В малките ресторантчета, сгушени в ъглите на древни, бели градчета, двамата сключиха споразумение, изваждайки речника си. Карл се зарече да опита всяко ястие, за което не могат да намерят превод. За да е в тон със смелостта му, Хелън пазаруваше сутрин в малки магазинчета в градчето им и водеше дръзки разговори с продавача на плодове, докато един ден се завърна триумфално със съвършено узрял пъпеш, който си подаваха в устата за обяд, месото му беше топло и плътно като въздуха.

Следобедите беше горещо, жега, която нахлуваше през отворените прозорци на колата им и ги караше да се задъхват, притискаше рамената и главите им, докато накрая се оттеглеха в затворената прохлада на стаята си за насладата от стичащата се с плясък вода в банята им с бели плочки и сетне в леглото, където оставаха като младежи, докато дойдеше време за вечеря. Само за да го направят следващия ден… и по-следващия.

— Ето защо средиземноморските народи са толкова здрави — отбеляза Карл една вечер, като протегна доволно дългите си ръце над главата си.

— Oui — съгласи се тя и му се усмихна над ястие, за което смятаха, че ще е топла яхния с месо и картофи, но всъщност се бе оказало студено струпване на розови и бели меса. („Дали да си вземат по-голям речник“, запитаха се те. Не, всъщност нямаше да го направят.)

И тази нощ тя сънува на френски.



Курсистите стояха около голямата работна маса, в чиито краища на поставки имаше по една радващо червена тенджера, нагрявана от малки проблясващи сребристи кутии с газ отдолу. Миризмата на затоплено сирене и вино, омекнали от горещината, се надигаше упоително към лицата им и всички се наведоха напред, хипнотизирани от аромата и нежното къкрене под тях. Лилиан взе дълга вилица с два зъба и промуши парче багета от близката купа, след което го потопи в къкрещото фондю и го издърпа, изтегляйки булчински воал от сирене, който сръчно зави около вилицата си с кръгово движение.

Тя сдъвка трофея си замислено и отпи глътка бяло вино.

— Идеално — произнесе се накрая.

Хелън приготви хапка и сложи вилицата в устата си, остротата на грюер и ементал се смеси с леката нотка на сухо бяло вино и се разтопиха заедно в нещо по-нежно, по-фино, срещайки се с уверената ръка на хляба, поддържащ цялата смес. Криещи се, почти скрити, така че й се наложи да отхапе втори път, за да е сигурна, бяха игривата целувка на черешовия кирш и шепотът на индийското орехче.

— Когато живеете със сетивата си, жестовете не трябва да са екстравагантни, за да са романтични. Имах един ученик, който ухажва жена с фондю, направено върху кутия с газ „Стерно“ в парка — отбеляза Лилиан.

— Как мина? — полюбопитства Иън.

— Доста добре — небрежно рече Лилиан. — Получи момичето.

Курсистите се струпаха дружески около двете червени тенджери, хранеха се както сами, така и един друг, като забиваха вилиците си в квадратите хляб и после ги потапяха във фондюто, смееха се, когато хлябът заплашваше да се разчупи и техните усилия да го задържат не бяха толкова грациозни като на Лилиан.

— Sacrebleu!17 — възкликна Карл. — Измъква се!

— Нека ти помогна, добри човече — заяви Изабел, която само успя да набута хляба от вилицата на Карл по-надолу в разтопените дълбини.

— Не се ли очаква да целуваме всички, когато някой изпусне хапка? — попита Клер.

— С такава храна на кого му трябва повод? — отвърна Карл и взе жена си в обятията си под възхитените подсвирквания на останалите курсисти.



Измиха небцата си с бяло вино и газирана вода и ги почистиха със салата от пресни марули, набъбнали червени домати и плътен, богат зехтин, обагрен с балсамов оцет.

— Чувствам се напълно жива — отбеляза Клер. — Мога да пробягам осем километра.

— Може би не е точно това идеята — вметна Карл с усмивка.

— А сега — обяви Лилиан — е време за десерта. — Тя показа дълъг, тънък блок шоколад. — Името за какаовото дърво е theobroma, което означава „храна за боговете“. Аз обаче знам, че шоколадът е за нас, хората, защото точката на топене за хубавия шоколад по случайност е температурата в човешката уста.

Тя разчупи шоколада на хапки и сложи по две във всяка малка бяла чинийка.

— Това е тъмен шоколад, който съдържа най-много шоколад. Няма добавени нито мляко, нито много захар. Първоначално може да ви се стори, че не е достатъчно сладък, но сладостта не е всичко. Оставете шоколада да се разтопи на езика ви и да видим какво ще стане.

Тя се захвана да подава малките бели чинийки на всеки участник в курса.

— Лилиан, Хелън не яде шоколад — рече Карл приглушено, когато тя стигна до него. — Отказа го преди години.

Лилиан изгледа Хелън замислено.

— Хората се променят — отбеляза тя меко.

Хелън срещна погледа на Лилиан и пое чинията, която й подаваше.

Шоколадът влезе в устата на Хелън и вкусът беше там, какъвто го помнеше — сякаш беше някаква по-дълбока, по-богата част от нея, всичко, което беше загадъчно и копнеещо, и страстно, и тъжно, някак си се сливаше, изтласкано от водите на брега на въображението й. И там в съзнанието й, както тя знаеше, че ще стане, в мястото, където беше скрила спомена отделно от останалия й живот, беше нейният любовник. Очите му тъмни, ръцете му гладки като морето, носи й горещ шоколад в леглото в студен следобед. Образ, държан настрани като последния детски сладкиш за Вси светии, херметизиран, дали да го предпази от брака си, или да предпази брака си от него, никога не би могла да каже.

Седнала в кухнята на ресторанта тя чу и почувства как пое въздух, после застина, задържайки любовника си в ума си — съвършено равновесие между удоволствие и скръб, докато хапката, която беше приела, се разтвори в устата й и споменът, освободен, потече в нея и се превърна не в начало или край на нещо, а в част от това коя е и винаги е била.

Тя издиша и отново поднесе шоколада към устата си, вдишвайки меката му, прашно-сладка миризма на таван, в който е провесена сушена лавандула. И този път това, което видя, беше широкото, бяло легло в Прованс, прохладната твърдост на колосаните чаршафи, допиращи телата им, още мокри от душа, докато се претъркулваше върху Карл и очите му се разширяваха от неочакваната й дързост, после потъмняваха от наслада, докато тя се движеше нежно, сетне настойчиво, а ръцете му се плъзгаха по краката й да сграбчат бедрата й. Часове по-късно, когато езикът на Карл си проправяше път през капчиците вода, после по потта на кожата й, сякаш тя беше едновременно напълно нова и напълно позната за него.

И друг спомен, без никакво усилие, както една вълна следва друга — години по-късно Карл в обятията й, тялото му разтърсено от ридания, устните й по косата му, шепнещи в горещите, влажни дълбини, че баща му толкова го е обичал, че тя съжалява, толкова съжалява, че винаги ще бъде до него, докато той хлипаше, сякаш плачът беше нов вид дишане и винаги щеше да бъде, докато накрая той забави, а тя го държеше притихнала до края на деня, когато шумовете на пътя, на къщите, на вечерите около тях се надигаха и спадаха.

И още един — веднъж се прибира вкъщи и намира празно платно и кутия с маслени бои — синьо, лилаво, тревистозелено, бяло, теракота, умбра, кафяво — сложени на малкото бюро, което беше направил за нея да приляга в нишата над стълбите. Погледна през прозореца над бюрото и видя триножник, сложен в градината, свободен и силен през прерасналата плетеница от зелено, розово, бяло и жълто в цветните им лехи. Тя си спомни усещането за боята, която се движи през тубичката към палитрата за първи път, четката, която докосва платното като ръка, допираща коприна, гордостта на Карл, когато му показа първата си картина, собственото й лице, грейнало от радост.

И накрая — звука от два чифта обути в пижама крака, които идват в леглото им рано сутринта на Коледа. Твърде малки и, разбира се, твърде рано. Ниският, дълбок глас на Карл, който приветства малчуганите в топлия кръг на двете им тела, ръцете й, протягащи се да обхванат сладкото ухание на техните внуци, дланта й, докосваща лицето на Карл. И после, мислите й твърде големи за сън, докато лежеше и ги наблюдаваше, а коледната утрин нахлуваше през прозорците.



— C’est fini?18 — Лилиан докосваше нежно рамото й с купчина използвани чинии в ръка.

Хелън вдигна поглед да срещне очите на Лилиан.

— Oui — отвърна тя тихо. — Merci.

И подаде чинийката си на Лилиан.



Урокът беше свършил — шоколадът отдавна бе изчезнал, още няколко бутилки вино бяха изпразнени. Клер и Изабел бяха на дежурство за миене на чинии, с ръце потопени до лактите в топла вода, миеха тенджерите от фондю и обсъждаха номера да накараш бебе да спи цяла нощ. Том помагаше на Клои за рециклирането. След като избърсаха плотовете, Хелън и Карл се сбогуваха с останалите курсисти и поеха по павираната пътека от ресторанта към портата.

Иън стоеше на вратата на кухнята и ги наблюдаваше. На смесената светлина първоначално изглеждаше, че Карл и Хелън вървят един след друг, но сетне Иън видя, че ръцете им са свързани, краищата на палтата им се отъркват в лавандуловите храсти, опасващи пътеката.

— Прекрасни са заедно, нали? — Антония се приближи до него.

— Да — съгласи се Иън и замълча. — Чудех се. Искам да кажа, бих искал да ти сготвя вечеря. Лилиан все казва, че трябва да се упражняваме и…

— Да, Иън — отвърна Антония. — Мисля, че това ще ми хареса.