— Покажи ми — поиска тя в пристъп на смелост.

И те стояха на плажа, той й показваше как да разположи камъка в ръката си и да извърти китката си, а тя хвърляше камък след камък, докато един най-сетне отскочи и затанцува по водата като дете.

— Време за закуска? — каза баща й тогава и те се обърнаха и се изкачиха до хижата, която ги очакваше там, където каменистият плаж среща големите зелени дървета отзад.

Едва по-късно, когато баща й вече беше мъртъв и тя самата имаше деца, Изабел осъзна, че родителите най-често осъзнават, когато децата им забавят да задържат края на нещо, което искат да запазят. Когато си даде сметка, че има много видове любов и не всички са очевидни, че някои чакат като подаръци в дъното на гардероб да си готов да ги отвориш.

* * *

Именно към хижата се запъти Изабел, когато напусна пустинята. Не беше права линия — спря в Лос Анджелис и продаде семейната къща, докато се придвижваше на север, прекара известно време с всяко от децата си. Момичетата не разбираха. Вече пораснали, едната с бебе, другата в университета, те я съзерцаваха от хладната отдалеченост на своите нови възрастни същности.

— Мамо, това е налудничаво. Никой не е живял в хижата от години. Сигурно е съборетина. А и какво ще правиш там съвсем сама?

Те стояха и я гледаха като две колони на чувствителността. Изабел си помисли, че ако точно в този момент Айзък им направеше скулптура, тя щеше да приеме формата на наставляващ пръст.

— Мамо? За какво мислиш? — Дъщерите й я гледаха очаквателно.

— Мисля си, че трябва да ме посетите — каза им тя. Знаеше, че няма да го направят.

Изабел стигна до дома на сина си по-късно на следващия ден, когато наближаваше време за вечеря. Рори живееше в голяма къща в Бъркли, пълна със съквартиранти от колежа, които готвеха заедно и през смях пренесоха обемист стол от дневната в трапезарията, за да има тя място на масата. Тя седна, видимо по-ниска, а те й сервираха щедро в чинията, настояваха да се грижат майчински за нея, защото, всички се пошегуваха, тя самата приличаше на момиче с тази къса коса и загоряла кожа, все едно е била навън да се катери по дървета и има нужда от хубава вечеря. Изабел се отпусна в дълбокия си тапициран стол и се заслуша в добронамерените им гласове. Чувстваше се едновременно у дома и готова да продължи сама.

След вечеря сподели със сина си плана си, седнала в същия стол, вече на мястото му. Синът й я гледа изпитателно дълго време и накрая се усмихна.

— Задава ми се лятна ваканция може да ти трябва помощ с покрива.



Хижата беше по-зле, отколкото дори бе предполагала. Прозорците бяха счупени, покривът едва предпазваше катеричките, които се бяха настанили вътре. Първото нещо, което направи, след като прекара почти седмица в чистене, бе да построи навес за инструментите, но също и за катеричките, които нетърпеливо напуснаха бившето си жилище в полза на по-уединеното. Линиите на навеса далеч не бяха прави, Изабел прекара доста време в разпитване в местната железария и се опита да си спомни уроците, които бе дочувала баща й да преподава на братята й. Но навесът накрая имаше четири стени, покрив и врата, която се затваряше, с печка вътре, а и катеричките във всеки случай не изглеждаха придирчиви обитатели.

Хижата нямаше нищо общо със солидната, квадратна къща, която бе споделяла с Едуард и децата й, но тя откри, че върши добра работа. Готвеше яхнии на древната бяла емайлирана печка и печеше сияйно жълти царевични хлябове във фурната. Намери старо стъкло от онзи вид, през който светът отвън изглежда сякаш е под вода, и оправи счупените прозорци. Отиде до не съвсем антикварните магазини, пръснати покрай пътя, водещ към близкия резерват, и намери старо одеяло за легло в синьо и бяло, с шевове, направени от ръка, която не познаваше, но й се доверяваше, и го опъна през черния метален креват. Откри, че й харесва тежестта на брадвата в ръката й, удовлетворителното тупване, когато потъваше в дънера пред нея, блестящото бяло на оголеното дърво, докато ги редеше на грамада.

Вечерта, когато й монтираха телефонна линия, се обади на Рори в Калифорния. Каза му как напредва, направи планове за посещението му следващия месец.

— Струва ми се, че покривът ще издържи дотогава — засмя се тя.

— Къде се научи да правиш тези неща? — гласът на Рори прозвуча озадачено. — Не си спомням да си поправяла прозорци в нашата къща.

— Ти също така не си спомняш, че когато се омъжих за баща ти, не знаех да готвя, нито да карам кола или да приспивам бебе с колики. Хората се учат, Рори. Неприятно ми е да смятам, че има възраст, на която трябва да престанем да учим.

Вечерите, когато въздухът беше топъл, Изабел си пускаше старите плочи с джаз на баща си, отваряше вратата на хижата и слизаше на каменистия плаж. Докато слънцето се плъзгаше зад върховете на планините, тъжният, чувствен звук на тромпета, ниският, дълбок глас на влюбена жена струяха от хижата като светлина от прозорци и тя седеше на донесен от течението дънер, пръстите на краката й играеха между камъчетата, а тюлените излизаха на повърхността и слушаха, очите им бяха тъмни и интелигентни над линията на водата.



Рори дойде, както беше обещал, когато дните станаха по-дълги, ясни и топли, простирайки се във вечери на морскосиньо небе. Той беше пълен с философия, любимия му курс от предишния семестър, рецитираше откъси от Платон и Кант, сякаш току-що са написани и той пръв ги е открил.

Изабел слушаше, наблюдаваше как мускулите се движат по бицепсите и гърба на сина й, докато изтръгваше летви от покрива и й ги хвърляше долу, и се чудеше къде са отишли нежните закръглени ръце на малкото й момченце, дивеше се на хубостта на сина си, застанал над нея.

— Философия и поправка на покриви — закачи го тя. — Ще направиш някое момиче много щастливо.

— Има едно момиче — призна той, леко смутен. И после седна на ръба на покрива и говори час, докато Изабел извиваше шия нагоре към него, но нито веднъж не спомена разтежението във врата си, защото беше твърде ценно да слуша момчето си да й разказва с такава красива наивност за това, че е влюбен, когато единственото, което е познавал, са родители, които при неговото раждане вече не бяха влюбени.

* * *

— Мамо? — попита я той една вечер, докато седяха на плажа и наблюдаваха тюлените. Време за концерт, както го наричаше Изабел.

— Да?

— Би ли пробвала марихуана?

Изабел се засмя.

— Значи за това отива таксата ти за университета?

— Сериозно, мамо. Искам да кажа, погледни се. Ти със сигурност не си жената, която се е омъжила за татко. Замисляла ли си се да опиташ нещо наистина различно?

— Не обичам да пуша.

— Е, това може да го заобиколим.



Маслото цвърчеше в тигана, а листата излъчваха меко, опушено ухание, не съвсем далечно от това на салвия, помисли си Изабел. Докато гледаше, листата омекнаха, освободиха маслото си в кравето масло, докато на другия котлон блок шоколад се топеше в разтопена, блестяща течност.

— Така е по-лека — обясни Рори, — а и не се налага да пушиш.

Прибавиха захар, яйца и брашно.

— Баща ти винаги е обичал шоколадови сладки — отбеляза Изабел с лека усмивка, когато сложиха тавата в голямата бяла фурна.

Седнаха на предните стъпала, миризмата им правеше компания, ставаше все по-плътна, дълбока и наситена на шоколад. Когато сладките бяха готови, ги изядоха, още гладни от работата през деня, дори след вечеря с люти чушлета и царевичен хляб.

— За какво мислиш, мамо? — попита Рори след известно време, като избърса разтопен шоколад от горната си устна.

Но Изабел летеше, майка зайка със златни пантофки, която гледа надолу към децата си, съпруга си, къщата си. Нейната собствена хижа с почти готов покрив.



— Изабел — обади се глас до нея. Тя вдигна поглед. Беше в ресторант. Ресторантът на Лилиан. Разбира се. Тази вечер нямаше курс по готварство — това беше глупаво от нейна страна — но тогава защо този млад мъж, тъжният от курса по готварство, стоеше до масата й с Лилиан?

— Изабел — нежно каза Лилиан. — Извинявай, че прекъсвам вечерята ти. Случи се така, че Том дойде, а масите са претъпкани. Надявах се, че няма да имаш нищо против да споделиш твоята с него.

— Разбира се, че не — автоматично отвърна Изабел, кимвайки с глава към мястото срещу нея. Том седна, а Лилиан ги остави и отиде да нагледа съседна маса.

Изабел се отърси от мислите си и погледна надолу към последните зрънца фасул в чинията й.

— Опасявам се, че почти приключих.

— Всъщност аз се надявах само на десерт и кафе. Може да си ми прикритие — така Лилиан няма да се вбеси, че няма да ям цяла вечеря.

— Отдавна не съм била ничие прикритие — отвърна Изабел през смях. Тя огледа масите наоколо, много от тях се бяха изпразнили в течение на вечерта, така че сега ресторантът беше едва наполовина пълен.

— Мислиш ли, че очаква прилив на късни клиенти? — попита Изабел с вдигната вежда.



— Чудех се — отбеляза Изабел замислено над десерта — дали е глупаво да създаваш нови спомени, когато знаеш, че ще ги загубиш.

— И въпреки това, ето те тук, посещаваш курс по готварство — вметна Том.

— Е, не и тази вечер очевидно — посочи Изабел иронично.