— Когато правехме тялото на тортата — подзе тя, — най-важното бе да запазим равновесието между въздух и структура. Сега ще сглобим тортата и глазурата и тук контрастът е много важен, той ще ви накара да вземете втора хапка… и трета.

— Ето защо бялата торта е особено сложна. Не можем да добием контраст от вкуса, не и по някой от очебийните начини. Нямаме вариант за шоколад в глазурата, нито за пълнеж със сладко от малини. Никакви ягоди или лимонови корички, посипани отгоре или пръснати между блатовете — въпреки че всичко това би могло да е забавно в друг случай.

— Бялата торта е точно противоположното на фойерверки и фанфари — тя е фина, работата при нея е в разликата в плътността между блата и глазурата, когато прекосят езика ви. Малко по-трудно е за постигане — тя се усмихна на Хелън и Карл, — но трябва да призная, че когато се получи, е несравнима.



Беше събота следобед, близо две години, откакто Хелън бе казала на Карл за връзката си. Децата бяха навън, подготвяха се за дипломирането на Марк в гимназията. Карл се качи по стълбите от мазето и чу глас на френски, последван от заекващото повтаряне на Хелън. Карл стигна до вратата на кухнята и надзърна вътре. Хелън стоеше с гръб към него, на перваза на прозореца несигурно бе поставен касетофон, а продуктите за шоколадова торта бяха извадени на кухненския плот около нея. Хелън никога не е била особено чист и спретнат готвач и сега доказателствата бяха навсякъде — брашно, посипано по пода, спускащо се на широки ивици по престилката й, разтопен шоколад, изтекъл по плота.

Записът спря и Хелън, дълбоко съсредоточена, не забеляза. Тортите винаги са били неуловима жертва за нея. Тя най-старателно ги правеше за всеки рожден ден и празненство — плоски, безформени, твърди като камък, разтопени; Лори още говореше за онова, което наричаше вулканична торта, беше направена за петия й рожден ден. Карл знаеше, че Марк се е примолил за торта, дипломирането му беше тази вечер и нямаше да е истинско празненство без торта от Хелън.

Карл постоя на вратата на кухнята, без да помръдва, наблюдаваше как светлината на късния следобед се процежда през прозореца и през Хелън, за да полегне върху черно-белите плочки на пода под краката й. Той погледна брашнения отпечатък на бедрото й, където беше положила ръка, докато четеше следващата стъпка от рецептата, бялото, което бе започнало да се прокрадва в косата й, кичури, които той обичаше и не й казваше за тях, тъй като знаеше, че ще ги изскубне. Той я гледаше, без да говори, и докато гледаше, усети, че нещо се намества и уталожва в него, движение малко и тихо като тиктакане на часовник.

Той се приближи зад нея и нежно допря устни в тила й. Хелън се обърна да го погледне, срещна очите му за дълъг миг, сякаш измерваше тежестта на нещо в тях. Сетне се усмихна.

— У дома си — каза му и се надигна да го целуне.



Курсистите стояха дружески около дървената маса, като се опитваха да придвижат парчетата торта с вилици, без да загубят и трошица на пода. Глазурата беше от плътен маслен крем, пищен като сатенена рокля, положена върху твърдата, крехка тъкан на блата. С всяка хапка първо се разтопяваше блатът, после глазурата, едно след друго, като любовници, които се въргалят в легло.

— О, толкова е вкусно! — Клер погледна през масата към Карл и Хелън. — Не мога да повярвам, че накарах Джеймс да избере шоколадова за нашата сватба.

— Определено бие агнешката торта — вметна Иън ухилен.

Възрастната жена с деликатна външност стоеше безмълвно, вкусваше хапката в устата си. Лилиан се наведе към нея.

— Давам пени за спомена ти, Изабел — подкачи я.

— О, спомените ми струват повече от това напоследък — търсене и предлагане, нали разбираш — каза Изабел с кикот, след което продължи: — Мислех си за Едуард, съпруга ми, когато бях по-млада. Беше толкова красив на сватбения ни ден, толкова грижлив. Това не продължи дълго, но беше хубаво да си го припомня.

Докато другите продължаваха да разговарят, Карл и Хелън стояха един до друг и ядяха мълчаливо. Тя беше левичар, а той десничар и докато се хранеха, свободните им ръце се намираха и пускаха, а рамената им нежно се докосваха едно в друго.

В края на курса остана едно парче торта. Лилиан го уви във фолио и го подаде на Карл и Хелън, когато понечиха да си тръгват.

— За вас е, да си го отнесете вкъщи — обясни тя. — Символ на дълъг и щастлив брак.

— Или може би…

Хелън погледна към Карл, който кимна и се усмихна. Хелън взе пакетчето във фолио и бързо излезе през вратата. Лилиан и Карл я проследиха как настига Клер на портата. Двете жени поговориха няколко секунди, после Хелън се наведе и целуна Клер по бузата. Когато се върна в кухнята, лицето й сияеше, а ръцете й бяха празни.

Антония

Антония приближи с колата си адреса, който беше записала в тефтера си, и спря изумена. В шахматен квартал от занаятчийски бунгала и тухлени къщи с бръшлян от 50-те години, старата викторианска къща се извисяваше голяма и възхитителна въпреки очевидните години на износване, талковата боя, заплетените храсти рододендрон и отливни тръби, висящи разхлабени във въздуха като ръка, уловена насред махване. Беше невъзможно да гледаш къщата, без да изтриеш годините и постройките около нея, без да си я представиш разположена насред обширен участък земя с изглед към дълги, вълнообразни хребети зеленина, спускащи се към водата и планините отвъд. Дом, построен от безумно влюбен мъж за жена, на която е обещал света.

Около къщата арки водеха към цветни лехи и овощни градини с кукленски размери, към покрити с мъх каменни пейки, към кръгла ливада. Антония знаеше, че градините нямат нищо общо с работата й като дизайнер на кухни. Въпреки това тя не можеше да се удържи да се разходи из тях, една след друга, като приказки в обичана детска книжка, дори това да значеше, че трябва да остави окаляните си обувки на предната врата, когато накрая влезе в къщата.

Звукът от затварянето на вратата зад нея отекна от високите тавани в антрето и нагоре по широкото дървено стълбище, водещо към втория етаж. Клиентите й нямаше да са първите хора, които променят къщата, забеляза тя, като се огледа. Балатум на черни и бели квадрати превръщаше предния вестибюл в шахматна дъска, салонът вдясно от нея беше в стряскащия оттенък на обички. Но в дневната вляво тя видя тънките отрязъци от оригиналния дъбов под и три еркерни прозореца, обрамчващи група от древни черешови дървета, извиващи възлести клони към небето. Тя прекоси тържествената трапезария, оставена на произвола без масата и столовете си, и влезе в кухнята, която беше причината за посещението й.

Беше щедро помещение с още един еркер за малка маса за хранене, която изглеждаше като поставена в самата градина, и с пространство в средата за голяма, белязана от битки дървена работна маса, която претендираше за собственост с вида на отдавнашна окупация. Но, изглежда, поривите на предишните собственици за преправяне се бяха разпрострели и до кухнята. Съдейки по фалшивите дъбови шкафове и оранжевия пластмасов плот, по балатума в цвят на авокадо и тюркоаз, Антония предположи, че е седемдесетарски изблик на творческа енергия. Въпреки това шкафовете можеха да бъдат сменени, а пространството беше много добро. Много добро.

Антония се приближи до масата за готвене и прокара с нежност пръсти по изтърканата й повърхност, после погледна към другия край на кухнята, където огромно тухлено огнище, почерняло от годините и от употреба, беше разположено самостоятелно в триметрова стена — от едната му страна имаше гигантска печка с шест дюзи, а от другата кресло до прозореца, гледащо към издигащите се лехи на изоставена кухненска градина. Антония се приближи до огнището и леко докосна саждите с пръсти, в очакване на миризмата на дим и наденички, на звуците на сокове, които капят и съскат по нагорещеното дърво отдолу.

Входната врата се отвори и тя чу нетърпеливите гласове на клиентите й, които прекосяваха къщата.

— Антония, тук ли си вече? — Сюзън влезе в кухнята с целеустремена стъпка. — Ето те и теб! Нали къщата е приказна?

Антония кимна, изправи се и преди да се пресегне да се ръкува със Сюзън и бъдещия й съпруг, тайно избърса ръце отзад на черните си панталони.

— Искам да кажа, ужасна е — засмя се Сюзън. — Ще трябва да преправим всичко, разбира се. Искам да кажа, тези шкафове и пода, и това огнище, за бога, но ще си заслужава, когато приключим.

Антония кимна. Винаги кимаше на този етап, наистина нямаше какво друго да се направи.

— Мисля си за нещо минималистично, индустриално. Много неръждаема стомана — обожавам неръждаема стомана — с циментов под и черни шкафове. — Ръцете на Сюзън ръкомахаха и сочеха. — Никакви дръжки — мразя дръжки — и може би няколко редици открити метални лавици над плотовете. Там горе можем да слагаме чинии и новите тенджери и тигани. — Тя се обърна към годеника си, който се усмихна и кимна.

Антония изчака с идеята, че може би ще последва още, но явно това беше краят.

— Така че просто ще те оставим за известно време да направиш твоето вълшебство. С Джеф и бездруго трябва да отидем да говорим за банята. Ще трябва да префасонираме цялата трета спалня, за да получим приличен апартамент! — И след още една усмивка тя изчезна.

— Къщата е хубава — каза Джеф на Антония, преди да тръгне.

— Да — отвърна тя сърдечно. — Хубава е.

Антония остана в кухнята, като се опитваше да наложи в съзнанието си очертанията на идеята на Сюзън над съществуващата кухня, но правите линии непрестанно се блъскаха в еркера, острите ръбове се набръчкваха от възглавничката на креслото до прозореца, от заобления гръб на въображаем стол, затоплен и смекчен от огнището, което някак си при всяко повторение така и не отстъпваше място на образа, който Сюзън бе представила.