Том беше срещнал Чарли преди осем години, когато и двамата работеха през лятото в ресторант на Кейп Код. Не че действително беше ресторант, нито пък той действително беше готвач, нито пък Чарли трябваше да е сервитьорка, като се има предвид цялостното й отношение към покорството. Като се отчетат уменията на Чарли в кухнята, трябваше да е точно обратното. Но така стояха нещата в „При Лони“.

В първия си ден Том беше на смяна за закуска, обръщаше бекон с шпатула с дълга дръжка и се опитваше да събере кураж да обърне пържено яйце, което скоро нямаше да е толкова лесно. Жена със златиста кожа и слънчеворуса коса — изумителна външност, смекчена съвсем леко с комичността на униформата й на сервитьорка на червени и бели райета — се приближи до него и хвана дръжката на тигана за пържене. С рязко движение напред и назад тя запрати яйцето нагоре и го преобърна.

— Ще ми се да можех да направя това на маса номер седем — призна тя сухо и се запъти извън кухнята.

Намери го отново по време на обедната му почивка. Подаде му тиган с наполовина сготвено яйце.

— Аз съм Чарли — представи се тя. — Обърни ми това десет пъти.

След третия му неуспешен опит, тя се ухили, взе тигана и му показа отново, а той се влюби в леката линия на мускула, спускащ се по ръката й.

Том бързо научи, че Чарли не може да си държи ръцете далеч от храната. Тя можеше да накълца цяла глава лук, да я остави непокрита на плота, преди помощник-готвачът да успее да се върне от хладилната стая. Готвачите все й крещяха, задето си пъха пръстите в сосовете им. Тя ги умилостивяваше, флиртувайки, като правеше съблазнителна пауза, преди да блъсне с хълбок летящите врати към трапезарията. Често идваше при Том при следващото си преминаване.

— Прибави малко индийско орехче към белия сос — съветваше го тя приглушено, за да чуе някой друг.

Наричаше го партизанско готвене. Том знаеше, че когато го няма, Чарли просто слага съставките сама, но му харесваше, когато е там, да го напътства какво да прави. Мислеше си за нея вечер, чудеше се какво ли ще направи с палачинка, с пица, малките изненади, които ще добави към живота на хората, които седят на нейните маси.

Тя ядеше всичко. Вечерите, когато работеха късна смяна, танцуваха по боклука в кофата, докато се освободи достатъчно място да се прибавят последните кутии и консерви, и когато свършеха, се оглеждаха в излъсканата кухня. После грабваха тиганите, олиото, храната, която Чарли бе складирала зад вратата на хладилното помещение, и започваха да готвят истински. Салца с лук и кориандър, прясна бяла риба с чесън, соев сос и сок от мандарини. Много от съставките донасяше самата тя — клиентите на ресторанта ще разпознаят тофу, колкото ще познаят собствените си задници, обичаше да казва Чарли. Това, че Том също никога преди не беше виждал тофу, не я безпокоеше.

— Ти си различен — казваше му. — Хапни и се научи.

Ядяха в кухнята, избягваха салона с хартиени салфетки и маси, покрити с мушамени покривки на червени и бели карета. Докато се хранеха, тя рецитираше старата английска поезия, която отказваше да изучава повече. Том й разказваше за юридическите курсове, които посещаваше, а тя слушаше, играеше с плетениците на случаите така, както го правеше със съставките в ястие.

— Ами какво, ако… — все питаше тя и Том осъзнаваше, че нейните идеи, ако бъдат приложени към правната система, ще бъдат също толкова елегантни и смущаващи като хайвер и водорасли в заведение за бързо хранене.

Първия път, когато я целуна — беше му коствало шест седмици — беше над хамбургери, дебели пет сантиметра, с течащи сокове. Той се беше навел и беше облизал мазнината от ръката й, без да се замисля. Когато вдигна лице към нейното, се зачуди как разстоянието между ръката и устата може да се изминава за толкова сладка безкрайност.



Зехтинът покриваше дъното на тигана, гладък и плътен, съвсем малки мехурчета се надигаха към повърхността.

— Сега ще вземем едно от тези — обяви Лилиан на курса, като хвана плоска квадратна форма, покрита с фолио. — Някой знае ли какво е това?

— Dadi7 — обади се Антония зарадвана.

— Те са по-интересни от солта — отбеляза Лилиан, — малко като бульон на кубчета, но този вид е по-различен. — Тя отвори увитото във фолио пакетче и сложи квадратната, златистокафява форма в ръката на Том.

Беше меко, почти мазно и за разлика от твърдите кубчета бульон, които бяха подправяли супите от детството на Том, този се трошеше лесно, като оставяше мазнина по краищата на пръстите му, докато ронеше парчетата в тигана. Лилиан разбърка с дървена лъжица и консистенцията на зехтина се промени, стана като течен пясък.

— Време е за лука — нареди Лилиан. Том взе хлъзгавите парченца и ги сипа предпазливо. Миризмата се надигна към лицето му, той понечи да се отдръпне, но вместо това се наведе напред и вдъхна — хляб и лозя, нагрети от слънцето.

Лилиан сложи дървената лъжица в ръката му и го насочи към тигана. Той наблюдаваше движещите се парченца, които взеха да се променят от бели в прозрачни, твърдите им очертания започнаха да се смекчават. Том разбърка в очакване на указания от Лилиан, докато лукът взе да попива течността около него, почти изчезващ в цвета на зехтина. Лилиан се надвеси и прибави чесъна, но не каза нищо. Накрая, когато чесънът омекна, но преди краищата му да започнат да се нагърчват, Том се пресегна и свали тигана от котлона.

— Идеално — рече тя тихо. Курсът нададе лека всеобща въздишка.

— Сега ще прибавим месото. Може да изпробвате различни видове — обясни тя с лице към курсистите, — в зависимост от настроението ви. Този път ще ползваме наденица. — Вълни от копър и пипер, миризмата на цвърчащо червено месо се смеси с въздуха.

— Вдъхнете — прикани ги Лилиан. — Въздухът вече е различен. Ако искате по-леко ястие, можете да направите соса с патладжан вместо с месо. Или лятна версия, само със зехтин, чесън, пресни домати и босилек, които се готвят миг-два. Но понякога, особено през есента и зимата, е хубаво да има малко повече интензивност.



Преди Том да целуне Чарли, имаше чувството, че тя присъства във всяка негова мисъл. След това обаче беше на друг акъл. Беше направо усмъртяващо как мисълта да прави любов с Чарли превзе най-тривиалните му разсъждения. Започна да носи четка за зъби на работа, макар прекрасно да знаеше, че тя не храни особена страст към вкуса на мента, намаляваща плаката.

— Мили боже, човече, да не би да си се отказал от правото заради зъболекарството? — беше го попитала тя.

Но той не можеше да се удържи. Устните му, докоснали ръката и устата на Чарли, искаха да изследват, а там, където не отиваха устните, отиваше съзнанието му. Пържени яйца, забравени в тигана, втвърдени като дръжки на врата, докато Том хвърляше пържени картофи на грила, пържоли във фритюрника.

— Чарли, за бога — бе изкрещял миячът на чинии вбесен, — ще му дадеш ли мира на човека, преди цялото това място да избухне в пламъци?

Чарли се върна при мястото на Том. Огледа бъркотията на грила.

— Вечеря, у дома. Тази вечер — обяви тя, след което прекоси кухнята до задната врата и маркира перфокартата си. Помощник-готвачите нададоха вой.



Чарли живееше в синьо-оранжева виличка на две къщи от океана. Боята беше сдала повечето от цвета си на вятъра и слънцето още преди години, маргаритки и гладиоли растяха в произволно изобилие, ръсейки цветни листенца по чакълената пътека, водеща към къщата. Когато Том пристигна, предната врата беше отворена и той видя, че виличката е малка, със сгъваемо легло, което денем даваше дежурство като канапе в дневната, и кухня, достатъчно голяма да побере само един слабичък готвач.

Чарли стоеше над котлона с дървена лъжица в ръка. Долови миризмата на вино, на масло и чесън.

— Знаех си, че ще дойдеш навреме — поздрави го тя. Кожата под ухото й беше топла, когато допря устни в нея. Тя се усмихна и кимна към плота, където той видя синя купа, препълнена с нарязан пъпеш, и комплект искрящо бели чинии. — Можеш да изнесеш това във вътрешния двор.

Том наведе глава, докато излизаше през задната врата, и се озова под асма, натежала от зелени лози и тъмнолилави цветове, вечерната слънчева светлина се процеждаше през листата. Под краката му имаше вътрешен двор, направен от стари тухли, които се разместваха под тежестта му, прозвънтяваха леко, докато вървеше към зелената метална маса, където постави купата и чиниите до кошничка с хляб. Той се изправи, като главата му почти докосна листата, и вдъхна пиперливо сладостния аромат на глициния. Всичко изведнъж изглеждаше двойно по-тихо, отколкото някога си бе представял, че ще бъде.

— Вино? — попита Чарли, като се приближи зад него и му подаде чаша. Виното беше студено и имаше вкус на цветя и сняг. — Обожавам този двор. Заради него наех къщата.

Тя се върна в кухнята и излезе с чиния, покрита с резени месо, тънки като листа.

— Прошуто — обясни тя, видяла въпросителния му поглед. — С пъпеша. Ще видиш.

Седнаха на малката маса, пръстите на краката им се докоснаха, когато Чарли сипа лъжица сочни парченца пъпеш в чинията му.

— Първо опитай пъпеша — предложи тя. — Има един тип на сергията за плодове, който ми запазва най-хубавите. — Тя се засмя, като видя изражението на лицето му. — Той е много, много стар. И обича пъпешите си като деца. Имаш късмет — сега е моментът, когато са най-вкусни. А пъпешите на Анджело… ами…

Том набоде парче с вилицата си и го сложи в устата си. Вкусът се разтвори като цвете върху езика му, мек и сладък. Той понечи да заговори, но се спря, задържайки вкуса, докато се разтвори в сок.