— С някого ли си дошла? — попита жената дружелюбно. — С майка ти може би?

— Не — отвърна Клои леко предизвикателно.

Жената я изгледа оценяващо.

— Браво на теб — каза накрая. — Аз съм Изабел.

Клои не беше сигурна, че може да убие рак в онази първа вечер, но последва примера от експеримента с прекосяването на салона и затвори очи. В притъмненото пространство на разума си почувства живота в рака под пръстите си и оплака кончината му, просто и дълбоко, преди да дръпне черупката колкото се може по-бързо. Когато по-късно яде рачешко, тя отново затвори очи и почувства как животът нахлува в нея.

В края на урока Лилиан докосна рамото й, като си тръгваше.

— Научаваш се, Клои. Трябва да се гордееш със себе си.

Макар Клои да харесваше курса и хората в него, не беше събрала кураж да изпробва някой от уроците вкъщи до вечерта с пастата на Том. Беше го наблюдавала, беше видяла нежността, изписана на лицето му, докато работеше, как ръцете му докосваха съставките като тялото на някой, когото обича, и бе решила, че това ще е ястието, което ще приготви за Джейк, и той ще възприеме храната й като любов.

Напоследък й беше все по-трудно да се разбира с него. При все че имаше редовна работа, реката от коментарите му не секна, просто промени хода си. Косата й (тя си мислеше да се върне към естествения си цвят, според него кестенявото беше скучно), дрехите й (не достатъчно съблазнителни за него, твърде рисковани за външния свят), идеите й (несъществуващи). Понякога Клои имаше чувството, че той сякаш я връзва в стегната малка топка, достатъчно дребна да я запрати далеч от себе си.

Отне й седмица да събере кураж и пари да направи соса за пастата — искаше да купи истинско червено вино, дълбоко и силно, но деликатно по същността си, Лилиан беше казала, че сосът ще последва водещите стъпки на виното. Въпреки това, колкото и да го мисли, все пак й се наложи да помоли Лилиан да й купи вино, тъй като беше твърде млада да направи покупката сама.

— Имам по-добра идея — заяви Лилиан. — Ела с мен.

Двете отидоха да съзерцават лавицата с вина в ресторанта.

— Да знаеш — отбеляза Лилиан с унила усмивка, — може здравата да загазя, че правя това. Но ако просто ти дам това вино, можем да го смятаме за кулинарно окуражаване. — Тя изтегли бутилка от лавицата, избърса етикета и я подаде на Клои. — Моля те, сложи я някъде на дъното на раницата си, става ли? Не искам да загубя лиценза си за алкохол.



В апартамента си Клои разопакова виното и консервираните домати, месото и кубчетата бульон. Чесънът в супермаркета беше пепелявочерен от мухъл, затова тя реши да пробва на сергията за пресни плодове и зеленчуци. Навън беше студено, а сергията беше на повече от половин километър към другата част на града, но тя се чувстваше изпълнена с енергия при мисълта за ястието, което щеше да приготви. Излезе от апартамента, като уви шал около врата си и го придърпа към носа, вдъхвайки собствената си влажност, а студът гъделичкаше миглите й.

Тя достигна сергията и разтъпка крака, за да се върне кръвта в тях, след което влезе в относителната топлина на отделението, заградено с перде. След зимата навън тук беше същински карнавал на живота — купчини зелени чушки и червени ябълки, неонови портокали, бодливи артишоци и космати малки кивита. Намери чесъна, но не можа да устои на кръгъл червен домат, който изглеждаше сякаш току-що е откъснат.

Собственикът на магазинчето се приближи до нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита предпазливо. Наблизо имаше гимназия и щандът за плодове беше логичното направление за обяд в шепа.

Клои, увлечена в червените дълбини на домата, пропусна предупреждението в гласа му и се обърна с усмивка.

— Откъде взехте толкова красив домат?

Лицето на собственика се отпусна.

— Отгледах го сам, на закрито — отвърна той. — Нося тук само по няколко.

— Днес ще правя специален доматен сос — обясни Клои, в гласа й бяха примесени гордост и притеснение. Тогава видя физиономията му. — О, не, не бих сложила този в соса. — Тя се опита да измисли как да го каже по-ясно. — Той просто ще ми помогне да си спомня.

Собственикът я изгледа оценяващо.

— Твой е — каза й с кимване. — За чесъна може да платиш.



Когато Клои се прибра в апартамента, подуши миризмата на готвено месо. Джейк стоеше на печката и следеше тигана за пържене.

— Хей, благодаря, че си взела покупките — възкликна той. — Бургерите ще са готови след две минути.

— Щях да правя паста… — понечи да обясни Клои, но спря.

— О, това ще отнеме твърде много време. — Джейк я видя, че гледа отворената бутилка в ръката му. — Хубаво вино, бебче, благодаря — отбеляза той и отпи. — Да не би да се опитваш да ми се подмажеш за Свети Валентин?

Клои поклати глава.

— Ей сега се връщам. Трябва да свърша нещо.

— Добре, ама побързай, бургерите са почти готови.

Клои слезе долу и заобиколи зад сградата. Опря гръб в стената, дишайки тежко.

— Глупаво момиче — промърмори на себе си. — Какво си мислеше, че ще стане?

Вдигна капака на огромната синя кофа за боклук и хвърли малката хартиена торбичка.



Следващата вечер на работа Клои счупи две винени чаши и сложи нож в умивалника, пълен с вода. Когато миячът рязко дръпна ръката си и отприщи същинска паеля от испански ругатни, Лилиан дръпна Клои настрани.

— Сега не внимаваш.

Момичето я изгледа паникьосано.

— Моля те, не ме уволнявай.

— Не те уволнявам, Клои. Обръщам ти внимание. Просто се постарай. Можеш ли да го направиш заради мен тази вечер?

Клои кимна.

— И не забравяй да дойдеш на курса в понеделник.



Когато Клои пристигна в понеделник вечерта, видя останалите ученици да чакат отвън. След секунди Лилиан дотича по пътеката към тях с няколко кафяви хартиени плика в ръка и разпусната коса, която летеше зад нея.

— Съжалявам, че закъснях — провикна се тя. — Трябваше да събера някои неща.

Тя си проправи път през събралата се група, като пътем поздрави всеки, отключи кухнята и щракна с палец светлините. Курсистите заеха местата си, Клои по случайност се озова до Антония.

— Така — Лилиан сложи пликовете на дървения плот и се обърна към курса, — тази вечер съм запланувала нещо специално. Последните пъти направихме няколко по-сложни вечери. Но един от основните уроци в готварството е колко необикновени могат да са най-простите храни, когато са приготвени с грижа и със съвсем пресни продукти. Така че тази вечер, докато навън е студено и фучи, ние ще преживеем едно простичко блаженство.

На кухненската врата се почука. Учениците я погледнаха с изненада.

— Точно навреме — заяви Лилиан и отиде да отвори. Навън стоеше жена с бронзова, сбръчкана кожа и бяла, бяла коса. Каквото беше натрупала като възраст, явно беше загубила като височина, защото едва достигаше до рамото на Лилиан.

— Ученици — каза Лилиан усмихната, — това е моята приятелка Абуелита. Тя е тук да ни помогне тази вечер.

Абуелита влезе в стаята и огледа редиците ученици.

— Благодаря, че ме приемате — рече тя с глас топъл и дрезгав от годините. — Трябва да сте специален курс, Лилиан преди никога не ме е канила да й помагам да преподава. Или може би става стара и мързелива — добави с намигване.

Антония се наведе към Клои.

— Напомня ми за моята nonna9. Може би ще ни разкрие тайни за Лилиан.

Клои зяпна Антония — винаги беше възприемала младата жена с нейната спонтанна маслинова красота и акцента й, които сякаш примамваха мъжете в леглото, като обект на първично безмълвно благоговение, а италианката продължаваше да я гледа и в очите й проблясваше дяволитост. Клои пряко себе си се засмя.

— Като например защо така и не се е омъжила… — предположи тя.

— Или къде живее — прошепна Изабел, навеждайки се напред съучастнически.

— Стига бъбрене там — скастри ги Лилиан развеселена. — Клои, явно имаш доста енергия тази вечер, защо не дойдеш да ни помогнеш?

Клои понечи да поклати глава, но Антония я бутна по рамото за подкрепа.

— Хайде. Трябва да го направиш.

Клои отиде при плота и застана малко встрани от Лилиан и Абуелита.

— Абуелита е първата ми учителка по готварство, тя ми показа как да правя тортили — обясни Лилиан. — Е, ако трябваше да сме напълно автентични — тя леко се поклони по посока на Абуелита, — щяхме да направим masa10 сами. Щяхме да киснем и да готвим сушена царевица във вода и стрит на прах лайм, за да направим nixtamal11, който щяхме да смелим на masa harina12, но за наш късмет Абуелита има чудесен магазин, от който можете да купите готовото брашно.

— Когато бях момиче — намеси се Абуелита — моя работа беше да меля царевицата. Имахме голям камък с вдлъбнатина по средата, нарича се metate, и аз коленичех пред него и използвах mano — като точилка от камък. Отнема доста време да направиш достатъчно брашно за една тортиля, а и трябва да имаш силни ръце. И колена. Далеч по-лесно е така. — Тя вдигна плика с masa harina и сипа жълт поток от царевично брашно в купата.

— Сега прибави малко вода — каза тя на Клои, като й подаде купата.