На Лилиан й харесваше да мисли за миризмите по същия начин, както й допадаше тежестта на масивната тенджера на майката на Мери в ръцете й, или пък начинът, по който ванилията се плъзгаше във вкуса на топлото мляко. Често си спомняше как майката на Маргарет й бе позволила да помогне с белия сос, прожектираше спомена в главата си така, както някои деца се опитват да възстановят парче по парче миговете от любим рожден ден. Маргарет се беше нацупила, защото, обяви тя решително, на нея никога не й се позволявало да помага в кухнята, но Лилиан бе пренебрегнала всички угризения на лоялността и се бе покатерила на стола, откъдето бе застанала да наблюдава как маслото се разтопява в тигана като най-далечния участък на вълна, потъваща в пясъка, сетне брашното, първоначално отблъскващо нещо на бучки, разрушаващо образа, докато се разбъркваше ли разбъркваше. Ръката на майката на Маргарет върху ръката на Лилиан, хванала дървената лъжица в желанието си да раздроби бучките, но вместо това я насочваше бавно, в плавни кръгове, докато брашното и маслото станаха гладки, гладки, докато отново образът се промени от млякото, сосът се разшири да поеме течността и Лилиан всеки път си мислеше, че сосът не може да побере повече, че ще се разпадне на твърдо и течно, но това така и не стана. И в последната минута майката на Маргарет вдигна чашата мляко от тенджерата, а Лилиан погледна соса, непокътнато снежно поле, уханието му създаваше усещане за тишина в края на болест, когато светът започва да ти се струва отново благоразположен и приветстващ.



Когато Лилиан стана на осем, започна да поема готвенето в собствения си дом. Майка й не възрази, храната не беше изчезнала с бащата на Лилиан, но макар да не беше изключено да готвиш, докато четеш, все пак това създаваше проблеми. А и заради склонността на майката на Лилиан да бърка една подправка с друга, ако някоя книга е поглъщаща, ястията бяха станали по-неуспешни, при все че също така понякога бяха и по-любопитни. Въпреки това прехвърлянето на задълженията около готвенето от майка на дъщеря бе посрещнато с известно облекчение и от двете страни.

Предаването на кулинарната факла беляза началото на години на експериментиране, което бе едновременно по-бавно и необичайно заради тоталния отказ на Лилиан да се ангажира с писаното слово, дори с готварска книга. Изучаването на всяка подробност около бърканите яйца, следвайки такъв педагогичен подход, можеше да отнеме седмица — една вечер само яйца, разбъркани внимателно с вилица; следващата — яйца, разбити с мляко с помощта на тел, друг път с вода или пък със сметана. Ако майката на Лилиан имаше нещо против, тя с нищо не го показа, докато съпътстваше Лилиан в търсенията й на съставки, като обикаляше из къщата и четеше на глас от книгата за деня. Освен това, мислеше си Лилиан, бъркани яйца пет вечери поред изглеждаше справедлива размяна за седмица, иначе протекла под господството на Джеймс Джойс. Може би щеше да добави див лук тази вечер. Да, казах, ще добавя.

С напредъка на уменията на Лилиан през годините тя усвои други неочаквани кулинарни уроци. Наблюдаваше как от тестото, което се удря, се получават твърд хляб и също толкова твърди настроения. Виждаше как меки и топли сладки задоволяват човешка потребност, различна от тази при хрупкавите и охладените. Колкото повече готвеше, толкова повече започваше да възприема подправките като носители на емоции и спомени за места, от които произлизат или през които са пътували с годините. Тя откри, че хората сякаш реагират на подправките доста подобно на начина, по който реагират на други хора, забеляза как се отпускат инстинктивно при някои, как потреперват в нещо като емоционално посмъртно вкочаняване, когато се сблъскат с други. Когато навърши дванайсет, Лилиан вече вярваше, че истинският готвач, онзи, който разчита хората и подправките, може да предвиди реакциите преди първото вкусване и така да повлияе на начина, по който ще протече храненето или вечерта. Това беше осъзнаване, което я доведе до нейната Велика идея.



— Ще я накарам да изплува с готвене — заяви Лилиан на Елизабет, докато двете седяха на предната веранда на къщата на приятелката й.

— Моля?

Осем месеца по-голяма от Лилиан, Елизабет отдавна бе загубила интерес към готвенето в полза на по-силната страст по съседа, който, даже докато говореха, караше скейтборд и драматично го вдигаше от рампа, поставена пред портата на Елизабет.

— Майка ми. Ще я накарам да изплува с готвене.

— Лили — лицето на Елизабет показваше смесица от присмех и съчувствие. — Кога ще се откажеш?

— Тя не се е отдалечила толкова, колкото си мислиш — настоя Лилиан. После се захвана да обяснява как си е мислила за сладките и подправките, докато осъзна, че Елизабет е малко вероятно да повярва в силата на готвенето и още по-малко вероятно да осъзнае способността му да повлияе на майката на Лилиан.

Но самата тя вярваше в готвенето, както някои вярват в религия, и направи онова, което мнозина правят, когато се сблъскат с критичен момент в живота си. Застанала тази вечер в кухнята, заобиколена от тенджерите и тиганите, които бе събрала през годините, тя предложи сделка.

— Нека я накарам да изплува — спазари се Лилиан — и ще готвя до края на живота си. Ако не мога, ще се откажа завинаги от готвенето.

После сложи ръце на дъното на трийсет и петсантиметров тиган и се закле. И само защото още беше в края на дванайсетата си година и крайно несведуща в областта на традиционните религии, тя не осъзна, че повечето сделки, предлагани на по-висша сила, предполагат жертва за желан резултат, а при нея рискът беше по-голям от обичайното, тъй като значеше да спечели или да загуби всичко.



Както при много такива начинания, началото беше пълен провал. Лилиан, окрилена от надеждата, засипа майка си с храни, предназначени да изтръгнат моментално книгите от ръцете й — блюда, димящи от подправки, които стреляха директно в стомаха и в емоциите. Цяла седмица в кухнята ухаеше на червени люти чушлета и кориандър. Майката на Лилиан ядеше ястията си както винаги и после се оттегляше в сигурната диета на британските романи от ХІХ век, в които храната рядко играеше ключова драматична роля.

И така Лилиан се оттегли, прегрупира и даде на майка си храна, която да подхожда на книгата за деня. Овесена каша и чай с кифлички, варени моркови и бяла риба. Но след три месеца Чарлс Дикенс отстъпи място на това, което изглеждаше като твърда решимост от страна на майка й да прочете цялото творчество на Хенри Джеймс, а Лилиан се отчая. Майка й може и да бе променила литературните си коментари, но само в най-общия смисъл.

— Тя се е запънала — сподели Лилиан с Елизабет.

— Лили, никога няма да се получи. — Елизабет стоеше пред огледалото си. — Просто й свари картофи и приключи с тази работа.

— Картофи — повтори Лилиан.



Двайсеткилограмов чувал с картофи седеше в подножието на стъпалата в мазето на Лили. Майка й ги бе поръчала в периода й „Оливър Туист“, когато насъщните продукти взеха да се появяват на прага им в такива огромни количества, че съседите попитаха Лилиан дали майка й има планове за гости или може би за бомбоубежище. Ако Лилиан беше по-малка, може би щеше да построи крепост от храна, но сега тя беше заета. Взе ножа си и разряза конопените връзки на чувала и извади четири продълговати картофа.

— Добре, хубавци мои — прошепна им тя.

Отнесе ги горе и изми пръстта от восъчните им повърхности, като с четка почисти вдлъбнатините и джобчетата. Елизабет винаги се оплакваше, когато майка й я караше да мие картофи за вечеря, и се чудеше гласно пред Лилиан или който се случеше наблизо защо просто не правят гладки картофи. Но Лилиан харесваше вдлъбнатините и нащърбванията, дори това да означаваше повече време за измиване. Напомняха й за полята, преди да бъдат култивирани, когато всяка могилка или дупка е била дом, сцена на малка животинска битка или романс.

Когато картофите най-сетне бяха почистени, тя свали любимия си нож от лавицата, сряза ги на четвъртини и пусна парчетата едно по едно в голямата синя тенджера пълна с вода, която чакаше на котлона. Те удариха дъното с глухи, удовлетворителни тупвания и се наместиха за миг, докато намерят позициите си, после замряха, помръдвайки съвсем леко, когато водата завря с мехурчета.

Майка й влезе в кухнята със „Събрани съчинения на Хенри Джеймс“ в ръце.

— Вечеря или експеримент? — поинтересува се тя.

— Ще видим — отвърна Лилиан.

През прозорците небето притъмняваше. Колите вече включваха фаровете си, а светлината се процеждаше сиво-синя през облаците. В кухнята висящите лампи блестяха, светлината се отразяваше от ивиците хром и потъваше кротко в дървените плоскости и под. Майката на Лилиан седеше с разтворена книга на боядисан в червено стол до масата.

— „Спомням си — прочете тя на глас — цялото начало като поредица от полети и падания, малка люлка от правилни удари на сърцето и грешни…“

Лилиан, заслушана с половин ухо, се наведе и извади малка тенджерка от шкафа. Сложи я на котлона и наля мляко, една трета от правите страни. Когато завъртя копчето на котлона, пламъкът изскочи да докосне страните на тенджерката.

— „Имаше миг, в който, вярвам, разпознах, немощен и далечен, вика на дете; имаше друг, когато се стреснах от преминаването на леки стъпки пред вратата ми…“

Водата къкреше в голямата синя тенджера, картофите се наместваха с внимателна решителност като пътници в претъпкан автобус. Кухнята се изпълни с топлината на изпарената вода и с аромата на затоплено мляко, докато последната светлина навлезе в розово през прозорците. Лилиан включи лампата над печката и провери картофите с острието на ножа си. Готови. Тя свали тенджерата от котлона и изсипа картофите в гевгир.