— Спрете да се готвите — прошепна тя, докато прокарваше студена вода над парещите повърхности. — Спрете да се готвите сега.

Изтръска последните останки вода от картофите. Кожиците се свалиха лесно, като шал, плъзгащ се от раменете на жена. Лилиан пусна късовете един след друг в голяма метална купа, включи миксера и загледа как парчетата се променят от форми в консистенция, купчинки, които стават облаци на бучки, а те на свой ред — памук. Резенчета масло се разтопиха в дълги, лъскави струи в жълто през вихрушката от бяло. Тя взе по-малка тенджерка и бавно сипа млякото при картофите. После сол. Точно колкото трябва. Почти като закъсняла мисъл отиде до хладилника и извади твърдо парче пармезан. Настърга малко върху дъската за рязане, взе с пръсти подобните на перца стърготини и ги посипа като фина мъгла във въртящата се купа, където изчезнаха в сместа. Изключи миксера, прокара пръст по повърхността и опита.

— Това е — каза си.

Пресегна се към кухненския шкаф и свали две купи за паста, широки и плоски, с точно толкова кант, че да побере изящна плетеница от синьо и жълто, и ги сложи на кухненския плот. С голяма дървена лъжица загреба от картофите и сипа малка планина от бяло в средата на двете купи. В последната минута направи падинки в центъра на планините и внимателно постави допълнителна порция масло.

— Мамо — рече тя, грижовно поставяйки купата и вилицата пред майка си, — вечерята.

Майка й се намести на стола си към масата, книгата се завъртя пред нея като стрелка на компас.

Тя се пресегна да вземе вилицата и сръчно я придвижи около „Събраните съчинения“ към средата на картофите. Вдигна вилицата във въздуха.

— „Беше първият път, когато познах пространство и въздух, и свобода, всички музики на лятото и всички загадки на природата. Имаше го и размисъла — и размисълът беше сладък…“

Вилицата завърши пътешествието си до устата на майката на Лилиан, където влезе, и после излезе чиста.

— Хмммм… — промълви тя. След това настъпи пълна тишина.



— Измъкнах я — похвали се Лилиан на Елизабет, докато ядяха препечени филийки с топло фъстъчено масло в дома на Елизабет след училище.

— Защото си я накарала да спре да говори ли? — Елизабет имаше скептично изражение.

— Ще видиш — увери я Лилиан.

Въпреки че през следващите дни майката на Лилиан действително изглеждаше по-спокойна, основната разлика беше такава, каквато Лилиан не беше предвидила. Майка й продължаваше да чете, но сега беше абсолютно безмълвна. И макар Лилиан, която отдавна не възприемаше четенето й на глас като някакъв опит за общуване, да не съжаляваше, че вече не е мрежа за съкровени изрази, това не беше въздействието, на което се бе надявала. Беше убедена, че картофите ще са вълшебни.



На връщане от училище Лилиан хвана пряк път надолу по тясна пряка, която водеше от главната артерия към по-селския път към дома й. Насред уличката се намираше малка бакалия, която Лилиан бе открила на седем годинки в летен следобед, когато потисната бе пуснала ръката на майка си и бе поела в неизпробвана до този момент посока, чудейки се дали майка й ще забележи отсъствието й.

В онзи ден преди години тя подуши магазина, преди да го види — горещи и прашни ухания, гъделичкащи носа й и примамващи я надолу по тясната уличка. Самата бакалия беше мъничка, може би с размера на дневна в апартамент, лавиците й бяха изпълнени с кутийки, надписани на езици, които Лилиан не познаваше, и с високи свещи в стъкленици, с изображения на хора с ореоли и тъжни лица. Стъклена витрина до касата беше препълнена с панери храна в ярки цветове — жълти и червени, и зелени, с плътни и опушени аромати, понякога остри.

Жената зад щанда видя Лилиан да стои зазяпана в стъклената витрина.

— Искаш ли да опиташ? — я попита.

Не къде е майка ти, нито на колко години си, ами искаш ли да опиташ. Лилиан вдигна поглед и се усмихна.

Жената бръкна във витрината и извади овална жълта форма.

— Тамале — обяви тя и й го подаде в малка хартиена чинийка.

Коричката беше мека и леко хрупкава, вътрешността — празненство от месо, лук, домати и нещо, което смътно приличаше на канела.

— Ти разбираш храната — отбеляза жената с кимване, докато я наблюдаваше как се храни.

Момичето отново вдигна поглед и се почувства прегърнато в усмивката на жената.

— Децата ме наричат Абуелита — представи се тя. — Струва ми се, че чувам майка ти да приближава.

Лилиан се заслуша и чу гласа на майка си, която четеше надолу по уличката. Тя отново обходи с очи бакалията и забеляза странен дървен предмет, провесен на кука на един от рафтовете.

— Какво е това?

— Според теб какво е? — Абуелита го свали и го подаде на Лилиан, която огледа неправилната му форма — петнайсетсантиметрова пръчка, която в единия край имаше заоблена крушка с издълбани вдлъбнатини като бразди на поле.

— Мисля, че е вълшебна пръчица — отвърна Лилиан.

— Може би — каза Абуелита. — Може би трябва да я задържиш, за всеки случай.

Лилиан взе пръчката и я плъзна в джоба на палтото си като шпионин, поемащ тайно послание.

— Добре дошла си по всяко време, малка готвачке — завърши Абуелита.

Лилиан се бе връщала в бакалията многократно през годините. Абуелита я бе научила на подправки и храни, които никога не бе срещала в домовете на Елизабет или Маргарет. Имаше го авокадото, сбръчкано и нацупено отвън, зелена пролет отвътре, сметаново като сладолед, когато се смачка на гуакамоле. Имаше ги опушените вкусове на чушлетата чипотле и резливо-сладкото хрускане на кориандър, което Лилиан толкова обичаше, че Абуелита винаги й даваше по един стрък да си яде на път към дома. Абуелита не говореше много, но когато говореше, беше разговор.



Така че, когато Лилиан влезе в магазина седмица след като приготви картофеното пюре за майка си, Абуелита се вгледа в нея за миг.

— Пропускаш нещо — отбеляза тя след малко.

— Не се получи — отчаяно призна Лилиан. — Мислех, че съм я измъкнала, но не се получи.

— Разкажи ми — простичко рече Абуелита и Лилиан го стори. Разказа й за сладките и за подправките, за Хенри Джеймс и картофеното пюре, както и за усещането си, че може би в крайна сметка храната няма да е вълшебството, което ще събуди майка й от нейния продължителен литературен сън, че може би в края на краищата сънят е единственото, което й остава.

Когато Лилиан привърши разказа си, Абуелита замълча за момент.

— Не че това, което си направила, е погрешно. Просто още не си свършила.

— Какво друго да сторя?

— Лилиан, сърцето на всеки човек се пречупва по различен начин. Всяко лечение е различно, но има неща, от които винаги ще се нуждаем. Преди всичко трябва да се почувстваме в безопасност. Вече си направила това за нея.

— Тогава защо още я няма?

— Защото, за да бъдем част от този свят, ние се нуждаем от нещо повече от сигурност. Майка ти има нужда да си спомни какво е загубила и да го пожелае отново. Имам идея — добави Абуелита. — Това може да отнеме няколко минути.

Тя подаде на Лилиан топла царевична тортиля и я заведе да седне на малката кръгла маса, разположена до входната врата. Пред погледа на Лилиан Абуелита откъсна задната част на малка кафява хартиена торбичка и се зае да пише нещо върху нея с набръчкано от съсредоточеност чело.

— Не съм писател — призна тя, като свърши. — Никога не съм смятала, че си струва кой знае колко. Но мисля, че ще схванеш идеята.

Тя остави хартията, взе друга малка торбичка и захвана да прибира в нея продукти от рафтовете с гръб към Лилиан. Сгъна листа хартия, сложи го най-отгоре в торбичката и я подаде на Лилиан.

— Заповядай — рече, — ще чакам да ми разкажеш как е минало.

У дома Лилиан отвори торбичката и вдъхна ароматите на портокал, канела, сладко-горчив шоколад и нещо, което не успя съвсем да разпознае, беше плътно и загадъчно като парфюм, носещ се в гънките на кашмирен шал. Изсипа съставките от торбичката върху кухненския плот и разгъна листа, който Абуелита беше сложила най-отгоре, гледайки го с известна резервираност. Беше рецепта, макар и изписана с почерка на Абуелита, всяка буква дебела като клон и почти също толкова твърда. Лилиан я сърбяха ръцете да изхвърли рецептата, но се поколеба и погледът й попадна върху първия ред от указанията.

Намери вълшебната си пръчица.

Лилиан замръзна. „Ами, добре тогава“ си каза и притегли стол до плота и се изправи върху него, за да се пресегне над шкафа за малката червена тенекиена кутия, в която държеше най-ценните си вещи.

Пръчицата беше близо до дъното на кутията, под първия й билет за кино и миниатюрна фигурка на венециански мост, подарена й от баща й, не много преди да си тръгне и да остави след себе си само пари и миризмата си в чаршафите, която се изпари доста преди Лилиан да се научи да пуска пералня. Под пръчицата имаше стара снимка на майка й, държаща бебето Лилиан, очите й гледаха право в камерата, усмивката й беше широка и великолепна като коя да е шоколадова торта, която Лилиан би се сетила да направи.

Лилиан съзерцава снимката продължително, слезе от стола, стиснала пръчицата в дясната си ръка, и взе рецептата.

Налей мляко в тенджера. Използвай истинско мляко, от масленото.

Абуелита непрестанно се оплакваше от момичета от училището на Лилиан, които не ядяха нейните тамале или пък искаха енчилада без заквасена сметана, след което старателно остъргваха сиренето.