— Мехурчета за сетивата ти — каза й. — Да ти е вкусно.

Изабел се огледа. Салонът беше пълен предимно с двойки, които се накланяха един към друг през масите, затворени в своите собствени сфери на осветена от свещи интимност. Пръсти, протягащи се към пръсти или прелитащи се през въздуха, рисувайки формите на история. Това накара Изабел да се запита дали ритмите могат да съдържат истории, дали движенията могат да извикват спомени, както го правят миризма или гледка. Може би с годините ръцете й бяха създали пътеки във въздуха, докато жестикулираше, разказвайки анекдоти, и те чакаха да я отведат обратно до истории, които вече не помнеше. Тя понечи пробно да раздвижи ръце, после обаче спря. Така правеха старите хора. Тя се пресегна за чашата си и погледна равнодушно през прозореца към притъмнялата градина навън.

* * *

Не беше очаквала мехурчетата от виното да достигнат носа й, подобно на малки кикотещи се деца. Нейните деца, две малки момиченца, с руси коси, потъмнели почти до кестеняво от водата, във вана, едва наполовина пълна, но въпреки това преливаща, докато те плискат вътре, мокрейки ризата й и корема, в който е третото бебе, техният силен, закръглен смях, който отеква от плочките, освобождава деня и оставя място за сънища. Едуард се прибира вкъщи, следва шума до вратата на банята, където застава, възрастен и изумен, докато тя отмахва мократа коса от лицето си и вдига поглед към него. Момичетата по-късно, танцуващи в хавлиите си и препускащи през дневната, с дупета като зрели праскови и големи, горди коремчета, докато накрая пленени в пижамите се настаняват на канапето, топли и сладки като прясно мляко. Чете им историята за дивото зайче с вълшебните обувки, докато те притихват в съня, а тя седи и си мисли за златни пантофки, с които да полети около света, да прави необикновени неща и да се върне сутринта.



Лилиан слага чиния със салата на масата на Изабел.

— Нова е — каза й. — Чудя се как ще ти се стори.

Изабел прилежно взе вилицата си, набоде листата маруля, светло- и тъмнозелена, къдрав пурпур, червеното на сушените боровинки и бледите луни на бадемите и крушите. Вкусът беше първият ден на пролетта с острата нотка на боровинките, бързо следваща твърдото хрускане на ядките и мекотата на месото от крушата. Всеки вкус беше тук, изразен и после изчезващ, смекчен съвсем леко от няколкото капки оцет от шампанско в заливката.

Едуард. На вратата отново, съблякъл си е сакото, но още е с вратовръзка, наблюдава я как приготвя вечеря в кухнята. В спомените й изглеждаше сякаш Едуард винаги е на вратата, не съвсем вътре. Сякаш тя е рамката на вратата, а светът е от другата страна. Не си тръгва този път, макар че щеше да го направи по-късно. Когато беше честна със себе си, знаеше, че той винаги е бил на път — или към нея, или от нея. Дори след като си тръгна, беше на път да се върне, но тогава тя също си беше отишла, толкова лека без тежестта на погледа му, че понякога сънуваше, че лети.



Изабел погледна надолу — празната чиния от салатата беше изчезнала, без да забележи, и беше заменена от чиния за вечеря с езеро от бял фасул, върху което лежеше съвършено парче сьомга, гарнирано с ленти от хрупкави пържени зелени листа. Изабел набоде едно от тях да пробва и го поднесе към носа си. Опушено зелено, миризмата на живот, съставен от слънце и малко вода, най-сухия парфюм. Салвия.

Онова, което беше искала в началото, бе пустинята, сухи, горещи километри от въздух, пречистен с изгаряне от слънцето, празното платно на пустошта, след като Едуард, а после и децата си заминаха и тя остана с нищо и с всичко. Беше се качила на тромавото комби с дървена облицовка и беше поела на юг, вентилаторът бръмчеше, докато сви от магистралата и пое през кактуси и ястреби, отворила прозореца да нахлува вътре светът, сребристозелен с аромат на салвия.

В градчето, в което спря да зареди бензин, видя галерия, пестеливо, изпълнено със светлина помещение с три бели каменни скулптури — гладки, бели, чувствени като дюни. Докато служителят на бензиностанцията пълнеше резервоара, тя пресече улицата и влезе в галерията. Разгледа скулптурите, очите й проследиха извивките, от които камъкът изглеждаше повече течен, отколкото твърд. Времето се забави, нямаше нужда да бърза — нейната кола беше единствената в бензиностанцията. И докато изучаваше всяка скулптура, тя видя нещо друго. Не беше очевидно — линия като протегната ръка, наклон на таза, вдлъбнатина в основата на врата, където се срещат ключиците — не част от личност, а по-скоро същност, малкото уязвимо място, където живее душата.

— Каменни поеми — промълви тихо на себе си.

— Да — обади се глас, приглушен и сърдечен, и ръка докосна гърба й, полягайки на извивката на раменната й плешка.

Казваше се Айзък, беше по-млад от нея с години, домът му беше далеч навън в пустинята, червена пръстена къща с избледнели сини кепенци, които спираха слънцето в средата на деня, когато Айзък работеше със затворени очи, заглаждаше контурите, които беше издялал на сутринта. Фонтан ромолеше в двора под дърво. И Изабел прекара първата си седмица в седене под огромните му клони, четеше поезията, заета й от Айзък от колекцията, която покриваше всяка налична повърхност в къщата. Срещаха се всяка вечер на вечеря с яхнии със свинско, които бяха къкрили цял следобед, фасул и ориз. Разговаряха, докато се хранеха, беседите им кръжаха като птиците над земята около тях. Изабел спеше във втората спалня и всяка сутрин се будеше с приглушения звук на метал, плъзгащ се през камък в студиото.

— Какви сме си ние? — Изабел попита Айзък една вечер, изпълнена с любопитство. Седяха в двора, димът от огнището се надигаше между тях, звездите бяха големи и неизброими.

— Защо питаш? — поинтересува се Айзък. Истински въпрос.

Тя не изпитваше чувство за неотложност, усещаше се безкрайна като пустинята, докато седеше там в тъмното. Въпреки това бе почувствала, че трябва да зададе въпроса, да се увери, че няма да бъде разочарована.

— Струва ми се — каза той замислено в мрака, — че сме стол и стълба един за друг.

И някак си това имаше смисъл.

Айзък беше този, който я подстрига.

Седеше в двора с глава, покрита с розови ролки. Той излезе, избърса каменния прах от крачолите на джинсите си и я видя. Смехът му отскочи от клоните на дървото.

— Какво? — попита го тя. — Не използвам сешоар. Нямаш такъв.

Той се върна в къщата и излезе с ножици и стол с права облегалка.

— Ела тук — покани я, като потупа стола.

Тя седна пред него и усети ролките да напускат главата й, една по една, влажните, достигащи до рамената къдрици се охлаждаха на вятъра. Когато всички ролки вече лежаха на купчина около нея, той хвана косата й и се зае да реже бързо и решително, тежестта падаше на земята заедно с косата. Когато свърши, разроши къдрите й с пръсти.

— Сега просто седи тук на слънце и ги остави да изсъхнат — нареди й.

Лицето й, когато по-късно се погледна в огледалото, беше загоряло и по-младо, отколкото го помнеше, скулите — по-силно очертани от мекотата на къдриците. Не можеше да си представи жена с такова лице да се появи на коктейл, облечена в синя вълнена рокля, пристегната в талията. Да подава на секретарката на съпруга си чаша шери, чудейки се какво са докосвали тези тънки пръсти.

Изабел влезе в студиото.

— Благодаря ти — простичко каза тя.

Той вдигна поглед.

— Мисля, че е време да ми позираш.



Някак си беше в реда на нещата да стои гола в студиото с гръб към отворената стена, през която нахлуваше слънцето и се спускаше по протежението на гръбнака й, по меката заоблена плът отдолу, по вдлъбнатините на колената. Тя, която никога не беше стояла гола сама в собствената си баня, посрещаше топлината, усещаше я как се съсредоточава между краката й, в основата на тила. Наблюдаваше силните кафяви очи на Айзък, които се движеха бавно и с все по-дълбоко разбиране по тялото й, по смекчените ъгли на ключиците й, по наклона на талията й, заоблящ се в бедрата, по мекотата на корема й след бебетата, наблюдаваше ръцете му, докато се движеха по камъка и с отлитането на часовете издълбаваха извивка, която се навиваше спираловидно до безкрай. Сексът, когато се случи по-късно следобед, беше нещо, което и двамата искаха, но от което нямаха нужда, продължителен и бавен като слънцето, движещо се извън кепенците на прохладната тъмна стая.

Когато си тръгна, седмица по-късно, той застана на вратата и я наблюдава как прибира вещите си в колата. Тя вдигна поглед и го видя, усмихнаха си се, продължително и бавно.

Айзък се приближи до нея.

— За теб е — каза й и й подаде гладък овал от бял камък, който се плъзна в шепата й.



Сьомгата беше плътна и наситена при допира със зъбите й, с плаж от бял фасул под нея. Изабел на шест години хвърля тънки, плоски камъчета странично, наблюдава ги как потъват и изчезват, докато камъчетата на баща й се носят по повърхността, потапят се и се извъртат нагоре като птици, търсещи храна. Въздухът, прохладен и пълен с влага, докосва лицето й дори в юлска сутрин, рано, съвсем рано, майка й и братята й още спят, само тя и баща й са на плажа, където го е намерила, загледан надолу в залива, сякаш може да види това, което тя не вижда от другия край. Искаше й се да задържи ръката му, но баща й не беше такъв, така че тя вдигна камък и се опита да го хвърли по начина, по който го бе виждала да учи братята й.

— Така ще убиеш рибата — каза й той, когато камъкът потъна във водата като оловна топка, но смехът му не беше суров.