Щяха да забравят за бишкотите, само че Клои толкова се гордееше с тях, че придърпа Лилиан в кухнята да направят еспресо, което донесоха на масата в малки бели чаши с хрупкавия овал на шоколадова бишкота в чинийката.

— Ето това беше прекрасен Ден на благодарността — заяви Карл и се облегна доволно на стола си, след като остави празната си чашка от кафе.

— Знаете ли, все си мисля, че празникът е като кухнята — отбеляза Лилиан. — Важното е какво ще излезе от нея.

Антония се замисли за миг и се усмихна.

— Ама, разбира се — каза тихо на себе си.



Минаваше доста след единайсет, когато си тръгнаха от ресторанта — виното, храната, разговорите от вечерта ги топлеха даже когато навлязоха в студения тъмен въздух.

— Тя не ни попита какво сме научили за Деня на благодарността — забеляза Иън.

— Искаше ли да го направи? — попита го Хелън.

Клои дружески пъхна ръка под ръката на Иън.

— Обзалагам се, че много си харесвал да решаваш тестове в училище — подразни го тя.

— Просто искам да знам дали трябва да чакам до Деня на благодарността, за да ям така отново. И ако не го направя, дали Денят на благодарността ще си остане специален?

Антония се приближи от другата му страна.

— Не. И да. — Очите й срещнаха неговите за кратко, щастливо. Всички стигнаха до портата и Антония зави и пое наляво към колата си.

— Buonna note, Antonia4 — провикна се Изабел в нощта.

— Sogni d’oro5 — долетя в отговор гласът на Антония.



Антония чу Сюзън и Джеф на верандата, преди да влязат в къщата.

— Нямам търпение да видя чертежите — казваше Сюзън, докато отваряше вратата. — Тя… О, боже мой, каква е тази невероятна миризма?

Сюзън и Джеф стигнаха до кухнята и спряха, загубили ума и дума. Балатумът в помещението пред тях беше изтръгнат и отдолу се показваше чамов под, зацапан с лепило, но въпреки това топло червено-златист. Малка маса, застлана с жълта провансалска покривка, бе разположена като тайна при еркерния прозорец, железен чайник, пълен с вода, вреше бодро върху огромната черна печка. В средата на стаята дървената маса за готвене беше покрита със снежна буря от брашно и поредица от червени керамични купички, а в огнището на грил, сложен върху сияйно легло от ароматни пръчки, се готвеха и цвърчаха мариновано пиле и патладжан.

— Идвате точно навреме — посрещна ги Антония. — Наметнете престилки и може да ми помогнете да довърша равиолите.



Сюзън отопи последните месни сокове от чинията си с парче хляб. Обичайно пригладената й руса коса се беше накъдрила около лицето й във влажния въздух на кухнята. Отстрани на черната й пола имаше следи от брашно, а пък когато седна на масата, бе забравила да свали престилката си.

— Това беше удивително — простена тя. Джеф я погледна и се усмихна, пресягайки се през масата да хване ръката й.

— Ще ни готвиш ли така винаги? — обърна се Сюзън към Антония.

— Мисля, че ще готвите един за друг, в тази кухня.

— Да — съгласи се Джеф.

— Добре — рече сърдечно Сюзън. Тя отпи спокойно, замислено от червеното си вино. — Но можем да сменим шкафовете, нали? Моля те! О, почакай — охо, това ще е страхотно, — мислиш ли, че можем да намерим снимка на оригиналната кухня и да видим как са изглеждали старите?

Джеф вдигна чашата си към Сюзън.

— Това е моето момиче.

* * *

Антония влезе в дървеното си бунгало, съблече си палтото и набра номер на телефона.

— Получи се — каза тя щастливо в слушалката. — Благодаря ти, че ми помогна, как го каза — да изтръгнем? — пода. Не знаех на кого да се обадя.

— Пак заповядай — отвърна Иън.

Том

Том стоеше пред кухнята на ресторанта. Прозорците бяха осветени, той виждаше как вътре другите курсисти се смесват с лековатата фамилиарност на съседи на квартално празненство. На плота лежаха подготвени за тазвечершния урок консерва с домати, метална кутия с брашно и увит в хартия пакет. Беше като да се прибереш у дома след дълъг ден отсъствие, да отвориш врата към сигурност, че някой е вътре, че винаги е бил вътре. Той се обърна да си върви.

— Здрасти, Том — Лилиан отвори кухненската врата. Черната й коса беше прибрана назад, очите й бяха спокойни, наблюдаваха го. Тя се усмихна.

— Влез — подкани го. — Ще замръзнеш тук.

Нещо в гласа на Лилиан докосваше всеки, който го чува, създаваше чувство, че си защитен, че са ти простени всички неща, които даже не се досещаш, че си направил. Когато Лилиан ти каже да влезеш в стая, ти се подчиняваш дори само за да си близо до гласа й.

— Реших, че ми е вечер като за паста — отбеляза тя, докато Том влизаше в кухнята. — Да видим дали ще се е съгласиш с мен.

Курсистите заеха обичайните си места по редиците от столове с лице към дървената маса.

— Хладничко е навън — обърна се Лилиан към курса. — Надявам се, че вече всички се стопляте. — Очите й пробягаха по редовете на учениците, проверявайки израженията по лицата им.

Том последва погледа й. Клер прибираше портфейла си, беше показвала снимки на Изабел и на лицето й витаеше усмивка. Клои се беше преместила на задния ред, лицето й беше разсеяно, без откритостта, която се виждаше в края на часа за Деня на благодарността. Том забеляза, че Иън най-сетне си е осигурил място до Антония, макар да изглеждаше, че още му е трудно да измисли какво да й каже. Карл стоеше до жена си, както винаги. Тя беше положила длан на ръката му, върхът на показалеца й едва докосваше костта на китката му. Том се извърна напред.

— Да ви призная — подхвана Лилиан, — с мен винаги се случва нещо, когато времето се промени и настъпи есента. Сякаш всичко се движи толкова бързо към студа. Затова тази вечер реших да поработим с една от най-основните съставки — времето.

— Не, не подправката6 — добави тя, като видя обърканата физиономия на Изабел. — Минутите, часовете. Ако се замислите, с всяко ястие, което ядете, вие ядете време — седмиците, необходими да узрее един домат, годините, нужни за израстването на смокиново дърво. И всяко ястие, което готвите, е време от деня ви. Но всички вие знаете това.

— Така, обикновено урок за времето е в действителност урок по експедитивност — как да правите два пъти повече за половината време. Но тази вечер ще направим точно обратното. Ще разгърнем липсата на експедитивност, ще прахосваме най-добрия си ресурс сякаш запасите ни са бездънни. Ще направим ястие, което ще полети в лицето на факта, че през следващите три месеца всеки ден ще става по-къс — паста с червен сос.

— Е, за да изпитате съвсем истински това преживяване, трябва да започнете от сутринта, така че сосът да се готви цял ден. За нещастие ние не разполагаме с чак толкова време, но и така ще успеете да научите урока.

Тя взе глава чесън в ръка сякаш я премерваше и огледа групата.

— Том, защо не дойдеш да ми помогнеш?

И подхвърли чесъна. Той се приземи в купата, създадена от дланите му, външните му люспи изпращяха като тайна, тежестта беше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото бе очаквал. Не искаше да прави това, не и тази вечер, когато светът изглеждаше едновременно твърде студен и твърде топъл. Но чесънът лежеше в ръцете му и чакаше. Той го стисна силно, след което се изправи и малко несигурно отиде зад масата до Лилиан, сключените му длани се надигнаха към лицето в жест толкова автоматичен, че той се изненада, когато миризмата на чесън се плъзна в носа му.



Чарли обожаваше чесън, казваше на Том, че ако я обича, по-добре да обича начина, по който миришат пръстите й след ден, прекаран в кухнята, уханието, просмукано дълбоко в кожата й като вино в покривка. Тя отказваше да ползва помощта на всички кухненски уреди, мачкаше тлъстите, твърди скилидки със силния си палец, обелваше хартиените люспи и забиваше нокът в основата на скилидката да отстрани втвърдения край. Би го кълцала и с пръсти, ако можеше, заравяйки се в миризмата му. Когато свършеше, прокарваше линии с върховете на пръстите си между гърдите си, в основата на черепа й и зад ушите.

— Следи, които да следваш — казваше на Том и му намигаше.

Една вечер в ресторант съпругата на клиент на адвокатската кантора на Том коментира отчаяно огромното количество чесън върху брускетата си.

— Анди няма да спи с мен тази вечер — отбеляза тя с притеснен смях. — Скъпи, имаш ли ментови бонбони?

Докато двойката беше заета да проверява джобове и чанти, Чарли срещна очите на Том над масата. Тя бавно прокара показалеца си върху плътния ароматен зехтин, който се бе процедил в печените кръгчета хляб в чинията й. После ръката й изчезна под масата.

Чесънът лежеше на дъската за рязане, накълцан на малки, педантични парченца. Лилиан взе ножа от Том и бутна купчинката в малка грамадка до дъската. Том се изненада, като видя купчинка прясно нарязан лук до него, миризмата му беше по-остра — светкавица, а не мълния.

— Реших да ти правя компания — отбеляза Лилиан. Тя измъкна двулитрова бутилка зехтин изпод масата, вдигна я и наля спирален кръг от плътна, зелено-златиста течност в тиган на котлона. Включи дюзата с леко свистене на въздух.

— Понякога — подзе тя — най-хубавото ястие изисква да забравите, че времето съществува. Но пък го има зехтина — маслините започват да променят вкуса си часове след като са набрани. След всички тези месеци, през които са расли. Ето защо най-хубавият зехтин е от първата преса, а най-най-хубавият се прави близо до собствените му дървета.