Той дори нямаше нищо против онези ранни коледни утрини, когато първо едното, после другото дребосъче се покатерваха в леглото, в което двамата с Хелън толкова скоро се бяха отпуснали след нощ на сглобяване на дървени вагончета, колела или куклени къщи. Той разтваряше ръце и те се накачулваха, опитваха се да го убедят, че уличната лампа навън в действителност е слънцето и че несъмнено е време да се отворят поне чорапите, ако не подаръците, когато всъщност беше едва два сутринта. Хелън изпъшкваше добросърдечно и се преобръщаше, казваше на Карл, че всичко, което иска за Коледа, е хубав нощен сън, а той притегляше децата към себе си и им шепнеше историята за нощта преди Коледа, докато те бавничко, едно по едно, заспиваха, с телца проснати едно връз друго като пране в коша. Когато децата поотраснаха, станаха достатъчно самостоятелни да се отправят на среднощни изследователски мисии сред кутиите под елхата (където най-често Карл и Хелън ги заварваха заспали на сутринта), Карл откри, че му липсват тези сърдечни нахлувания в сънищата му.



— Сега е време да добавим брашното — обяви Лилиан и свали капака на кутията. — Така, както го виждам — отбеляза тя, като загреба лъжица и я пусна да се посипе през ситото в трептящ снегопад в голямата мерителна купа, — брашното е като онзи тип във филма, за който до самия край не осъзнавате, че е секси. Искам да кажа, хайде да си го речем направо, когато разпределяте задълженията в кухнята, кой иска да се занимава с брашното? Маслото е толкова по-примамливо. Но работата е там, че брашното споява тортата.

Лилиан се захвана да добавя брашно към тестото, после мляко.

— Има един номер обаче — вметна тя, докато отново редуваше брашно и мляко и завърши с последна порция брашно, сипана с ръка. — Ако смесвате брашното с останалите съставки твърде дълго, ще се получи плоска, твърда торта. Но ако внимавате, ще имате торта съблазнителна като шепот в ухото ви.

— И сега, една последна стъпка — обяви тя. Разби белтъците на пяна, като добави съвсем малко захар накрая, а групата наблюдаваше как те се превръщат в твърди, после меки върхове. Когато белтъците бяха готови, Лилиан внимателно сгъна пенестите кълбести облаци в тестото, по една трета на слагане. Вдигна очи и се вгледа в групата. — Винаги запазвайте по малко вълшебство за края.



Карл беше на четирсет и четири, когато Хелън му призна, че е имала връзка — вече приключена, но просто не можела да крие повече, каза тя. Това беше най-изненадващото нещо, което му се беше случвало някога, връхлетя го като бурна вълна, когато смяташе, че разбира стихиите около себе си. Хелън седеше срещу него на кухненската маса, плачеше и той осъзна, че няма никаква представа в чий живот е навлязъл внезапно. В онзи момент си спомняше странни неща — не първия път, когато я бе целунал, а малко след това, когато се беше приближил зад нея, докато стоеше в малката кухня в общежитието си, и бе докоснал с устни тила й.

Тя не искаше да го напуска, каза му, нито искаше той да я напусне. Обичаше го, винаги го бе обичала, просто имаше нужда той да знае. Карл откри, че му се иска тя, която можеше да запази коледна тайна от децата си месеци наред, без да трепне, да бе запазила тази за себе си — не завинаги, но поне известно време, като признание, че някои съобщения се нуждаят от очакване, за да се улесни преходът им в живота ни, шанс да почувстваш колебливите съмнения, да забележиш, че пътническата седалка в колата е настроена не по твоя мярка, че последната чаша кафе се взима от каната без предложение за споделяне.

Това беше, както Карл щеше да обясни по-късно, грандиозна липса на въображение от негова страна. Той, който живееше в бъдещето всеки ден в работата си, който помагаше на хората да се подготвят за бедствия от всякаква величина, не беше забелязал никакви признаци. Хелън настояваше, че е така, защото никога не е променила чувствата си към него, но той не можеше да повярва, че това е съвсем вярно. Чудеше се как не е разбрал и ако не е — какъвто очевидно беше случаят, — как ще разбере каквото и да било отново. Лежеше в леглото нощем до Хелън и мислеше.

Карл знаеше статистиката за разводите, разбира се. Беше част от работата му. В действителност статистиката предвиждаше много по-голяма вероятност от развод, отколкото от автомобилна катастрофа, насилствена смърт или твърде графичната възможност за „осакатяване“ — затова може би застрахователните компании не продаваха полици за брачна стабилност. В седмиците след разговора му с Хелън Карл установи, че наблюдава младите двойки, които идваха в кабинета му, дивеше се, че хората могат да похарчат стотици долари годишно, за да се застраховат срещу вероятността някой да се подхлъзне на предното си стълбище по лед, който рядко се явяваше в крайбрежния северозапад, но въпреки това всяка вечер си лягаха незастраховани срещу възможността бракът им да бъде откраднат на следващия ден. Може би, мислеше си той, въображението отсъства, когато възможностите са толкова очевидни.

Години по-късно Карл казваше, че именно неговата липса на въображение е била причината бракът им да продължи. След като Хелън му каза, колкото и лесно да беше да си представи жена си с някой друг — в края на краищата той знаеше кое питие ще поръча, ако има нужда от кураж (скоч, чист), кои са любимите й истории за децата (Марк и зайчето, Лори, която се учи как да плува), как може да докосне върха на носа си и да наведе брадичка, ако намери някоя от неговите (другите негови) шеги за забавна — колкото и лесно да беше да си представи всичко това, да осъзнае колко стегнато може да бъде подредено цялото му знание за жена му в продължително прожектиран филм, който няма желание да вижда, той не можеше да си представи следващите четирсет години без нея.

Какво щеше да прави с дългите си крака, ако не можеше повече да ги протяга през леглото да топли нейната страна, докато тя си мие зъбите в банята (по трийсет секунди от всяка страна, нагоре и надолу, с палец на крака, отброяващ времето)? Кой щеше да оставя кухненските шкафове отворени, ако тя си тръгнеше? Или да улавя откъслеци от изреченията му, докато пътуваха през масата в трапезарията, накъсвани от безкрайните коментари на децата им? Какъв щеше да е смисълът да сменя скоростите в тяхната стара, „трябва да се отървем от нея“ кола, ако не да докосва ръката й, която винаги беше отпусната върху скоростния лост, сякаш (това беше семейна шега) да заяви притежание?

Той не можеше да си представи, не можеше да види, липса на разбиране на най-дребното, а така и на най-голямото ниво. Чакаше просветление, а с него и посока, която да го отведе от дома му, от съпругата му, но то така и не настъпи. Опитваше се да мисли напред, но просто не можеше. Двамата с Хелън лежаха нощ след нощ в леглото, без да се докосват, седяха на масата и си разменяха планове за деня над кафето сутринта, а вечер си разказваха истории за работата и децата. И бавно, докато чакаше просветление, онова, което се случваше всеки ден — свада с дъщеря или син, първите минзухари в градината, притеснението на Хелън за прическа — започна да се натрупва срещу онова, което не можеше да си представи, докато тайната, която тя не можеше да запази, се превърна в поредна част от живота им, още една сламка в гнездото, което бяха изградили от мигове и обещания, първия път, когато я бе видял, втория път, когато се бяха скарали, ръката му, докосваща косата й, докато кърми бебе. Карл обичаше да наблюдава птиците, той знаеше, че не всички сламки в гнездото са прави.

* * *

По-голямата сестра на Карл не разбираше. Тя беше забелязала, че нещо не е наред, и му беше извадила душата, докато й каже. Месеци по-късно на Деня на благодарността го намери в кухнята да почиства месото от пуйката след вечеря.

— Колко дълго можеш да живееш така? — попита го.

— Дадохме обещание преди много време.

Пръстите му се движеха между костите на пуйката, изтръгваха парчета месо и ги трупаха в чиния до него. През следващите две седмици Хелън щеше да ги прави на сандвичи, на пуешка яхния и пирог, докато децата слязат на масата за вечеря с крякане, обявявайки, че са призраците от миналото на пуйката.

— Тя наруши обещанието, Карл — възрази сестра му, но тонът й беше мек.

— Спазваме колкото можем от него. — Карл погледна кучето, чакащо търпеливо в краката му, и пусна малко парче пуешко на пода. — Бракът е скок на доверие. Всеки е обезопасяващата мрежа на другия.

— Хората се променят.

Карл спря и положи пръсти на плота пред него.

— Мисля, че това е нещото, на което и двамата разчитаме.



Лилиан извади формите за торта от фурната и ги сложи на метални стойки на работната маса. Блатовете се надигаха равни и гладки от формите; уханието с нотка на ванилия прекоси стаята на меки, тежки вълни, изпълвайки въздуха с шепотите на други кухни, на други любови. Курсистите несъзнателно се наведоха напред да посрещнат миризмите и съпътстващите ги спомени. Торта за закуска, която се пече в снежен ден, в който няма училище, целият свят е във ваканция. Звукът от металните листа за сладки, които дрънчат в решетките на фурната. Пекарницата, която е причината да ставаш рано в студени, тъмни утрини; кроасан, сложен топъл в ръката на млада жена на път за работата й, която никога не е възнамерявала да има. Коледа, Свети Валентин, рождени дни се нижат заедно, една торта след друга, осветени от очи, блеснали от любов.

Със сръчно бързо движение Лилиан продупчи златната повърхност на един от блатовете с клечка за зъби и я извади чиста.

— Идеално — отбеляза. — Докато се охлажда, ще направим глазурата.

Лилиан замълча, събирайки идеи.