Чарли го наблюдаваше.

— Сега ще пробваме малко прошуто с него.

Тя взе парченце пъпеш с пръсти, уви го в прозрачен резен розово месо и му направи знак да отвори уста. Месото беше шепот на сол на фона на плътния сладък плод. Създаваше усещането за лято в гореща земя, за гладката кожа в извивката между силния палец и показалец на Чарли. Виното след това беше свежо като изплуване на повърхността на вода да си поемеш дъх. Ядяха бавно и после още по-бавно, докато купата се изпразни.

— Дай ми само минута — каза Чарли. Изправи се и положи за миг ръка върху рамото му, след което се запъти към кухнята. — Ей сега се връщам.

Том седеше, заслушан в звуците, долитащи от Чарли, докато се движеше из кухнята — изтракване на капак на тенджера, оставен в мивката, отваряне на хладилник, мидени черупки, подрънкващи в тенджера. От дневната долиташе музика, пееше жена, която никога не беше чувал, на език, който не знаеше. Чарли си тананикаше с музиката, а през отворената задна врата Том съзираше ту ръка, ту пета, докато тя се движеше от мивката до печката. Спомни си, сякаш от много отдавна, времето, когато светът беше огромен, а сега изглеждаше, че може целия да го побере в толкова малко пространство — ресторант, къща, маса, подгъва на полата на Чарли, докосваща глезена му.

— Спагети дел маре — обяви тя, излизайки през задната врата. — С морски дарове.

В голямата широка синя купа спирали от тънки спагети си проправяха път между тъмните черни черупки и парчета червен домат.

— Първо помириши — каза му Чарли — със затворени очи.

Парата се надигаше от пастата като океан, превърнат във въздух.

— Черни и светли миди — предположи Том, — чесън, разбира се, и домати. Червен пипер. Масло, вино, зехтин.

— Още едно — подкани го тя.

Той се надвеси, подуши хълмове на слънце, гореща земя, каменни стени.

— Риган — рече той, отваряйки очи.

Чарли се усмихна и му подаде вилица с паста. След сладостта на пъпеша вкусът беше пълен с червени избухвания и остриета на лют пипер, стрелкащи се по езика му; отдолу като здрава почва имаше солена възглавничка от светла мида, мекото кадифе на ригана и паста, топла като плажен пясък.

Ядяха. Хапка след хапка, чиния след чиния. Говореха за детството си. Чарли беше от Западния бряг, Том от Източния; Чарли си беше счупила три кости при падане от велосипед, Том — носа, когато по-големият му брат се учеше да подава бейзболна топка. Щом купата се изпразни, те прокараха залъци хляб по соса на дъното и ги поднесоха капещи към устата си. Светлината през листата помръкна и изчезна и те останаха със свещта в средата на масата и със светлината, долитаща от частично отворената задна врата към кухнята.

— Време е за десерт — обяви Чарли и влезе в кухнята, откъдето се завърна с малка чиния посипани с канела сладки и две малки чашки плътно тъмно кафе.

Ядяха и пиеха, вече по-тихи, наблюдаваха движенията на ръцете си, очите си.

— Знаеш ли — подзе тя, като отпи последната си глътка кафе, — срещала съм много мъже, които възприемат секса като десерт — наградата, която получаваш, след като си изял всички зеленчуци, които правят жените щастливи.

— Предполагам, че аз го виждам малко по-различно — продължи тя замислено. — Мисля, че сексът трябва да е като вечерята. И така обичам да ям аз.



— Месото е готово — произнесе се Лилиан и взе лъжицата от бездейната ръка на Том, след което я прокара в широк кръг около тигана, като придърпваше наденицата в средата, където тя излъчваше пара и цвърчеше.

— Сега сме готови за следващата стъпка — но първо един номер. Месният сос обожава червено вино. Само че, ако сложим виното сега, месото ще има кисел вкус, затова ще добавим малко мляко. — Лилиан изсипа, както изглеждаше, голямо количество бяла течност в сместа. — Знам, че ви се струва странно, но ми се доверете.

Том погледна в тигана. Действително изглеждаше странно, бялото първоначално се зави около месото, отдръпна се от зехтина като придирчиво момиченце, което не иска да си нацапа ръцете. Но докато наблюдаваше, Том видя как млякото започва да навлиза в месото, да променя цвета му до почти прашносиво, да смекчава краищата му.

— Ще го оставим да покъкри, докато млякото се поеме — вметна Лилиан. — Признавам, че всичко това отнема много време. Докато чакате, можете да отговорите на три имейла. Можете да се обадите на приятел, да пуснете пералня. Но тази вечер няма време, така че няма нужда да се тревожите, че го губите. Можете просто да седите и да оставите мислите ви да се разгърнат. И ще се радвате, че сте го сторили, защото времето ще промени вкуса в нещо гладко — разликата между полиестер и кадифе.



Том остана в ресторанта само през лятото, изкарваше пари да си помогне за следването в юридическия факултет. Искаше Чарли също да напусне, но тя не беше съгласна. Собственикът на ресторанта беше променил философията си, може би подтикнат от ястията, които Чарли все оставяше на бюрото му, и й беше предложил мястото на Том, когато разбра, че той се връща в университета наесен.

— Но искаш ли да работиш тук цял живот? — попита я Том, когато му съобщи новината.

Тя го изгледа разочарована.

— Искам да готвя — заяви, — а това е единственият ресторант в града, ако не броиш заведението за риба и пържени картофки.

— Ами следването ти по литература? — настоя той, завладян от енергията на първата му седмица отново на лекции. — Не искаш ли да направиш нещо трайно?

Тя го зяпна и поклати глава.

— Поезията не е много по-различна от храната, Том. Ние, хората, искаме да правим неща и те проникват в нас, независимо дали го съзнаваме. Може би разумът ти няма да помни какво съм готвила миналата седмица, но тялото ти ще помни. А съм стигнала до убеждението — добави тя, като се усмихна дяволито, — че телата ни са по-интелигентни от мозъците ни.

Никога нямаше да възрази на Чарли, може би защото не я беше грижа дали той е съгласен с нея. Обичаше го, знаеше това, и знаеше, че той я обича.

— Защо аз? — бе я попитал той, загледан в лицето й през водопада от коса, спускаща се между двама им.

— Ти си риганът — простичко бе отвърнала тя.



— Сега вече можем да добавим виното — подсказа Лилиан. Млякото беше изчезнало, пропило се в месото. — Том, ще вземеш ли бутилка червено от лавицата? — Тя се обърна към курса. — Може да изглежда, че няма значение кое вино се слага в соса — и бездруго ще къкри дълго. Но ще забележите разликата, ако внимавате със съставките. Не искаме да се скъпим на вино, дори да е в сос, и се нуждаем от вино, което да покаже характер и да не отстъпва на месото — нещо тежко и пълнокръвно, зряло.

Том взе бутилка и с въпросителен поглед я подаде на Лилиан. Тя изтегли тапата и с усмивка вдъхна аромата.

— Това върши чудесна работа — каза.

* * *

Чарли ги наричаше мамини вина заради матроните, които срещнаха в Италия по време на медения си месец — грандиозна двуседмична обиколка за отпразнуване на новата му работа в правна кантора в голям град и на шанса Чарли да готви в ресторант с главно Р. Планът им беше да започнат от Рим, после да поемат към Флоренция, езерото Комо, Венеция. Но Чарли достигна техния agriturismo8 на четирсет и пет минути от Рим и спря.

— Опитай това — каза тя по време на вечеря на дългата дървена маса. — Няма да си тръгнем, докато не науча как да правя тази паста.

Лингуините доведоха до равиоли, последвани от канелони и капоната. Градчето беше малко и непривлекателно — нещо, което Том бе смятал за невъзможно в Италия. Най-добрата му функция, изглежда, беше на спирка за една нощ за бавни туристи на път между Рим и Флоренция. Сградите бяха от след Втората световна война, от цимент и хоросан, не се намираха никакви арки, фрески или малко известен Караваджо. Когато Том се опита да обясни това на Чарли, тя само се усмихна и му каза да отиде да намери малко планинско градче, където да дегустира вино или нещо друго.

— Имам, каквото ми трябва — заявяваше тя и добавяше усмихната, — поне за сутринта.

И се отправяше към кухнята, където я посрещаха с хор от: „La bella Americana si è finalmente alzata dal letto“ — „Красивата американка най-сетне стана от леглото“ — което предизвикваше бурен съучастнически смях.

Том се научи да се прибира за обяд на дългата маса под дърветата навън и следобед, когато фермата се усмиреше в дълбока тишина, Чарли се търкулваше сладостно в обятията му, а косата й беше непрестанно менящ се лабиринт от миризми — копър, индийско орехче, морска сол. Часове по-късно тя го оставяше и се връщаше при жените само за да започне наново целия процес на вечеря.

— Можеше да имаш по-лош меден месец — подкачаше го тя с намигане. — Можеше да плячкосвам стари музеи за стихотворения…

Не му пукаше, осъзна той. Не му пукаше, когато резервациите, толкова грижливо направени шест месеца по-рано, се изплъзнаха, а с тях и куполът с цвят на теракота, Гранд канал, целунато с пяна капучино в кафене край езерото. На всеки обяд, всяка вечеря той се връщаше при жена, която сякаш поемаше в тялото си самата същност на храната, която се учеше да приготвя, ставаше по-дълбока, по-сложна и по-вълнуваща.

След две седмици най-сетне си тръгнаха и се върнаха в Рим. Чарли прекара времето в самолета на връщане в драскане на проекти, на бележки за рецепти за равиоли върху листчета хартия.

— Какво ще кажеш, ако пробвам бърбън в пълнежа? — питаше го тя. — Италия среща американския юг.