— Дявол да го вземе, Том — заяви тя, — поне не трябва да се тревожа за косата си. Мислиш ли, че хората няма да се досетят, че съм болна?

И той се научи да готви, каквото тя беше в състояние да яде, прибавяше фини и нежни подправки, които придаваха вкус, без да атакуват покосената й стомашна лигавица, зелените, жълти и червени цветове, които й носеха външния свят.

— Обещай ми, че ще продължиш да готвиш, когато вече ме няма — гласът на Чарли беше настойчив.

— Ще ям — увери я той смутен. — Не се тревожи за мен.

— Не просто да ядеш — поправи го Чарли. — Да готвиш.

Накрая дори храната вече не беше тема. Къщата загуби аромата на готвено и Чарли живееше само на въздух и вода, потъваше дълбоко в мислите си за все по-дълги отрязъци от време, връщаше се само да го погледне, сякаш очите й можеха да му кажат всичко, което е видяла, докато я е нямало. Един ден тя просто срещна очите му, потъна в тях и изчезна. Том остана в стъписващ вакуум, заобиколен от купчини безполезни лекарства и превръзки, завладян единствено от чувството, дълбоко загнездено в костите му, в мозъка, в сърцето, че макар Чарли да му бе повтаряла ли повтаряла, че не става въпрос за победа, той беше загубил.

След седмиците и месеците на гледане, на живот, увиснал в бездънния кладенец на болестта на Чарли, светът изглеждаше абсурдно практичен. Имаше сметки за плащане, ливада за косене, пране, което миришеше само на пот, и претоплената на микровълнова снощна вечеря. Входящите обаждания преминаха в безучастни проверки от приятели, той вече не беше източникът на мрачни новини за последни развития. Доставяните на ръка ястия от отзивчиви съседи се забавиха, сетне изчезнаха. Той ходеше в бакалията, без да се чуди дали тя ще си е вкъщи, когато се прибере, кипенето в стомаха му бе заменено от по-сигурна и по-дълбока болка. Тя беше никъде и навсякъде и той не можеше да спре да я търси.

Единствените хора, които наистина искаха да говорят за смъртта на Чарли, бяха доставчиците на услуги и държавните агенции. Всички те искаха доказателство, черно на бяло. Той се превърна в разпращач на свидетелства за смърт, изпращаше послания за смъртност на доставчици на телефонни услуги, на фирми за кредитни карти, на застрахователни компании за живот и здраве, на автомобилната служба и агенцията за социално осигуряване. Беше удивително, мислеше си той, колко много хора ги е грижа да знаят, че със сигурност си мъртъв.

Чарли ясно беше заявила, че не иска да бъде погребана. „Не, освен ако не ме превърнеш в компост“, твърдо беше отсякла тя, сетне бе обяснила какво иска. И така една вечер група приятели се събраха и вечеряха на плажа, който Чарли обичаше — парчета сочен пъпеш от стария продавач на плодове, който плака, когато чу вестта, прясна риба, маринована в зехтин и естрагонов оцет и опечена на плажен огън, комати хляб с дебела кора от любимата й пекарница в града, кейк с подправки по рецепта на самата Чарли. След това разпръснаха праха й в големи арки над водата. Онова, което единствен Том знаеше, бе, че всеки от тях бе отнесъл малко парченце от нея у дома, изпечено в кейка, който бяха яли.

След това Том престана да говори. Сякаш всички тези разговори, тежките, докато тя беше жива, и прозаичните след смъртта й, бяха изразходвали всичко, което някога би искал да каже. Беше твърде голямо усилие да си отваря устата, да мисли какво някой ще иска или ще има нужда да чуе. Умът му беше зает, макар да не можеше да каже на никого с какво.



Почти девет месеца по-късно, на датата, когато Чарли трябваше да има рожден ден, един приятел го заведе на вечеря в ресторанта на Лилиан и му каза:

— Чарли би искала да си сред храна на рождения й ден, приятел, а храната на Лилиан ще накара дори теб да ти се прияде.

Беше август, листата по черешовите дървета в градината на ресторанта бяха зелени и пълнокръвни, когато минаха по пътеката, водеща към „При Лилиан“. Седнаха на верандата в големите дървени столове да изчакат за маса с по чаша червено вино, заслушани в жуженето на разговорите около тях, в дрънченето на сребърните прибори, долитащо през отворените прозорци на салона. Том почувства как разумът му се забавя, как се уталожва в покоя на заобикалящата ги градина.

Когато най-сетне ги настаниха в салона с дървена ламперия, при тях дойде сервитьорка и ги поздрави.

— Тази вечер имаме превъзходен специалитет с морски дарове — обяви тя. — Днес Лилиан намери прекрасни пресни светли и черни миди на пазара за морска храна и ги поднася върху домашно приготвена паста, ангелски коси със сос от масло, чесън и вино, със съвсем малко червен пипер и… — Сервитьорката спря, притеснена, че не си спомни.

— Риган — тихо добави Том.

— Да — потвърди сервитьорката облекчена. — Благодаря ви. Откъде знаете?

— Случайно предположение — отвърна Том и вдигна чашата си в безмълвен тост.

Той погледна масата пред него, съсредоточи се в сплитъка на ленения плат, в извивката на дръжката на вилицата му, в линиите на шлифования кристал на малката купичка, пълна с морска сол и копър.

После изведнъж забеляза картонена табелка в шоколадов цвят, почти скрита зад купата сол. Взе малката обява и прочете надписа в кремаво върху нея.

Обява:

Нов курс в Училище за вкусове и аромати

— Ученици, мисля, че сме готови — провикна се Лилиан през рамо, докато изсипваше пастата от голямата тенджера в гевгир. — Сега ни трябват само чинии.

Докато прехвърляше парещите спагети от гевгира в тежка керамична купа, курсистите се изправиха покорно и отидоха при лавиците, където като пожарникарска команда захванаха да си подават чиниите за паста от човек на човек. Наредиха се пред плота, като шеговито се побутваха един друг. Лилиан пренесе голямата синя купа и започна да сервира паста във всяка чиния.

— Том — обърна се тя към него, — ти поеми задълженията на домакин със соса. Все пак той е твой.

Тя го наблюдаваше как загребва първата ухайна червена лъжица и я сипва в очакващото я легло от кремавожълта паста. Когато бе сервирано на всички, курсът се настани на групички по столовете, разговаряйки дружески, преди да поемат първите хапки. След това стаята се разтвори в тишина, прекъсвана единствено от тракането на вилици по чиниите и спорадична въздишка на задоволство.

— Виж какво направи — отбеляза тихичко Лилиан, застанала до Том при плота.

— Ще го изядат — отвърна той — и ще се свърши.

— Това го прави подарък — заключи Лилиан.

Клои

Клои се запозна с Джейк в заведението бар и грил, където тя се сдоби с първата си работа — да разчиства масите. Разчистването на маси не беше това, което имаше намерение да прави, но когато току-що си завършил гимназия и не знаеш как да си платиш колежа, дори баща ти да смята, че могат да те приемат, това занимание може да изглежда като добър вариант. Освен ако нямаш склонност да изпускаш неща, каквато Клои имаше.

Тя седеше на задната площадка на ресторанта и си изплакваше очите през петнайсетминутната си обедна почивка, когато чу някой да се стоварва на стъпалото до нея и подуши месо, току-що свалено от грила.

— Реших, че може да имаш нужда от това — каза Джейк, като й подаде бургер. Клои го зяпна. Джейк беше висок, с грациозността на черна котка, запазена за готвачите на грилове и атлетите от гимназията, и с къдрици, които се преплитаха мързеливо надолу по врата му до яката. Като готвач от него се очакваше да носи мрежа за коса, но хората не казваха такива неща на Джейк. Той беше човекът, за когото всички сервитьорки се надяваха, че ще вземе поръчките им от въртящото се колело на готвачите не просто защото беше великолепен, а защото можеше да спретне четири бургера, рибен сандвич, салата „Цезар“ и паста с миден сос за седма маса горе, за която си забравила, докато не те сграбчат за лакътя и не попитат къде им е храната, заплашвайки, че ако не се появи до 5 минути, ще си тръгнат, а с Джейк знаеш, че след четири минути и половина ще се появиш с всички онези чинии, наредени по ръката ти като редица за танц конга, усмихната, все едно бог току-що те е благословил лично, и ще прибереш бакшиша на живота си.

Но Джейк обикновено нямаше нищо общо с момичетата, които разчистват масите. Те връщаха мръсните чинии, останките, които казваха на готвачите колко вкусна е била или не е била храната тази вечер. Доколкото можеше да прецени Клои, чистачките бяха просто ръце за готвачите и уши за сервитьорките, които ги пълнеха с дрезгаво прошепнати филипики.

— Коя принцеса на бала беше тази вечер? — попита Джейк ухилен.

— Какво имаш предвид?

— Някой те е разплакал. Залагам си парите на сервитьорка. — Той видя изражението на лицето й. — Не се притеснявай, няма да кажа. Нали знаеш стената в кухнята между готвачите и сервитьорките? Не дължа нищо на другата страна.

Клои отхапа от бургера, беше вкусен и цапащ, и избърса уста с опакото на ръката си.

— Синтия — призна му. — Съборих винена чаша на една от нейните маси.

Пропусна обаче продължителното обсъждане на несръчността й и на вероятно плачевния й любовен живот, както и нещо за „да изчистиш тези черни гадости от очите, като сме си на думата“.

— А, самата кралица. — Усмивката на Джейк ти идваше странично, като кола, засилваща се на кръстовище. — Просто не чисти нейните маси известно време. Тя ще схване идеята.

Клои се замисли да обсъди с Джейк характера, който се изисква за подобно начинание, но той вече се изправяше.