На листа пишеше: „Вземете продуктите на плота, нарежете ги, както трябва. Разрежете пуйката като пеперуда и я подправете отвън и отвътре, както ви харесва. Направете пакет. Пратете го.“

— Ще се справим с това — увери я Антония.

Тя накълца подправките и чесъна, острият нож правеше бързи, фини разрези, изпълвайки въздуха около тях с ухания на гори, пръст и горещо слънце. Изабел разтвори пуешките гърди като пеперуда с разперени криле, а Антония плъзна ножа през месото. Започна от средата, режеше успоредно на дъската, разполовяваше всеки отрязък, а той се разтваряше отново на две тънки ивици като поредица пеперуди. По празното платно на пуйката Изабел посипа сол и пипер, а след това фините парченца чесън и розмарин. Двете жени погледнаха боровинките.

— Знаеш ли… — подзе Антония.

— Трябва им нещо — съгласи се Изабел.

— Шери?

— Лилиан каза, че играем с традицията, нали?

Взеха бутилка от кухненския шкаф и сипаха известно количество в малка чиния, след което добавиха сушените боровинки. Жените наблюдаваха как боровинките нарастват и омекват, докато поемат течността.

— Да ги оставим да покиснат малко — предложи Изабел и потопи пръст в сместа да я опита.

— Вечерни събирания — каза тя — с малки чашки шери за аперитив. Мъжът ми водеше секретарката си.

— Съжалявам — Антония докосна китката й.

— Жалко е, че нямаш думата кои спомени да губиш — отбеляза Изабел. — Имаше един скулптор по-късно, но сега невинаги успявам да го намеря в главата си…

— Почакай тук, само за минута.

Антония прекоси кухнята до мястото, където Иън и Хелън работеха над пастата за равиолите.

— Имате ли нещо против да взема на заем малко от това? — попита тя, посочвайки към грамадата тесто, меко и посипано с брашно.

Иън я погледна объркан, но Хелън се усмихна.

— Разбира се, скъпа. Каквото ти трябва.

Антония занесе трофея си обратно при Изабел, където притисна тестото нежно на плота в гладък, плосък овал.

— Ето — каза й, взе пръстите й и ги плъзна по повърхността на пастата, — може би това ще ти помогне да си спомниш.

Очите на Изабел грейнаха блестящо сини.

— Благодаря ти — каза тя и притихна за момент.

Те изцедиха боядисаното в червено шери от боровинките, като междувременно го опитаха. Изабел посипа набъбналите боровинки като дълга рубинена огърлица през розмарина и чесъна, Антония добави тънка струйка млечнозелен зехтин, накрая покри сместа с резени прозрачна розово-бяла панчета. Заедно навиха пуйката с върховете на пръстите си и добавиха от външната страна допълнителен слой подправки и панчета. Когато свършиха, Антония хвана месото, а Изабел го овърза с бял памучен конец.

— Шерито е виновно — отбеляза тя, оглеждайки работата си. Увиха пуйката във фолио и тя наистина заприлича на подарък, който сложиха във фурната.

— Поздравления — похвали ги Лилиан, като подаде на всяка по чаша пенливо просеко. — Сега, щом вече привършихте с ножовете, можете да пийнете по чашка. Пастата е почти готова. Елате да ми помогнете за салона.

Лилиан беше издърпала няколко от по-малките квадратни маси и ги беше обединила в дълга правоъгълна, която се простираше по протежението на салона, а покривката отгоре беше колосано бяло снежно поле. Изабел сгъна салфетките от същата тежка материя в остро нагънати триъгълници и ги постави да отбелязват всяко място. Донесе и сребърни прибори и бели чинии за вечеря. С помощта на тънка свещ Антония запали свещите, поставени по дължината на масата, техният жълт блясък се отразяваше в плътните, неравни стъкла на старите прозорци.

Останалите от групата дойдоха от кухнята, водени от сияещите Иън и Хелън, които носеха голямо димящо плато. Иън държеше чинията за сервиране, докато Хелън внимателно поставяше във всяка бяла чиния пет квадрата равиоли не по-дебели от хартия, с набръчкани краища, повърхностите им — целунати с разтопено масло и посипани с парченца шалоти и лешници като ориз, хвърлен на сватба.

Всеки зае мястото си на масата.

— Честит Ден на благодарността на всички — поздрави ги Лилиан, вдигнала чаша.

Те поседяха за миг и просто гледаха. Уханието от чиниите им се надигаше с последните остатъци пара, маслото довяваше шепота на шалоти и лешници. Антония поднесе хапка към устата си. Бързо схруска лешник и после пастата премина по-леко към зъбите й, тиквата се разтопи по езика й, топла и наситена с нежните, пикантни подмолни нотки на индийско орехче. Чувството беше като да се прибереш у дома и тя се отпусна на стола си с въздишка на щастие. Огледа масата, чудейки се за какво ли мислят другите курсисти, наблюдаваше ги как се хранят бавно и още по-бавно, като се съсредоточават само върху вкусовете в устата си, забравили за масата пред тях. Погледът на Иън улови нейния.

— Харесват ли ти? — попита го. — Равиолите?

— Повече от хубави са — отвърна той запленен. — Не мога да повярвам, че с Хелън направихме това.

— Хайде сега — намеси се Хелън със смях две места по-надолу от нея.

— Знаеш какво искам да кажа — отвърна Иън. Той замълча, сетне отново погледна към Антония. — Така ли се храниш през цялото време?

— Не… — отвърна тя колебливо.

— Така се храниш, нали? — рече бързо той. — Или поне така си се хранила. Мисълта ми е, че това обяснява доста.

— Какво?

— Защо ти си… — Иън се запъна. — Няма значение.

— Той казва, че си красива — прозаично отбеляза Изабел и сложи още една хапка в устата си.

— Ахх… — Антония сведе поглед с лека усмивка на лицето.

Пуйката се появи от фурната, соковете цвърчаха в металната опаковка.

— Хайде — Антония подкани Изабел, — наведи се. — Тя отвори намачканото фолио и Изабел вдъхна, докато парата галеше лицето й.

— Коледа — каза Изабел. — Баба ми винаги приготвяше цялата вечеря с продукти, които тя е отгледала, освен пуйката, нея взимаше от съседката. Обожавах да се разхождам из градината й след вечеря, изглеждаше жива, дори през зимата. Тя все казваше, че розмаринът расте в градината на силна жена. Нейният беше като дървета.

Те оставиха пуйката да се досготви извън фурната и отидоха да погледат останалите. Клои и Клер разговаряха радостно, обвити в сладостното ухание на шоколад. Бяха извадили от фурната нещо, което приличаше на дълъг, тънък блат за лъскава торта, и го режеха на парчета, които завъртаха на тавата за сладки и те като по вълшебство внезапно се преобразяваха в традиционни овални бишкоти.

Наблизо Карл и Том се съветваха над тенджерата с полента, която изстрелваше малки куршуми от гореща течна царевица във въздуха. Антония забеляза, че за миг изражението на Том беше загубило тъгата, която лепнеше по него като подпис.

— Прекалено топла е! — възкликна Карл.

— Хайде да намалим котлона. Струва ми се и че е време да добавим горгонзолата — предложи Том, като взе трохи млечно сирене със сини венички като мрамор.

Антония надникна над рамената им. Полентата беше врящ казан от лято, наситеножълта на фона на черната тенджера. Карл разбъркваше с дървена лъжица с дълга дръжка и с дупка в средата, докато Том пускаше ситни парченца сирене, които оставяха бели следи на комети, докато се разтапяха в подвижната жълта маса. Наблизо Лилиан изцеждаше лимон върху планина от зелен фасул, струящ пара в бяла купа.

— Антония — каза тя, — може ли да се погрижиш за кедровите ядки?

Антония хвана дългата дръжка на тигана върху печката и го разтръска бързо да обърне кедровите ядки, които покафеняваха на сгорещения котлон. Още няколко подмятания и бяха готови. После ги поръси върху зеления фасул като конфети, подхвърлени точно в дванайсет часа на Нова година. Вдигна поглед и видя, че Том я наблюдава и изражението му отново е изпълнено с тъга. Изгледа го въпросително.

— Няма нищо — рече той, поклащайки леко глава. — За миг ми напомни на някого.

— Това лошо ли е? — попита Антония загрижена.

— Не — отвърна Том, а лицето му се проясни. — Хубаво е.

— Готови ли сме? — обади се Лилиан, като отвори вратата към салона. Те влязоха като на парад с купи и плата, вдигнати високо във въздуха.

— Как ви се струват нашите гости за вечеря? — попита Лилиан курса, след като първите възгласи бяха отстъпили място на тихи въздишки на удоволствие. Темпото беше лежерно, всеки на масата хапваше бавно, съзерцателно. Пуйката лежеше на парчета в чиниите им, беше в най-бледото розово със спирали от подправки и панделки панчета, прокарани през тях. Полентата беше ярка цветна прибавка, а свежата нотка на зеления фасул с лимон даваше контраст във вкуса на меката, пищна тъкан на топлото царевично блюдо.

— Това не е ядене — отбеляза Иън. — Трябва да има своя собствена дума.

Бяха се разбрали никой да не си сипва сам вино, така че се редуваха да обикалят около масата, да пълнят чаши, като спират за моментен разговор на приглушен глас с един или друг човек. Дори Клои получи малко вино, макар още да нямаше двайсет и една.

— Не знам, Клои — пошегува се Иън, — може да си навлечем големи неприятности заради теб.

Изабел се надвеси през масата към Клои.

— Когато бях млада, не се тревожехме за такива неща. Но от друга страна — добави тя с намигване, — може би затова сега не си спомням толкова много.