Том се усмихна.

Хранеха се в лека тишина, наслаждаваха се на сметановия лимонов пай пред тях. След известно време Изабел заговори отново:

— Знаеш ли — каза тя, вдигайки парче десерт, набодено с вилица, — започвам да мисля, че може би спомените са като десерта. Ям го и става част от мен, без значение дали по-късно си го спомням.

— Познавах човек, който обичаше да казва нещо подобно — призна Том.

— Затова ли си тъжен? — попита Изабел и тогава видя изражението му. — Съжалявам. Обноските ми си заминават заедно със спомените ми.

Том леко поклати глава.

— Обноските ти са чудесни и умът ти е доста остър — той духна повърхността на кафето си и отпи. — Жена ми. Почина преди малко повече от година. Беше главен готвач и винаги казваше същото нещо за храната. Опитвам се да го вярвам, но беше по-лесно, когато тя беше тук и храната беше нейната.

— Ах — Изабел изгледа Том замислено, — значи не сме толкова различни.

— Как така?

— И двамата имаме минало, което не можем да задържим.

— Предполагам, че е така. — Том я погледна, сякаш очакваше още нещо.

— Познавах един скулптор — подхвана Изабел с кимване. — Той все казваше, че ако гледаш достатъчно усилено, можеш да видиш къде всеки човек носи душата си в тялото си. Звучи налудничаво, но когато видиш скулптурите му, го разбираш. Мисля, че същото важи за онези, които обичаме — обясни тя. — Телата ни носят спомени за тях, в нашите мускули, в кожата ни, в костите ни. Децата ми са точно тук. — Тя посочи вътрешната извивка на лакътя си. — Където ги държах, когато бяха бебета. Дори да дойде време, когато вече да не знам кои са те, вярвам, че ще ги усещам тук. Къде държиш жена си? — попита тя Том.

Том я погледна, очите му бяха изпълнени със сълзи. Сложи дясната си ръка встрани на лицето си, после я отдръпна и промени леко формата й.

— Това е нейната челюст — нежно каза той, като прокара левия си показалец по полукръга в основата на ръката си, после по горната извивка, където шепата се срещаше с пръстите. — А тук е скулата й.



Том се извини под предлог, че отива до тоалетна, и отиде при Лилиан, която стоеше до входната врата с чаша вино в ръка и получаваше комплименти от отиваща си двойка. Том се огледа в салона и се изненада, като осъзна, че е празен, като се изключи Изабел на тяхната маса.

Той се приближи и докосна рамото на Лилиан.

— Искам да платя вечерята на Изабел — каза й.

Лилиан се усмихна.

— За сметка на заведението е.

— Благодаря ти, че ми се обади. Не знам как винаги се сещаш…

— Случайно предположение — прекъсна го Лилиан и вдигна чашата си.



Навън беше хладно след топлината на ресторанта. Уличните светлини блестяха между новите израстъци на овощните дръвчета в градината на Лилиан. Том мина с Изабел по лавандуловата пътека към портата, навън на улицата хората се движеха, в гласовете им се долавяше вълнение от предстоящата пролет, обсъждаха садене на цветя и планове за лятната почивка.

— Да те закарам ли вкъщи? — попита я Том.

— Лилиан знае да ми извика такси — отвърна Изабел, като махна към улицата, където жълто такси паркираше до тротоара. — Лекарят ми казва, че вече не ми е позволено да карам.

— Беше прекрасна вечер. Благодаря ти.

Изабел се наведе и го целуна нежно по бузата.

— Беше прекрасна. Благодаря ти, Рори — прошепна тя. След това се отдръпна и се отправи към таксито, което я чакаше под уличната лампа.

Хелън

Хелън и Карл вървяха по главната улица в градчето на път към курса по готварство. Беше ясна, прохладна вечер в началото на февруари, краят на удивително син ден, довят от север като празненство. Хората от Северозапада посрещаха такова време с детинска радост, непознати си разменяха усмивки, къщите внезапно ставаха по-чисти и съседите можеха да бъдат намерени в градините си с навити ръкави, независимо от температурата, да удовлетворяват внезапно желание да копаят в богатата, тъмна пръст.

В мекия кръг от уличната лампа пред тях Хелън и Карл видяха мъж да достига портата на ресторанта на Лилиан, а в същото време от отсрещната посока се зададе жена. Мъжът дръпна резето на портата и застана встрани да влезе жената, ръката му я последва, непоискана и без да докосва гърба й, но въпреки това явно неспособна да се върне на мястото си.

Хелън проследи как двамата вървят по пътеката между синьо-сивите лавандулови храсти — и ръката, движението, копнежът зад него, я промушиха с интензивността на парфюм, който отдавна бе престанала да слага, носещ се из стая, която никога не е възнамерявала да прекосява.



Хелън беше на четирсет и една, когато за пръв път видя мъжа, който стана неин любовник. Случи се в супермаркета, декор едновременно абсурден и логичен за жена, която смяташе себе си за недвусмислено омъжена, която срамежливо странеше от изпълнените с възхита погледи на новогодишни тържества или в притъмнели симфонични зали, или на сватби на скъпи приятели, където емоциите, както всеки знаеше, се возеха на високоскоростни асансьори до по-големи височини, отколкото можеха да се задържат на следващия ден.

Беше дошла в магазина за яйца (Лори имаше тийнейджърска пристрастеност към маски за лице с белтъци), кучешка храна, хартия за новата училищна тетрадка на Марк, пържоли за вечеря (лекарят на Карл беше казал, че нивото му на желязо е ниско) и обичайното — хомогенизирано мляко, колумбийско кафе „Юбан“, пакет зърнена закуска „Чириос“, ориз, картофи, хартиени салфетки. Познаваше тези пътеки толкова добре, колкото собствената си кухня, което беше удобно, защото в главата й се превърташе втори списък — Марк на тренировка по футбол, Лори на уроци по пиано, да разходи кучето, да изглади покривката за маса — поредица от задачи, които влизаха и излизаха от съзнанието й като дихания.

Той беше на пътеката с плодовете и зеленчуците. По-късно тя се чудеше дали щеше да се случи нещо, ако го беше срещнала първо сред картонените кутии на отделението за зърнени закуски, ако го беше зърнала през заледеното стъкло на отворена врата в отделението за замразени храни. Но разположен насред плодородието на късните пъпеши и прозирната маруля, на набъбналите червени чушки и закръглените пъпове на портокалите, той изглеждаше просто красив и всякакво желание от нейна страна беше по-скоро естетическо, отколкото страстно. Наблюдаваше как дългите му пръсти се лутат из зеленчуците, как се протягат към лук, малко моркови, как посягат към букет праз. Очите му, когато вдигна поглед и я видя да го наблюдава, бяха безкрайно кафяви и мили, а косата му се спускаше на зле поддържани вълни, които се нуждаеха от подстригване, но моментално я споходи надежда, че това няма да се случи, изпита почти майчинско чувство — осмисляне, което й позволи да пристъпи по-близо до океана, който със сигурност щеше да намокри обувките й.

Той вдигна зеленчуците в ръката си.

— Майка ми беше французойка — каза й той като своеобразно обяснение. — Все ме питаше „какво правиш, за да се почувстваш щастлив“. Днес за мен това е празът.

Хелън стоеше, без да казва нищо, ръцете й бяха празни. Очите му потърсиха нейните и сетне той се наведе напред, по-сериозен, гласът му беше нежен.

— А вие?

И Хелън, която бе започнала да се чувства така, сякаш животът й е като дневно прелистване на страници, изпълнени с почерка на други хора, внезапно усети, че е попаднала на илюстрация.

* * *

Карл хвана затварящата се порта и я отвори отново за Хелън.

— Това не бяха ли Иън и Антония? — попита я той.

Хелън поклати глава, прогонвайки мислите си.

— Да — отвърна. — Мисля, че са те.

— Ще е хубаво и за двамата, ако се получи.

— Не си вкарвай идеи да помагаш, Карл. — Познатият ритъм на шегите им беше мост, който я отвеждаше обратно към него. — Видя колко добре се получи с дъщеря ни. — Тя докосна ръката му, докато минаваше през портата.

— Но Марк е щастлив и те дари с внуци. — Гласът му се нагъна от дяволитост.

Тръгнаха към ресторанта, градината около тях беше февруарски притихнала, само корени и никакви цветя. Паветата на пътеката се чукаха едно в друго под краката им в студа, дъхът им се движеше пред тях, сякаш бързаше да влезе на топло в ресторанта.

— Обичам зимата — отбеляза Хелън.

Карл хвана ръката й и я притегли по-близо до себе си.

— Хубаво — отвърна той.

Беше възнамерявала да остави брака си, беше готова да каже на Карл, сърцето й бе изпълнено с фойерверки за този нов мъж, чиито дрехи до леглото никога не бе купувала или прала, или кърпила, чиито пръсти се плъзгаха по кожата й като река, проследяваха хладни, витаещи следи по вътрешната извивка на ухото й, по наклона на хълбока, сякаш беше поел на път без маршрут, без дата за връщане.

Беше подхванала разговора с Карл достатъчно директно, беше подготвила думите, които да използва, за да му помогне да приеме края на съюз, продължил по-дълго от детството им. Беше избрала кухненската маса, място на домашна топлина без страстта на спалнята, там бяха планирали ваканции, бяха избирали здравни застраховки, бяха решавали какво да направят с мъртвото морско свинче, което бяха открили една съботна сутрин, преди децата да се събудят. Винаги се бяха разбирали добре на тази маса.