърхността им като дъжд в пустинен пясък.

Когато бишкотите попиха течността, Иън нежно, внимателно намаза пласт от крема с белтъци и маскарпоне. Щом ги покри, взе остър нож, прокара го по края на сладко-горчивия шоколад, който се посипа в тъмна, кадифена прах по кремавата повърхност, и прибави млечния шоколад, който се нави като дървени стърготини. После повтори целия процес отново и отново, докато купата почти се напълни, кула от бисквити, крем и шоколад. Като конструктор за възрастни, помисли си Иън, сетне разстла невъзможно мек пласт бял шоколад и бита сметана най-отгоре.

Плъзна пръст по края на тирамисуто и го поднесе към устата си. Консистенцията беше топла, кремообразна и нежна като устни, разтварящи се под неговите, във вкуса нямаше и помен от претенциозност, беше обилен и настойчив, загадъчен и носещ наслада. Иън стоеше в кухнята и чакаше Антония, всяко сетиво в тялото му беше будно и напълно живо. Помисли си, че никак няма да се изненада, дори ако звездите внезапно паднат във велико, славно избухване в кухнята му.

Епилог

Входната врата на ресторанта стоеше отворена, светлината се разливаше по верандата и в градината. Извън портата светът се суетеше, тичаше към банката, преди да затвори, слизаше от автобуса след работа. Вътре градината беше притихнала и спокойна. Дървените столове бяха празни в прохладния вечерен въздух в началото на април, клонките на черешовите дървета висяха натежали от розови и бели цветове, венчелистчетата им се сипеха като пролетен сняг по жълтите нарциси отдолу.

В салона масата беше наредена за десет души. Учениците пристигаха, вървяха по пътеката, подвикваха си поздрави един на друг и естествено гравитираха по посока на кухненската врата отзад само за да пренасочат стъпките си със смях на удоволствие към предния вход на ресторанта, където ароматът на пресен хляб и цитруси ги приканваше.

— Тази вечер определено сме по-така — отбеляза Карл, като влизаше. Той подаде на Лилиан букет кремави рози, смесени с лавандула и розмарин. — Това е за теб.

— Колко красиво — възхити се Лилиан, гласът й беше огрян от изненада.

— Основните съставки — заяви Хелън и я целуна по бузата.

— Само ще налея вода за тях — нежно каза Лилиан и отиде в кухнята за кана, в която да ги натопи.

Изабел се приближи към двойката, очите й танцуваха, а ръката й беше положена на рамото на Клои.

— Хелън и Карл, искам да ви представя новата си съквартирантка.

— Аз съм като кученцето, което се появило на входната врата — ухили се Клои.

— И получило много повече от това, за което се пазарило — добави Изабел с кикот.

— Това е чудесно — отвърна Хелън, кимайки удовлетворено. — И, Клои, ти просто изглеждаш прекрасно тази вечер. — Клои сведе брадичка, на лицето й разцъфна лека усмивка.

— Струва ми се, че ти не си единствената, която ще се сдобие с нова съквартирантка, Изабел — вметна Карл, като вдигна вежда по посока на Антония и Иън, които разговаряха до еркерния прозорец с преплетени пръсти.

— Е, време беше — заяви Клои, връщайки се във форма. — А къде е Клер?

— Ето ме, ето ме — бавачката закъсня — обясни току-що появилата се Клер през смях. Тя водеше със себе си висок мъж с къдрава руса коса. — Искам да представя на всички ви съпруга си Джеймс. Той е слушал толкова много за вас, че ми се стори съвсем в реда на нещата да дойде, а и Лилиан каза, че може.

— Джеймс — каза Клер, като го поведе към вратата за кухнята, — това е Лилиан.

Докато Лилиан притягаше ръка да се запознае с него, Клои дотича и дръпна Клер.

— Клер, нужна ми е помощта ти за салатата — настоя тя.

Лилиан се обърна към Джеймс:

— Имате прекрасна съпруга.

— Благодаря ви — отвърна Джеймс. Погледът му обходи помещението, пое дървената ламперия, дългата маса, градината през прозорците, трептяща на светлината от здрача. — Тя каза ли ви, че се сгодихме тук?

— Да — отговори Лилиан с усмивка. — Това ме прави щастлива.

— Тя беше щастлива да е тук. — Джеймс погледна към жена си, която се смееше с Клои в кухнята. — Благодаря ви.

— Единственото, което правихме, бе да готвим. — Лилиан се пресегна да изчетка оризовата каша, полепнала на рамото на Джеймс. — Вие свършихте тежката работа.

Том влезе през входната врата и Изабел се обърна да го посрещне.

— Том, моят бял рицар — каза тя, като пристъпи към него с протегната ръка. — Ще ме придружиш ли на вечеря?



— Реших, че в последния си урок трябва да отпразнуваме пролетта — обяви Лилиан, като излезе от кухнята с голяма синя купа в ръце. — Първите зелени неща, които поникват от меката земя. А и бездруго винаги съм смятала, че годината започва през пролетта, а не през януари. Харесва ми идеята да взимам първите аспержи за годината, набрани същия ден, и да ги слагам в топло кремообразно ризото. Това ястие празнува и двата сезона и ви превежда от единия в другия само с няколко хапки.

Подадоха си купата през масата, като използваха голямата сребърна лъжица да си сервират щедри порции. Следваше я купата със салата — прясна маруля, лилав лук и парченца портокал, фино подправени със зехтин, лимонов и портокалов сок. Тя бе заменена от кошничка с хляб, препълнена с резени ухаещ топъл хляб.

— Ям пролет — унесено отбеляза Клои, като отхапваше от аспержата. — Не мога да повярвам, че никога не съм обичала зеленчуци.

— Нещо ми подсказва, че това няма да ти се размине в къщата на Изабел — додаде Клер.

— Лилиан — провикна се Антония от другия край на масата, — исках да ти кажа, че имаш двама нови ученици за следващия курс. Току-що се ожениха.

— И се обзалагам, че по случайност имат красива нова кухня, в която да готвят — вметна Хелън. Антония кимна, изчервявайки се.

— Наздраве за кухните — заяви Карл.

— И за онова, което излиза от тях — добави Антония и вдигна чаша към Лилиан.



Чиниите от вечерята бяха празни, последните хапки бяха поети с въздишки на задоволство. Столовете бяха дръпнати назад и разговорите около масата лъкатушеха като притоци на голяма зелена река. Лилиан застана в единия край на масата и вдигна чаша, почуквайки я леко с ножа.

— Имам да направя съобщение — обяви тя. Масата притихна. — Ще имам нов чирак в кухнята си. Надявам се, че ще идвате често и ще опитвате храната й. — Лилиан се пресегна в ъгъла на помещението зад нея и извади бяла униформа на готвач, която постави пред Клои. Тя на свой ред вдигна поглед, а гордостта се разля по лицето й, докато курсът я аплодираше.

— О, милата сладурана — прошепна Изабел на Том, — мисля, че ще се разплаче.

— А сега кой е готов за десерт? — попита Антония. — Иън е направил нещо наистина специално.



Последната чиния беше измита, подът на кухнята блестеше. Клер и Джеймс, които бяха предложили да помогнат в почистването, бяха сложили престилките си в коша за пране и вече се отдалечаваха по пътеката, Клер облегната сънливо на рамото на съпруга си. Лилиан стоеше при дървената работна маса. Кухнята миришеше на вода и сапун, въздухът вибрираше от задружност и лека нотка на желание, едва доловима като шафран, прашно сладка като естрагон.

Беше хубав курс, помисли си Лилиан, и пролетта вече беше в дърветата. Новият курс щеше да започне скоро. Лилиан винаги изпитваше известна тъга на този етап, дори я очакваше. Този път обаче изпитваше по-голямо съжаление от обикновено. Откакто се помнеше, обичаше да е учител, човекът, който познава подправките, които ще събудят спомен, ще излекуват сърце. Харесваше й да пази знанието в сърцето си като тайна, да решава кой студент от кой дар се нуждае. Но този курс беше различен. Тези курсисти си даваха един на друг, протягаха се да се достигнат с такова благородство. Тя видя колко свързани са станали техните животи и разбра, че ще си останат такива. Къде в картината се вписваше учителят, чудеше се тя, когато вече нямаше курс? Лилиан нежно докосна върховете на розите и ги сложи в дълбока ниша до прозореца.