— Време е да се връщам вътре. Ти също, обзалагам се. Като свършиш, остани. Няколко души се размотаваме заедно след работа.

Клои кимна, неспособна да говори.

Четири седмици по-късно тя напусна къщата на родителите си и се пренесе в апартамента на Джейк.



Животът с Джейк не беше съвсем какъвто си го беше представяла, макар че тя самата всъщност не знаеше и какво си е представяла. През първите седмица-две се чувстваше като кралицата на бала. Когато Джейк работеше вечерна смяна, й носеше храна от средната страница в менюто — пържоли и скариди, ястия соте, които бяха извън списъка на подходящите за чистачки храни, включващ предложения от последната страница в графата „Сандвичи и други леки закуски“. Джейк я будеше и я хранеше с пръсти, като от време на време изпускаше сос върху нея, за да може да го оближе, а това на свой ред водеше до всякакви дейности, след които Клои беше изтощена и по-склонна от всякога да изпуска неща, включително и особено зрелищна демонстрация на изливащи се като водопад прибори в една четвъртък вечер.

Управителят я спря, когато си тръгваше от работа тази вечер.

— Е, Клои — попита я, — как са нещата при теб?

Клои може и да не беше учила в колеж, но разпознаваше риторичен въпрос, когато го чуе.

— Нали разбираш, Джейк ми е приятел — успокои я управителят. — Ще ти дам хубава препоръка.

И така започнаха следващите шест месеца на Клои като чистачка в „Бомбай грил“, „Зелената врата“, „Бабушка“, „При Сарторо“. С всеки преход тя усещаше ентусиазмът на Джейк по нея да отслабва, както и собствената й увереност. С течение на месеците пиршествата в леглото намаляха, той рядко я будеше, когато се завърне, а това невинаги се случваше. Забележките му станаха все по-саркастични, редовно отбелязваше случаите, когато тя се спъваше или буташе чаша с лакът.

— Ще ти е от полза — уверяваше я. — Това е навик, който трябва да разчупиш.

Клои го погледна да види дали играта на думи е умишлена, но очевидно не беше.

* * *

Беше последната й паметна вечер в „При Сарторо“, когато Клои се натъкна на Лилиан. Отстъпи ужасена, наблюдавайки как водата от трите чаши, които носи, се приземява в потоп върху обувките на Лилиан, последвана скоростно от пороя извинения на Клои.

Лилиан се усмихна и бръкна в чантата си. Подаде на Клои визитна картичка в шоколадов цвят с надпис „При Лилиан“ и телефонен номер, изписани с разкошни бели цифри.

— За всеки случай — каза й, след което отръска обувките си и се върна на масата си.

Когато Клои позвъни на номера три дни по-късно, вцепенена от ужас, но в нужда от нова работа, Лилиан вдигна телефона.

— Обажда се Клои, чистачката с чашите вода…

— Да, Клои, спомням си. Какво ще кажеш да дойдеш в понеделник в пет часа?

— Искате да ме наемете? Но аз съм непохватна, сама видяхте.

— Не съм толкова сигурна за непохватността. — Гласът на Лилиан звучеше като вода, спускаща се по камъни. — А и между другото, не съм казала, че ще те наема, нали? Ще се видим в пет часа.



Когато Клои се появи в понеделник, светлините в салона бяха включени, но беше празно. Тя изкачи предните стълби, заслушана в лекото проскърцване на дървото, с надеждата да усети приветстваща гъвкавост в походката си. Когато стигна до вратата, почука, макар да се усещаше малко глупаво — все пак това беше ресторант, — но имаше нещо толкова лично в мястото, че ръката й просто отказа да завърти дръжката, без да обяви присъствието си.

Лилиан отвори вратата и я вкара вътре.

— Добре дошла — поздрави я. — Какво мислиш за ресторанта ми?

Клои огледа масите, сгушени в ъглите, ленените им покривки — бели, колосани и тежки, свещниците — солидни и сребърни. Дървеният под под краката й беше кафяв, полиран и гладък от стъпките по него, стените над ламперията бяха украсени с рисувани на ръка чинии и гравюри на малки градчета, които изглеждаха европейски, макар че Клои не можеше да е сигурна.

— Красив е — призна Клои, — но може ли да попитам защо би искала да работя за теб? Тук?

— Ами, нека просто кажем, че, съдейки по опита си, хората, които изглеждат разсеяни, може да са някои от най-интересните, на които някога си попадал.

— Никой никога не го е представял по този начин.

— Всичко зависи от това какво се случва, когато обръщаш внимание.

— Как смяташ да ме накараш да го правя? Искам да кажа, приятелят ми вече ми крещи всеки път, когато изпусна нещо.

— И какъв е резултатът?

— Недобър — усмихна се Клои пряко себе си.

— Тогава предполагам, че ще трябва да опитаме нещо друго. Искаш ли?

— Да — Гласът на Клои я изненада със своята настойчивост.

— Добре тогава. Искам да изучиш това помещение — каквото и да означава това за теб. Ще се върна след пет минути. — Лилиан се запъти към вратата за кухнята и изчезна вътре.

Клои зяпна след нея, продължаваше да се чуди къде са останалите служители, кога ще пристигнат хората, защо не долита шум от кухнята.

— Между другото — долетя гласът на Лилиан от кухнята, — в понеделник вечер е затворено, така че спокойно, имаш време. И не се страхувай да пипаш.

Клои погледна масата пред нея и се пресегна да поглади твърдия ръб на ленената покривка, спускаща се от масата. Взе крехката флейта на чашата за просеко преди вечеря, столчето й беше тънка клонка между пръстите й, и внимателно я върна обратно. Приближи се до следващата маса, заслушана в звука от стъпките си, които се плъзгаха по дървения под, после отиде до прозореца да погледне градината, осветена от последните остатъци вечерна светлина така, че розите сякаш сияеха и листата на черешовите дървета бяха заострено очертани. Вдигна един от столовете на масата при прозореца и го дръпна назад, след което седна и се огледа из помещението.

Лилиан влезе и Клои моментално скочи на крака.

— Не — успокои я Лилиан. — Така е правилно. Искаш да знаеш къде ще работиш.

— Много ми харесва тук — заяви Клои, сетне млъкна.

— Значи ще внимаваш.

— Не знам дали мога. Ами, ако чупя разни неща? Няма да мога да го понеса.

— Добре, нека опитаме. Затвори очи и иди до кухненската врата.

Клои можеше да се сети за много причини защо това е едно от най-спорните искания, които някой някога й е отправял. Но, изглежда, Лилиан изобщо не я беше грижа за стотиците, вероятно хиляди долари, които стояха между Клои и вратата към кухнята. Така че след минута, през която Лилиан стоеше и чакаше търпеливо, Клои реши, че в крайна сметка това са кристалът и порцеланът на Лилиан, затвори очи и много, много бавно захлъзга крака по дървения под.

— Можеш да вървиш по-бързо — обади се Лилиан вдясно от нея. — Знаеш къде отиваш.

И Клои осъзна, че е така. Втора маса беше до Лилиан, онази най-близо до входната врата, но до прозореца с изглед към верандата и градината отвъд, която водеше към портата. Четвърта маса беше вляво от нея в средата на салона, тя трябваше да създава усещане, че си на показ, но не го правеше, защото осветлението беше по-приглушено и имаше, да, тя си спомняше, стол, който беше издърпан съвсем леко, така че тя мина малко по-близо до втора, като усети как пръстите й пробягват по облегалката на стола и в пространството, където би трябвало да се отваря входната врата. Оттам нататък всичко опираше до това да вървиш предимно напред, но като леко се извиваш надясно и наляво — можеше да отгатне, осъзна Клои, когато е близо до маса, заради миризмите на свещи и колосано, както и заради малките бели купички сол с подправки, които изпускаха във въздуха съвсем лек дъх на копър. И накрая тя стигна вратата към кухнята.

— Не е чак толкова голямо помещение — отбеляза Лилиан.

— Искам да работя тук — простичко каза Клои. — Няма да изпусна нищо.



Около два месеца след това Клои видя светлините в кухнята на ресторанта в понеделник вечер, когато се прибираше у дома на връщане от бакалията. Като дойде на работа на следващия следобед, попита Лилиан за дейността в кухнята.

— Това е курсът ми по готварство — обясни Лилиан. — Давам уроци в първия понеделник на месеца.

— Може ли да дойда?

— Клои, ако искаш да работиш в кухнята, мога да те пусна да започнеш като помощник-готвач.

— Не го искам като работа — запъна се Клои. — Това работи приятелят ми. Аз просто искам да мога да готвя от време на време и когато се прибере от работа, да мога да му сготвя.

Лилиан кимна.

— Разбирам. Добре, през септември започва нова група. Можеш да се пробваш.

— Колко струват уроците? — Клои прехвърляше цифри в главата си. Искаше това да е изненада, но нямаше представа дали може да си го позволи, а и не знаеше колко допълнителни смени може да прибави към графика си, без Джейк да забележи.

— Нека просто засега да го наречем работно обучение, става ли?

* * *

Първата вечер на курса Клои бързо осъзна, че е поне с десет години по-млада от всички останали в стаята, което на свой ред с нищо не помогна да се облекчи безпокойството й. Лилиан я видя от другия край на кухнята и й се усмихна, но не направи опит да я представи на останалите ученици. Клои отиде на мивката да си измие ръцете и застана редом с крехка на вид жена със сребриста коса.