— Знаеш ли, Иън — отбеляза Антония, — баща ми все казваше, че на човек му трябва причина да напусне и причина да си отиде. Но понякога си мисля, че причината да си отидеш, е толкова голяма, изпълва те толкова много, че дори не се замисляш защо напускаш, просто го правиш.

— И просто вярваш, че ще се добереш до брега?

— С топката — засмя се Антония.



След срещата с балатума, както предпочиташе да я нарича в мислите си Иън, на него му беше много трудно да се съсредоточи върху нещо друго, освен Антония. Дори при все това му бе коствало месеци да събере кураж да я покани на вечеря. Всъщност, ако не беше Лилиан и енергично сбутване в ребрата от страна на Клои, той можеше и никога да не събере смелост да я покани.

Но тя каза „да“ сякаш го очакваше, сякаш намираше собствената му колебливост затрогваща, което само го направи по-нервен с приближаването на вечерта.



Иън взе телефона и набра номера на майка си. Когато тя отговори, в гласа й се долавяше вълнението, за което Иън знаеше, че означава, че е по средата на нова картина.

— Мога да се обадя пак — бързо каза той.

— Не, видях, че си ти. — Гласът на майка му беше щастлив. Иън си представи картина, изпълнена със сини и жълти нюанси.

— Как си? — попита го тя.

— Всичко е наред. Работата е наред. — Той замълча. — Ходя на курса по готварство.

— Как върви?

— Защо ми подари курс по готварство? — Думите изскочиха от устата му нежелани. — Искам да кажа… ти самата никога не си готвила.

— Не, не особено — Иън почти можеше да чуе майка си как се усмихва.

— Тогава защо ми го подари?

— Ами — майка му замълча в търсене на думи, — когато рисувам, това ми носи радост. Исках и ти да изживееш същото.

— Аз не съм художник, мамо.

— Може би не, но си готвач.

— Откъде знаеш?

— Вероятно от изражението ти, когато опитваше каквото съм сготвила аз. — Смехът на майка му прокънтя по телефонния кабел. — Не се тревожи, наистина се опитваше да бъдеш любезен.

— И така — продължи тя, — какво ще сготвиш за нея?

— За кого?

— За жената.

— Откъде знаеш, че има жена?

— Иън, може и да съм човек на образите, но имам уши. — Отново последва онази усмивка. — Освен това сестра ти ми каза. Какво ще сготвиш?

— Още не съм сигурен — поколеба се Иън.

— Но имаш идея… — не отстъпи майка му.

— Да — отвърна той и внезапно вече знаеше. — Мислех си за телешко по бургундски. Нещо богато и носещо наслада. Поднесено с гъсто червено вино. Тя е такава. И може би тирамису за десерт, всички тези пластове тесто, бита сметана, ром и кафе. И еспресо, без захар, за контраст.

Той спря смутен. Осъзна, че звучи като някой, когото познаваше. И си даде сметка, че говори с този човек.



Апартаментът на Иън беше малък, разграничаването между масата от трапезарията и от кухнята беше по-скоро психологическо, а не физическо, и във всеки случай тя беше достатъчно голяма само за двама. Но Иън беше купил кръгла бяла ленена покривка и беше взел на заем тежки сребърни свещници от възрастната си съседка долу, която настоя единствено Иън да й разкаже всяка подробност на следващия ден — такса, която Иън искрено се надяваше да може да изплати. Цял дълъг половин час спори в цветарския магазин какво да купи, докато накрая вбесената собственичка просто отвори огромното хладилно помещение пълно с рози, маргаритки и карамфили и го набута вътре.

— Избери си сам — каза тя и той ги видя отзад, стояха притихнали над белите пластмасови кофи с червени карамфили и жълти маргаритки. Опушено тъмнопурпурни лалета с краища, обагрени в черно. Струваха почти колкото бутилката „Кот дю Рон“ на дъното на пазарската чанта, но не го беше грижа.

* * *

Телешкото по бургундски къкреше във фурната, ароматите на месо и червено вино, на лук, дафинов лист и мащерка шепнеха като пътници в късен влак. Кухнята беше влажна от горещината на готвенето, Иън отвори прозореца над умивалника и уханието на босилека и ригана на перваза се събуди с ветреца. Той застана пред прозореца, топлата вода и сапунът се плъзгаха между пръстите му, докато миеше тенджерите и тиганите, после ги редеше да се изцеждат на дървената поставка за съдове, усещайки как прохладният въздух се движи по влажната му кожа. Когато кухнята най-сетне бе почистена, той извади миниатюрни бутилки тъмен ром и ликьор „Гран Марние“ и продуктите, които беше намерил в италианския магазин в другия край на града — плътно бяло маскарпоне, бита сметана, блокчета сладко-горчив, млечен и бял шоколад, лъскави черни кафеени зърна и синя кутия бледи бишкоти савоярди. Нареди ги внимателно по плота, като прибави кутия захар и четири яйца, студени от хладилника.

Иън погледна събраната група пред себе си.

— Правим това за нея — каза той на продуктите, — а никога досега не съм го правил, така че малко помощ няма да навреди.

Започна с нещо, което знаеше. От шкафа до мивката взе малка кафеварка, купена през уикенда след балатумната среща с Антония. Както и с приготвянето на ориза, кафеварката се бе включила като източник на притеснение, но с течение на седмиците практика, в които изучаваше номерата и желанията на малката проста машина, приготвянето на чашката еспресо се превърна в ритуална част от утрото му, също толкова необходима като душа и позната и успокояваща като поливането на саксиите на перваза. Така че той напълни с вода долната част с усещане за ненатрапчива привързаност и после се захвана да мели кафеените зърна. Когато звукът в кафемелачката се смени от тракането на зърната до придихателното бръмчене на перките, той спря машината и внимателно загреба с лъжичка смляното кафе и го сипа в средния метален контейнер на кафеварката, като използва върха на палеца си да натъпче меката кафява маса, и усети как кафето поддава под пръста му като ситна, топла кал, консистенцията му беше позната и носеше наслада.

Колко ли трудно трябва да е било за Антония, помисли си Иън, да прескочи отвъд океана и да остави всички звуци и миризми, вкусове и тъкани, които открай време е познавала. Напоследък все повече и повече осъзнаваше как точно тези неща изграждат живота му. Ако беше казал на някого в работата за малкото избухване на удоволствие, което го спохождаше всеки път, като отвореше кафемелачката и освободеше миризмата на смляно кафе в малкия си апартамент, щяха да му се присмеят и въпреки това напоследък той забелязваше такива неща. Как усещането му за равновесие се подсилва от гледката на червените стени на китайския ресторант под него или от разговорите на курсистите около дървената работна маса в кухнята на Лилиан, след като часът официално е приключил, но в действителност никой не иска да си тръгва.

Той сложи кафеварката на котлона и се заслуша отново, когато водата се загря и после завря, надигайки се като малко, сдържано торнадо през смляното кафе, докато напитката изкъркори в горното отделение и кухнята се изпълни с уханието, яхнало парата, чисто и силно като първата лопата кал след пролетен дъжд.

Повече от всеки друг, когото познаваше, Антония носеше тези неща със себе си в милионите сладки и грижливи ритуали, които все така съставляваха живота й без значение в коя страна се намира. Иън го виждаше в начина, по който режеше хляба или пиеше вино, в ексцентричната кула, която направи от изтръгнатите листове балатум само заради забавлението от нея, или може би заради изражението на лицето му, когато се върна в голямата кухня и я видя, приятелски поздрав за добре дошъл, миг на творчество насред сгорещено и мръсно занимание. Антония превръщаше в празненства неща, които той винаги бе пренебрегвал като мигове, през които да се втурнеш на път към нещо по-значимо. Докато беше с нея, той откриваше, че дори всекидневните преживявания бяха по-дълбоки, нюансирани, удовлетвореност и разбиране се плъзгаха между пластовете на живота като любовни бележки, скрити в страниците на учебник.

Еспресото се стече в тъмен, копринен поток в малката бяла купичка. Иън отвори бутилките ром и „Гран Марние“, като чу лекото разпукване на печата и вдъхна аромата на нежно кафявата и бледозлатистата течност, преди да ги прибави към еспресото. Алкохолът беше силен и ухаещ, сякаш се плъзна без никакво усилие от въздуха в кръвоносната система, от бутилката в еспресото, където остана да витае мързелив и отпуснат, две унции тайни, чакащи на дъното на купичка с размера на шепа.

Големите бели яйчни черупки се чукнаха една в друга на ръба на металната шола. Иън бавно плъзна блестящия оранжев жълтък напред-назад между двете чашки на яйцето, като така позволи на прозрачния белтък да падне в шолата отдолу. Жълтъците сложи в малка тенджерка на котлона, след което сипа с лъжица захар.

И после вече навлезе в непозната територия. В рецептата пишеше да затопли и да разбие жълтъците и захарта, докато променят цвета си и образуват панделки, нещо, наречено по средата към забайоне — термин, непознат за Иън. Антония щеше да го знае, сигурен беше, но искаше тирамисуто да е изненада. Хвърли бърз поглед към часовника и с тревога видя, че Антония трябваше да дойде след петнайсет минути. Пусна на слабо газта на котлона под тенджерата и сложи лаптопа си на плота, търсейки в интернет обяснение за забайоне. Преди да мине отвъд нетърпеливите подтици на търсачката, която го питаше дали няма предвид дума с други гласни, жълтъците в тенджерата вече се пресичаха в твърди, бъркани топчета, които никакво бясно биене нямаше да спаси.