През четирите години на Антония в Америка, четирите й години на проектиране на кухни в осемдесетгодишни вили и колониални имения, в съвременни апартаменти и сгради в тюдорски стил с куклени размери, това беше първото огнище, което виждаше в къща, и тя откри, че се върти около него като дете около десерт, за който знае, че не е за него. Антония беше израснала в каменна къща, в която бяха живели поколения семейства, чиито стъпала бяха протъркали вдлъбнатини във варовиковите стълби, а миризмите на готвено се бяха просмукали в стените като марината. Беше й коствало години да свикне с идеята за къщи от дърво и все още крачеше нервно из стаите на бунгалото си под наем, когато ветровете бяха силни и свиреха пронизващо. Като наблюдаваше колко лесно може да бъде свалена стена, за да се отвори кухня към стая или трапезария обаче, тя бе започнала да оценява поканата за творчество, заложена в дървените конструкции — това донякъде компенсираше усещането й, че навярно нищо, над което работи, няма да се задържи задълго.

Но тук имаше огнище. То й напомняше за кухнята на баба й с печка в единия край и камина в другия, пространството по средата достатъчно дълго и широко да побере дървена маса за дванайсет души и кушетки по протеженията на помещението. Частта за готвене на баба й беше скромна — мъничък умивалник, без миялна, къс плот — но оттам излизаха тортелини, пълни с месо и индийско орехче, покрити с масло и салвия, меки възглавнички ньоки, печени пилета, изпращащи ухания на лимон и розмарин, които се промъкваха по задните улици на малкия град, хляб, който даваше на гостуващото внуче повод да тича до кухнята в студените утрини и да се сгушва до огнището с комати топла, прясно опечена закуска в двете ръце. Колко пъти като малка беше седяла до огъня и беше слушала звуците на жените в другия край на кухнята, ритмичното почукване на ножовете им върху дървените дъски за рязане, тракането на лъжиците в дебелите керамични купи и винаги техните гласове, любящи, спорещи, възклицаващи шумно в смях или престорен ужас на някоя от селските новини. В течение на деня жегата от огнището се разпростираше през кухнята до топлината от печката, докато стаята се изпълнеше с ароматите на дима от дърво и на месото, къкрещо от часове. Дори като дете Антония знаеше, че когато двете страни на кухнята се срещнат, значи е време за вечеря.

Застанала в кухнята на Сюзън и Джеф, стомахът й се сви от мъка по дома. Не беше осъзнавала колко силно е усещането, колко много копнее за всичко, което това огнище, тази износена дървена маса означават за нея — живот с език, който се търкаля от устата като милувка, живот с къщи, които подхранват и сърцето, и окото.

— Ще се получи ли? — попита Сюзън, която се върна в кухнята с лице грейнало от планове. — Искам да кажа, знам, че е малка, но ако я направим както трябва, ще има място и за двама ни да готвим и…

Джеф погледна Антония унило.

— Което, предполагам, означава, че ще трябва да се научим?

— Ама, разбира се! — възкликна Сюзън. — Имам страхотни готварски книги в списъка с подаръци за сватбата!

Антония се усмихна любезно.

— Ще нахвърлям няколко скици. Да се срещнем тук, да кажем, след седмица?

— Това е фантастично. — Сюзън отваряше шкафовете и се извърна със смях. — Наистина тук е просто ужасно. Толкова се радвам, че разбирате какво търсим.



— Не знам как да го направя — призна скръбно Антония на шефа си.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Тя не иска място, където да готви. Иска кухня, в която да я виждат хората.

— Имала си вземане-даване с такива клиенти и преди — повече от веднъж, и си се справяла прекрасно.

— Но тази кухня трябва да я видиш. Не мога да я разбия на пух и прах.

— Но това не е твоята кухня, Антония, и те са клиентите. Трябва да виждаш през техните очи. Или — добави закачливо — да изнамериш начин да ги накараш да видят през твоите.



Когато Антония чу Лилиан да обявява, че тази вечер часът по готварство ще е посветен на приготвянето на вечеря за Деня на благодарността, потрепери. Беше дълъг уикенд, не беше по-близо до изготвянето на проект за кухнята на Сюзън и Джеф, отколкото когато за пръв път влезе в къщата. Надяваше се да работи и да избегне празнуването на Деня на благодарността. За четирите й години в Америка всеки път я канеха на едно или друго тържество по случай празника. Американците, изглежда, обожаваха да споделят културните си традиции сякаш бяха лъскави нови коли или бебета. Всяка година Антония седеше на маса, отрупана с храна, наблюдаваше как купите за сервиране с размера на кошове за пране се предават от единия до другия край, буци картофено пюре, лук със сметана, боровинков сос, пълнени хлебчета, батати, разбити с яйца и сметана, и късове пуйка цопват едно след друго във вече пълна чиния. Явно целта беше да изядеш колкото се може повече, преди да заспиш. Донякъде имаше смисъл да е така за празник, отбелязващ оцеляването по време на глад, и всички явно се наслаждаваха на цялото това разточителство, но тя не можеше да се сдържи да не се чувства неудобно от храната, натъпкана като имигранти в трета класа на параход. Седнала в кухнята на Лилиан, знаеше, че лицето й е издало мислите й и бързо ги потисна.

— Всъщност тази вечер ще изпробваме нещо по-различно — обяви Лилиан, като се усмихна на Антония. — Вярвам в традициите — те ни поддържат заедно, като костна структура, но е лесно да забравиш какво действително представляват. Понякога трябва да ги погледнем от различна гледна точка, за да ги преоткрием.

Лилиан съсредоточи вниманието си върху лицата им.

— И така, каква е същността на Деня на благодарността?

— Това е празник на събирането — сърдечно рече Хелън. — Всички тези различни хора, които са едно семейство, всеки със свой живот.

— А в моето семейство — обади се Клои с нотка горчивина в думите — всеки си е същият, а ако не — ядеш достатъчно и не забелязваш. — Клои огледа останалите курсисти. — Съжалявам, Хелън.

— Ами — предложи Лилиан, — ето ви идея: вместо да мислим за хората, защо да не подходим към храната, която ще приготвяме, като към списък с гости за вечеря — всяко ястие е поканено заради собствената си индивидуалност, всички те се подчертават взаимно така, че да направят яденето по-интересно. И никога не знаете, може би, ако се отнасяте към храната по този начин, хората ще ви последват. — Тя взе да раздава наръч от менюта, изписани на плътна бяла хартия. — Ще изпробвам това в ресторанта тази година. Реших, че ще е забавно да направим суха тренировка с курса.

Антония погледна листа, който получи, и прочете:

Вечеря за Деня на благодарността

Равиоли с тиква

Пълнени пуешки гърди с розмарин, боровинки и панчета

Полента с горгонзола

Зелен фасул с лимон и кедрови ядки

Еспресо с шоколадови бишкоти

— Различно е, съгласна съм — отбеляза Лилиан, — но в крайна сметка ще видите, че почти всички традиционни съставки за Деня на благодарността са налице — дори индианската царевица, — но просто не по начина, по който може би очаквате. Ще видим на какви мисли за празника ще ви наведе това меню.

— И така, има доста работа, затова ще се разделим на отбори и можете да сравнявате бележките си по време на вечеря. Всъщност този път ще ви раздам рецепти, макар да ми се струва, че пак ще ви се сторят малко нетипични. — Очите на Лилиан се смееха. — Иън и Хелън, искам да се заемете с равиолите. Антония и Изабел, вие сте на пуйката. Карл и Том, на вас възлагам полентата. А, Клер и Клои, вие отговаряте за бишкотите. Подготвила съм ви рецептите и продуктите на различни работни места, аз самата съм тук, ако имате някакви въпроси.

След тези думи Лилиан отвори фурната и извади парче печена тиква, соковете й цвърчаха на дъното на тавата.

— И само още едно нещо — добави Лилиан, — тази вечер ще ядем бавно, по едно блюдо, когато стане готово. Всеки гост на масата трябва да се почувства оценен.

Антония и Изабел застанаха на тяхното работно място, сребристата коса и бледосините очи на Изабел правеха тъмната коса и маслинената кожа на Антония още по-наситени. Пред тях на плота лежаха купчина блестящи пуешки гърди, тъмнозелени клонки розмарин, сметановобели скилидки чесън, набръчкани сушени боровинки, резени розово-бяла панчета, сол, пипер, зехтин.

— Да знаеш — отбеляза Изабел като представяне, — преди да започнеш да готвиш с мен, трябва да ти кажа, че напоследък загубвам пътя.

Ръцете на Антония спряха движенията си сред продуктите. Тя погледна спокойно Изабел.

— Загубена си? — попита нежно.

— Не — отвърна Изабел. — Просто невинаги съм сигурна къде съм. Спомените те придържат към земята, нали? А напоследък аз — тя докосна сушените боровинки с върха на пръста си — съм малко лека на краката си.

Антония взе клонка розмарин и я поднесе под носа на Изабел.

— Помириши — каза й.

Изабел пое аромата и лицето й се отвори като грамофонче.

— Гърция. — Думата бе съпроводена с въздишка. — Меденият ми месец. Имаше розмаринови храсти по пътеката към малката ни каменна къща. Една сутрин градинарят дойде и ги подкастри и с часове правихме любов в зеления въздух. — Изабел млъкна засрамена и погледна Антония.

— Това е прекрасно — поощри я Антония.

— Но може би ти трябва да държиш ножа, скъпа — подметна Изабел. Взе листа, който Лилиан им беше дала, и се засмя. — Ето, това е идеята на Лилиан за рецепта.