Обратно у дома Чарли си намери работа в ресторант и в рамките на седмици новите й ястия вече си проправиха път в менюто. Някои вечери Том отиваше в ресторанта в края на работния си ден и се хранеше с нея на задните стълби, някои вечери и двамата знаеха предварително, че той просто ще се прибере. Отваряше вратата на дома им и го лъхваше миризмата на сос от котлона отзад. До тигана винаги имаше бележка.

„Хей, скъпи,

Ще работя до късно, така че ще трябва да използваш твоите красиви ръце поне веднъж за нещо полезно. Сготви пастата. Не питай какво има в соса. По-късно ще видим дали е постигнато точното въздействие, което целях.

Обичам те,

Чарли“

— Може да седите тук цяла вечер и да наблюдавате как месото поема виното — отбеляза Лилиан. — Удивително е за какво ще си мислите в крайна сметка. Тектоника на плочите. Дете в скута ви. Минзухари. Засега обаче ще прибавим домати и ще преминем към пастата. И така, трябват ни малко домати за плътност. Можете да използвате консервна кутия смлени домати, но смлените домати се правят от остатъци, от частите, които и бездруго никой не вижда. Ако искате да сте сигурни, че имате най-доброто, купувайте цели и ги мелете сами. Отново още време.

Лилиан отвори кутия цели домати и извади кухненски комбайн от лавиците под плота. Загреба доматите от кутията, машината забръмча и спря. Лилиан изсипа съдържанието в тигана.

— Накрая малко доматен сос, за да сгъстим. — Тя отвори кутия доматен сос и сипа малко в яденето. — Готово. Това може да се грижи само за себе си известно време — заяви тя, като намали котлона под тигана.

— Сега към пастата. — Лилиан извади голям буркан брашно и го стовари на плота.

— Може да използвате сушена паста — тя също върши чудесна работа. Но тази вечер имаме време. И така, давай, вземи от брашното и го сложи в грамадка — нареди тя на Том. — После направи вдлъбнатина. Използвай ръцете си.

Том бръкна в широкото гърло на стъкления буркан и почувства брашното между пръстите си, меко като перушина. Сви дланта си и извади шепа, после още една и още една, създавайки малка планина върху дървената маса. Направи трапчинка в средата, прокара основата на палеца си по краищата да ги заглади и усети как брашното помръдва под върховете на пръстите му, напомняше му за игри на плажа, часове със слънце по гърба му и декари строителни материали на негово разположение.

— Добре — похвали го Лилиан и отиде при хладилника. Завърна се с малка купа яйца. Счупи едно във вдлъбнатината. — Добавяме яйцата едно след друго, докато ни се стори, че са достатъчно — обясни тя. — Том, може да разбъркваш с вилица, трябва да си сигурен, че няма бучици.



Том беше този, който откри бучката, загнездена като мраморно топче в основата на гърдата на Чарли. Дишането му, което препускаше в крак с вълнението му, внезапно замря. Беше като да се събудиш с дуло на пистолет в лицето; светът замръзна насред въздуха.

— Хей, приятел, къде отиде? — попита го Чарли закачливо.

Той се придърпа още по-близо до нея, допрял устни в извивката на челюстта й. Взе ръката й и заведе пръстите й до бучката. Отдръпна глава назад и потъна в погледа й.



— Това е достатъчно — заяви Лилиан и взе вилицата от ръката на Том. — Сега ще се заемем с тестото. Мислете за ръцете си като за вълни, които влизат и излизат от океан. Сгъвате тестото, избутвате го леко с мекото на ръката си, после отново сгъвате и избутвате, колкото е необходимо, докато го усетите като част от себе си. Можете да използвате приставката за тесто на миксера, ако желаете, но ще пропуснете нещо. Месенето на тесто е като плуването или ходенето — поддържа част от ума ви зает и позволява на останалата част да отива, където иска или където има нужда.



Две седмици след като намери бучката, Том се прибра вкъщи рано от работа и чу смях в задната част на къщата — на Чарли и на мъж, когото не познаваше. Влезе в кухнята и видя Чарли да седи на масата с разтворена риза, гърдите й падаха свободно. Главата й беше килната назад, смехът се носеше от нея като цветя. В краката й беше коленичил мъж, когото не беше виждал преди.

— Какво… — Том застана неподвижен, неразбиращ.

— Том — усмихна му се Чарли, — запознай се с Реми. Той ми помага с един малък проект.

Тя погледна физиономията на Том и се засмя нежно.

— Реми работи със стъкло, Том. Взимаме отливка на гърдите ми. Реми ще ми направи две винени чаши. Една за теб и една за мен — никога преди не сме имали толкова равно разпределение. — Тя продължаваше да се смее, но очите й бяха приковани в неговите в очакване на разбиране.

Том погледна жена си и мъжа на пода, хванал гърдите й в шепи. Думите на Чарли се стовариха върху него и той осъзна, че няма как да осмисли информацията, която му бе дадена.

Чарли го наблюдаваше, пое си дъх и смехът се заличи от лицето й като прах пред метла.

— Том, и двамата знаем какво ще кажат лекарите утре. Ще вземат гърдите ми. Не ме е грижа, нека ги вземат, но искам нещо. — Тя поклати глава. — Нещо, което да държа в ръката си. Разбираш ли?

Той погледна жената, която обичаше, и мъжа, коленичил на пода. Приближи се и внимателно сложи ръка на рамото на Реми. После се наведе и целуна съпругата си.

* * *

През следващите месеци светът се превърна в нещо малко и ужасяващо, със собствен език на терминология и статистика, на прогнози и теории, създадени от самата материя на реалността. Но Том често си мислеше, че схващанията на Чарли за маята или за подправките заслужаваха повече вяра от тях. Откри, че копнее за дни на списъци с покупки и трудни клиенти, неща, от които можеш да се оплачеш, защото знаеш, че в крайна сметка ще преминат.

Една вечер се прибра от работа и завари кухнята празна, а вратата към задния двор отворена. Първоначално не видя Чарли, но после зърна леко движение в хамака, едва забележимо помръдване под ябълковите дървета. Докато слизаше по стълбите, видя профила на Чарли, скулите й, рязко очертани на светлината, двата сантиметра коса, която започваше да расте отново на черепа й. Чарли се притесняваше за външния си вид, тя, която беше обект на толкова много възхитени погледи и въпреки това красотата й не се беше променила толкова със загубата на косата, на гърдите и на всичките килограми, а се беше дестилирала, усилила — толкова чиста и лична, че понякога имаше чувството, че трябва да й иска позволение да я гледа.

— Знаеш ли — обади се Чарли, без да обръща глава, — едно от неочакваните предимства на големите гърди е, че от тях стават много големи чаши за вино. — Тя вдигна чашата си, едната от чифта, направен от Реми.

— Чарли, не трябва ли да…

Тя се обърна към него и изражението на очите й спря думите му.

— Хубава вечер, не мислиш ли? Заслужава хубаво червено вино.

— Чарли… — Той зачака, задържайки дъха в дробовете си, знаеше, че със следващото поемане на въздух всичко ще е различно.

— Новата сестра — отвърна Чарли, като отпи дълго и замислено от виното — искаше да се увери, че си върши работата добре — реши, че ще се радвам да получа лабораторните резултати днес, а не да чакам часа при лекаря.

— Мислех, че…

— Очевидно не — каза тя, като леко поклати глава. — Искаш ли малко вино? Запазих ти.

Тя се премести и му направи място в хамака до себе си. Том се покатери, а Чарли вдигна чашата високо над главата си, за да не се разклаща виното. Лежаха и се гледаха по протежението на хамака. В двора беше тихо, шумът от уличното движение и звуците от съседите им, прибиращи се у дома, обгръщаха пространството като одеяло.

— Знаеш ли — каза тя след известно време, навеждайки лице към крака му, — всяка вечер хората идваха в ресторанта ми и аз ги наблюдавах как ядат храната ми. Те се отпускаха, разговаряха, припомняха си кои са. Може би се прибираха и правеха любов. Ясно ми е само, че бях част от това. Бях част от тях. Много тиха част — усмихна се тя. — Но започвам да мисля, че това да си тих има своите предимства.

Той я погледна в другия край на хамака. Тя вече си тръгваше, късче по късче. Копнееше да се протегне към нея, да я притегли към себе си, но спокойният й притихнал поглед го възпря.

— Няма да вземат повече от теб — заяви той. — Няма да го позволя.

— Моят сладък адвокат. — Гласът й беше дълбок и бавен като дъното на река. — Не мисля, че имаш избор. — Замълча и отпи глътка вино. — Ние сме просто съставки, Том. Това, което има значение, е изяществото, с което готвиш ястието.



— Когато тестото е готово — обясни Лилиан, — го разточваме и го режем на дълги, тънки ленти. Има машини за това — пробвайте ги, ако искате. Или си намерете дълга дървена точилка, остър нож и хубав, висок стол, през който да премятате лентите. Няма всички да са еднакви, но в това няма нищо лошо. Вашата ръка е от значение.



През следващите седмици Чарли изчезваше също толкова непоклатимо като вода, изпаряваща се от врящ чайник. Гледаните тенджери не завират, реши Том, и си взе отпуск да седи с нея, очите му нито за миг не се отделяха от все по-задълбочаващите се извивки на лицето й, върховете на пръстите му лежаха до нейните, когато кожата й вече не можеше да понася допир.

— Не е ли гадна работа — отбеляза тя с бавната си, сигурна усмивка, — когато най-много искаш да ми се нахвърлиш.

И той не можеше да й каже, че го прави, ще го прави, че иска да вземе каквото е останало от нея. Вместо това си присвояваше всяка част от грижите за нея, която изискваше допир, миеше я на ръка, когато вече не можеше да стои под душа, втриваше лосион в стъпалата, краката и ръцете й, когато лекарствата изсмукаха влажността от кожата й, бръснеше косата й, когато пораснеше над самоналоженото двусантиметрово ограничение.