Ерика Бауърмайстър

Училище за вкусове и аромати

Пролог

Лилиан най-много обичаше мига, преди да включи лампите. Заставаше на прага на ресторанта, зад гърба й беше просмуканият с дъжд въздух, а тя оставяше уханията да нахлуят към нея — киселата мая, сладко-пръстеното кафе и чесънът, сочно размекващ се, докато се носи на талази. Под тях, по-изплъзващ се, напираше едва доловимият мирис на прясно месо, на домати, пъпеш, вода по маруля. Лилиан вдишваше, усещаше как ароматите се движат около и през нея дори докато издирваше ароматите, които може да загатват за гниещ портокал на дъното на купчина, или пък се мъчеше да прецени дали новата помощник-готвачка продължава да дозира двойно къритата. Правеше го. Момичето беше дъщеря на приятел и се справяше прилично с ножовете, но някои дни, помисли си Лилиан с въздишка, беше като да се опитваш да учиш на финес гръмотевична буря.

Но сега беше понеделник вечер. Нямаше помощник-готвачи, нямаше клиенти, дошли в търсене на утеха или празненство. Беше понеделник вечер — вечерта на курса по готварство.

След седем години преподаване Лилиан знаеше как щяха да пристигнат нейните ученици за първия си вечерен час — щяха да влязат през кухненската врата, сами или в сформирани в последния момент групички от по двама-трима, щяха да провеждат приглушените, нервни разговори на непознати, които скоро ще докосват храната си. Веднъж влезли, някои щяха да се скупчат, предприемайки първите стъпки към връзка, а други щяха да блуждаят из кухнята, с пръсти, галещи месинговите тенджери или хващащи лъщяща червена чушка, подобно на малки деца, привлечени от ниско провесените играчки на коледна елха.

Лилиан обичаше да наблюдава учениците си в този момент — те бяха елементи, които скоро щяха да се смесят един с друг и да станат по-сложни и интригуващи, но в началото, изпъкващи с изразени контури на фона на непознатата им среда, тяхната есенция беше ясна. Млад мъж, пресягащ се да докосне рамото на още по-млада жена до него — „как се казвате“, докато ръката й се отпуска върху плота от неръждаема стомана и се плъзга по гладката му повърхност. Друга жена, застанала самотно, мислите й продължават да се реят около… Дете? Любовник? От време на време имаше двойка, влюбена или разрушена.

Учениците на Лилиан идваха с най-различни подбуди, някои привлечени от копнежа, все още несбъднат, да чуят прошепнати кулинарни комплименти, други да намерят готвач, а не да станат готвачи. Доста участници нямаха никакво желание за уроци, пристигаха с подаръчни талони в ръка, сякаш на принудителен поход към сигурен провал. Те знаеха, че тортите им винаги ще са безвкусни, а сметановите им сосове — пълни с малки, обезкуражаващи джобчета брашно, подобно на сметки в пощенската кутия, когато си се надявал на любовно писмо.

Имаше и ученици, които очевидно нямаха друг избор, които не можеха да стоят далеч от кухня, както клептоманка не може да си държи ръцете в джобовете. Идваха рано, оставаха до късно, фантазираха с опияняваща смесица от вина и удоволствие как ще напуснат работата си в голяма фирма и ще станат шеф-готвачи. Лилиан, съвсем в реда на нещата, се домогваше до тази последна група, но истината е, че намираше всички за очарователни. Знаеше, че каквато и да е причината да дойдат, на някакъв етап от курса очите на всеки щяха да се разтворят широко от радост или от сълзи… или от решителност — винаги се случваше. Времето и причината при всеки бяха различни и именно в това се криеше очарованието. Нямаше две подправки, които да действат еднакво.

Кухнята беше готова. Дългите плотове от неръждаема стомана се простираха пред нея, широки и хладни в мрака. Лилиан знаеше, без да проверява, че Робърт е получил доставката зеленчуци от производителя, който зареждаше само в понеделник. Керълайн е стояла над кльощавия, хлевоуст Дейниъл, докато подовете бъдат изтъркани, а плътните гумени постелки — изплакнати с маркуча навън, докато станат черни и лъскави. Отвъд летящата врата от другата страна на кухнята се простираше готов салонът, тихо поле от маси под колосани бели ленени покривки, със салфетки, сгънати в остри триъгълници на всяко място. Но тази вечер никой нямаше да го ползва. Важна беше единствено кухнята.

Лилиан разкърши пръсти веднъж, два пъти и включи лампата.

Лилиан

Лилиан беше на четири годинки, когато баща й ги напусна, а майка й, зашеметена, се плъзна в книгите като тюлен във вода. Лилиан наблюдаваше как майка й се гмурка и изчезва, като инстинктивно чувстваше дори на невръстната си възраст безличното естество на избора, направен просто за оцеляване, и се приспособяваше към ниша, която сега щеше да обитава като наблюдател от брега на океана на майка си.

В този нов живот лицето на майка й се превърна в поредица от книжни корици, държани на мястото, където при нормални обстоятелства се виждат очите, носът или устата. Лилиан скоро научи, че книжните корици могат да прогнозират настроения подобно на израженията на лицето, тъй като майка й плуваше дълбоко в книгите, които четеше, докато личността на героя я обгърнеше като парфюм, нанесен от неподбираща ръка. Лилиан никога не беше сигурна кой ще я посрещне на масата по време на закуска, независимо че халатът, косата и краката винаги бяха същите. Беше като да имаш фокусник за майка, макар Лилиан да подозираше, че фокусниците, които виждаше на тържествата по случай рождени дни, се прибираха вкъщи и се превръщаха отново в стабилни мъже с три деца и с трева, която се нуждае от окосяване. Майката на Лилиан просто свършваше една книга и започваше следващата.

Нейната отдаденост на книгите не беше напълно мълчаливо занимание. Много преди баща й да ги напусне, много преди Лилиан да осъзнае, че думите имат значение отвъд музиката на техните модулации, майка й й четеше на глас. Не от детски книжки с рисунки в основните цветове и едносрични рими — малкото, които попадаха у тях, майка й отхвърляше под маската на вина.

— Не е необходимо да ядеш картофи, Лилиан — обясняваше тя, — когато четиристепенното меню е готово и чака.

И й четеше.

За майката на Лилиан всяка част от книга беше вълшебство, но онова, което най-много я възхищаваше, бяха самите думи. Тя колекционираше изтънчени фрази и сложни ритми, описания, които се диплеха през страницата като тесто за торта, сипвано в тава, четеше на глас, за да сложи думите във въздуха, където можеше не само да ги чуе, но и да ги види.

— О, Лили — възкликваше майка й, — тази. Звучи зелено, не смяташ ли?

Лилиан, която беше твърде малка, за да знае, че думите не са цветове и мислите не са звуци, слушаше, докато сричките се спускаха тихо в нея, и си мислеше „така звучи зеленото“.

Ала след като баща й си тръгна, нещата се промениха и тя все повече виждаше себе си като ням и покорен помощник в натрупването на изключителни фрази или, ако се случеше да са някъде сред хора, като прикритие на майка си за пред обществото. Хората се усмихваха на гледката на майка, която подхранва литературното въображение на дъщеря си, но Лилиан си знаеше най-добре — тя беше пристройка, станала необходима, когато пространството в първоначалната сграда бе стеснено.

Не е никак за чудене, че когато дойде време Лилиан да се учи да чете, тя се стресна и се заинати. Това не беше само защитно действие, въпреки че, когато започна да ходи на детска градина, тя вече хранеше към книгите лични изблици на агресия, след които се чувстваше едновременно объркана и някак силна. Но не беше само това. В света на Лилиан книгите бяха корици и думите бяха звук и движение, не форма. Тя не можеше да сложи знак на равенство между ритмите, които се прокрадваха във въображението й, и онова, което виждаше на хартия. Буквите лежаха проснати на страниците, подредени в неподатлива прецизност. На самата страница нямаше вълшебство, виждаше Лилиан. И макар това да повишаваше оценката за майка й, то с нищо не помагаше за интереса й към книгите.



Именно по време на първите си сблъсъци с печатното слово Лилиан откри готвенето. Откакто баща й ги бе напуснал, домакинската работа се бе превърнала за майка й в крайна точка на пътуване, която рядко достигаше, прането беше приятел, на когото никога не се сещаше да се обади. Лилиан усвои тези умения, следвайки майките на приятелките си в домовете им, докато самите майки се преструваха, че не го забелязват, пускаха намеци за избелване с белина или за смяна на торбичка на прахосмукачка, сякаш това беше просто поредна игра, която децата играят. Лилиан се научи и скоро нейният дом — поне долните метър и половина — развиха някакво подобие на домакински режим.

Но готвенето, което се случваше в домовете на приятелките й, омагьосваше Лилиан — ароматите, започващи да я призовават вечер точно когато се налагаше да се прибере вкъщи. Някои миризми бяха остри, обонятелен тропот на токчета по дъсчен под. Други създаваха усещането за топлината във въздуха в далечния край на лятото. Лилиан наблюдаваше как уханието на топящо се сирене изкарва провлечено децата от стаите им, виждаше как чесънът ги прави приказливи, как шегите се разрастват до разкази за дните им. Струваше й се странно, че, изглежда, не всички майки го забелязваха — майката на Сара например винаги готвеше къри, когато се караше с дъщеря си тийнейджърка, миризмата на ястието се стрелкаше подобно на ракета из къщата като предизвикателство. Но Лилиан скоро проумя, че много хора не разбират езика на миризмите, който за нея беше толкова явен, колкото уличен рекламен билборд.

Може би, разсъждаваше Лилиан, миризмите за нея бяха това, което са напечатаните думи за останалите, нещо живо, което расте и се развива. Не само уханието на розмарин в градината, но и мирисът на ръцете й, след като бе набрала малко за майката на Елизабет, ароматът, смесващ се с тежката миризма на пилешка мазнина и чесън в кухнята, остатъчният дъх по възглавниците на канапето на следващия ден; начинът, по който оттам нататък за Лилиан Елизабет завинаги се превърна в част от розмарина, как кръглото лице на Ели се бе набръчкало от смях, когато Лилиан навря малкото, бодливо клонче в носа й.