Карл седеше срещу нея. Тя видя лицето му, очите му, които изследваха изражението й за следи от радост или гняв, или объркване, пътен знак за посоката на разговора им.

Той не знае какво ще му кажа, помисли си Хелън. Не знае — и мисълта я прониза странна като камбана, която бие фалшиво. Аз знам нещо за себе си, което той не знае. Не можеше да си спомни последния път, когато това е било вярно. Погледна го как я наблюдава и осъзна — не че това имаше някакъв смисъл, но все пак — че за нея някак си Карл винаги е бил с нея, в ума й, в тялото й, по някакъв несъзнателен, но напълно осезаем начин, през всички целувки и стенания, и изследвания на любовната й връзка, точно както беше с нея, докато работеше в градината на двора или си режеше ноктите на краката, седнала сама на ръба на ваната. След близо двайсет години тя просто го носеше, беше част от нея като кръвта, като костите или сънищата. Но там го нямаше. Този мъж, който седеше срещу нея с пясъчно кестенявата си коса и бистри сини очи, чиито ръце бяха държали нейните по време на ражданията и при всеки полет със самолет, който бяха предприемали, беше отделен от нея. И в този момент Хелън разбра как точно ще изглежда болката от нейното напускане, как ще измие лицето му и ще обагри очите му в сиво, което никога няма да изчезне съвсем.

Бих убила всеки, който му причини това, помисли си тя и осъзна колко вярно е това и че тя самата никога не би могла да го стори. Обичам го, каза си тя, и мисълта беше толкова устойчива, колкото и масата между тях.

Карл седеше и я чакаше да заговори.

— Имаше един мъж — каза му тя. — Вече е приключило.



Не че беше приключило, на тялото му трябва време да последва, накъдето го води разумът. Тя никога повече не се върна при любовника си, но имаше мигове, когато на светофар съзираше профил толкова подобен на неговия, че тялото й спираше наелектризирано сякаш встъпваше без нейно съгласие в друг живот, сякаш, бидейки едновременно в тези два живота, тя можеше напълно да престане да съществува.

Карл знаеше, че не е напълно приключило, но не защото тя му беше казала. Той беше влязъл в сивия свят на болката, ако не този, който се бе заклела да избегне, то поне толкова близък до него, че лесно можеха да се объркат. Ироничността на ситуацията я завладя, просмукваща спомените й за бившия й любовник, докато Карл стана повече част от загубената й връзка, отколкото мъжът, с когото беше спала. Припознаваше се. Виждаше мъжете, които взимаше за любовника си, докато караше дъщеря си да пренощува при приятелка или докато взимаше ризите на Карл от химическо чистене, а уханието на колосано създаваше собствен свят около нея. Ако мислеше за връзката, това беше, докато лежеше до Карл нощем, когато всичко в къщата най-сетне бе утихнало, с миризмата на Карл по чаршафите, с дъха му, играещ по възглавницата до нея. Когато готвеше и използваше продукти, с които я бе запознал бившият й любовник, застанал полуоблечен в малката кухня на апартамента си, тя го правеше за семейството си и с течение на времето ястията придобиха нови значения — любимия десерт на Лори, супата, която караше Марк да яде зеленчуци, яхнията, на която може да се разчита да ги утеши след загуба на футболен мач, на гадже, на предложение за работа.

Така че, когато най-накрая видя мъжа, който някога беше неин любовник — на дипломирането на сина й в гимназията, дъщеря й се смееше и сочеше брат си, който прекосяваше подиума със съвсем леко пружиниране в походката, — тя почувства онзи вид копнеж, който изпитваме по нещо, което никога не сме възнамерявали истински да притежаваме. Гадже на по-голяма сестра. Година в Прованс. Когато съзнанието й се проясни, синът й прекосяваше сцената с ликуващо вдигнати ръце, а ръката на Карл държеше нейната.

Същата вечер след тортата и шегите и символичната чаша вино за Марк, за която всички се съгласиха, че не е законна, но най-вероятно не беше девствено преживяване, след като децата й, които вече не можеха да бъдат наричани деца, си бяха легнали или отишли на купони, Карл й подаде плик, пълен с изрезки на снимки от списания, които тя беше събирала с години.

— Прованс — каза Карл и се усмихна. — Един месец в края на август, когато Марк замине в колеж.



Лилиан призова курсистите да заемат местата си.

— Февруари е — подхвана тя. — Почти е Свети Валентин. Според мен Свети Валентин е подарък като времето днес. Ето ни в средата на зимата. Кожата ни от месеци спи зимен сън под пластове дрехи, привикнали сме със сивото. Може да започнем да смятаме, че така ще бъде вечно. И тогава настъпва Свети Валентин. Ден, в който да погледнеш очите на любимия си и да потънеш в цвета. Да хапнеш нещо, което играе с вкусовите ти рецептори, и да си спомниш романтиката.

— Но точно там е работата. — Лилиан прокара замислено пръсти по повърхността на дървената работна маса пред нея. — Ако живеете в сетивата си, бавно, с внимание, ако използвате очите си, върховете на пръстите и вкусовите си рецептори, романтиката не е нещо, за романтиката няма да ви е нужна поздравителна картичка.

Лилиан погледна групата, косата на Клер, все още разрошена от напористото сбогуване на бебето й, елегантното работно сако на Антония, деловата риза на Том, намачкана в края на дълъг ден.

— Невинаги е лесно да забавим живота си. Но все пак, в случай че ни трябва малко помощ, имаме естествена възможност три пъти дневно да научим отново урока.

— Храна? — предположи Иън ухилен.

— Каква прекрасна идея — отвърна Лилиан.



— Като хора на сетивата продуктите ви са от първостепенно значение — отбеляза Лилиан, като вдигна бутилката плътен зелен зехтин. — Красивите, богати съставки ще оцветят атмосферата на храненето и каквото следва след него. — Тя сипа малка порция зехтин в чиния, потопи върха на пръста си в течността и го облиза съзерцателно.

— Опитай го — каза тя и подаде чинията на Клои, която седеше в края на първия ред столове.

— Усеща се като цвете — отбеляза Клои, засмуквайки пръст да поеме последните остатъци от течността, преди да подаде чинията на Антония.

Лилиан вдигна втора бутилка, по-малка и по-тъмна от предишната.

— Истински добрият балсамов оцет се произвежда чрез продължителен, внимателен процес. Течността се прехвърля от една бъчва в друга и всеки път поема ароматите и вкуса на различното дърво — дъб, череша и хвойна — и с всяка стъпка става по-плътен и комплексен. Петдесетгодишният оцет е също толкова високо ценен и с висока цена като превъзходното вино.

— Иън, протегни ръка — нареди Лилиан и сипа няколко капки балсамов оцет, плътен като меласа, върху извивката между палеца и показалеца му.

— Най-добрият начин да опиташ балсамов оцет е с топлината на собствената си кожа — обясни Антония на Иън, протягайки ръка към бутилката.

След като всички опитаха течността от двете бутилки, Лилиан възложи на курсистите задачи — половината да стържат сирене и да измерват бяло вино, кирш и царевично брашно, а другата част да мият марули и да режат домати и багети.

— Хелън, сложи настърганото сирене и царевичното брашно в найлонов плик и го разтръскай. Нишестето ще обгърне сиренето и то ще се разтопи по-гладко — обясни Лилиан. — А, Карл, ти може да натъркаш вътрешността на онази червена тенджера със скилидка чесън. Някои хора обичат да оставят чесъна в тенджерата, като приключат, или дори да добавят още.

— Какво правим? — поинтересува се Клер.

— Фондю, нали? — намеси се Иън.

— Точно така. Изглеждаше забавен избор за Свети Валентин. Някой знае ли откъде идва думата фондю? — попита ги Лилиан.

— От fondre — отговори Хелън без каквото и да било усилие. — На френски.

— Означава разтопявам — добави Лилиан.



Хелън винаги бе искала да живее във Франция, макар че нейният френски, изучаван прилежно в основното училище, с годините на колежа, после на брака и на децата се беше превърнал в таванска колекция, р-тата се търкаляха като тромави колела на триколка, глаголните спрежения бяха разбъркани без етикети или организация. Беше си купила аудиозаписи на френски и игривата искра на синтаксиса и сричките й доставяха удоволствие, без значение колко тромави бяха опитите й за подражание. Винаги се беше чудила дали ако й се даде възможност, ако има седмица-две да потъне в друга култура, този език някак си ще се надигне от нея и ще се превърне в начин на мислене. За какво би сънувала, ако сънуваше на френски?



Прованс, когато двамата с Карл пристигнаха в края на август, миришеше на лавандула — въздухът, чаршафите, виното, дори млякото в кафето й сутрин — съвсем лека нотка, акварелен свят на нежен пурпур. Тя вдишваше дълбоко и бавно, да поеме аромата, да го задържи във всяка своя част за по-късно.

Сутрините се будеха от птичи песни и звън на църковни камбани, после минаваха по проскърцващите малки бели камъчета в двора на пансиона до една от кръглите зелени маси, разположени под липа. Сипваха си гъсто черно кафе от сребърната каничка и пенесто горещо мляко от друга кана в широки бели чаши, които топлеха ръцете им, докато пиеха. Ядяха кроасани, които се топяха върху пръстите им, ръсеха трохи, които изчезваха между камъчетата само за да бъдат намерени от пойните птици, след като двамата си тръгнат.

Наеха малка кола и прекарваха дните си в изучаване на пътища, които се навиваха като лози през градове, разположени върху хълмове, с варовиковите им къщи, потънали в глицинии, с кепенците им светлосини или лилави, или избеляло тревисто зелено, с миризмите на обяд и вечеря, изплъзващи се през прозорците като деца, играещи по тесните улички, които лъкатушеха и се извиваха и бяха напълно объркващи, ако те е грижа къде отиваш, което обаче не важеше за Карл и Хелън.