Кас изключи телевизора. За момент втренчи напрегнато поглед в снимката на Маргарит, висяща в рамка на стената.

Беше настанало време да се заеме с делото отново. Време да излезе сред открития свят и се опита да довърши поне част от незавършеното от Маргарит.

Кас знаеше много добре към кого да се обърне.

49.

Лара винаги щеше да помни страхът и паниката в този следобед с Ник. Бяха само на няколко минути разстояние от къщата, когато експлозиите започнаха.

— Какво става? — попита тя уплашена. Долиташе звук като продължителен грохот от гръмотевици.

— Исусе Христе! — изкрещя Ник на шофьора. — Размърдай тая шибана кола!

Когато приближиха, видяха как от къщата излизат дим и пламъци.

— Спри! — изкомандва енергично Ник. — Завий обратно и върни дамата на летището. Бързо. Придружавай я докато се качи на самолет.

Ник скочи от колата и се затича към къщата. Когато се приближи достатъчно близо, видя, че всичко се е превърнало в ужасен кошмар.

— Ник! — извика Лара след него. — Пази се. Ох, господи! Внимавай!

Но той не я чуваше, беше изчезнал сред пушеците. Шофьорът обърна колата и тръгна бързо в обратна посока.

— Ник — продължи да вика тя напразно през отворения прозорец. — Ох, Ник, обичам те!

Шофьорът изпълни указанията на Ник. Откара я на летището и я изпрати до самолета за Ню Йорк. Лара беше просто онемяла и нямаше сили да се противопостави.

Когато пристигна, отиде право в апартамента на Кас. Там вече беше Рио.

— Видя ли новините по телевизията? — попита Кас.

Лара задържа дъха си в напрегнато очакване и попита:

— Какво точно е станало? — Разбра, че е нещо ужасно.

— Дъки спечели — рече Рио с безстрастен глас. — Подпалил е и е унищожил резиденцията на Басалино. Всички са измрели. С един замах сложи край на усилията ни.

— Умрели? — попита Лара с отпаднал глас. — Откъде знаеш?

— Цялата телевизия го приказва — каза мрачно Кас. — Никой не се е отървал. Къщата била обградена от експлозиви. Смъртен капан.

Не след дълго пристигна Дъки. Пушеше огромна пура. Усмихна се на всеки.

— Трябва да празнуваме — каза той триумфиращо. — Стана по моя начин.

— Твоят начин — повтори последните му думи Рио с глас, изпълнен с отвращение. — Ще ме накараш да повърна.

— Най-важни са резултатите — наду се той. — Само това има значение.

— Гадно копеле, звяр! — сподавено рече Лара, едва удържайки сълзите си.

Той дръпна от пурата и издиша спокойно кълбо дим.

— Защо не ме наречеш черно копеле? Не наричат ли хората така тези като теб?

— Ти нямаш никакво съзнание.

— А-а, а ти май имаш? Да наебеш тип е окей, но ако ни свърши някаква работа. Но моят начин именно свърши работата.

— Твоят начин е умишлено убийство — подчерта Рио.

— Те убиха Маргарит точно така — контрира я той.

— А всичките тези невинни хора… — въздъхна Кас.

— Заеби тия работи, момиче — рече Дъки. — Маргарит струваше колкото всичките тях по десет пъти. И нека да ви кажа това-онова от живота — няма никой невинен, забъркан с Басалино.

Кас поклати отрицателно глава:

— Нищо не разбираш май, а? Маргарит нямаше да одобри нито една твоя стъпка. Всичко, което тя искаше, беше нейната мисия да се осъществи.

— Осъзнай се, Кас — рече Дъки. — Аз исках отмъщение. И аз го получих. Всички ония копелета Басалиновци са мъртви. Всяка гадина от тях.

— Откъде знаеш? — попита Лара с равен глас.

— Знам, защото аз се погрижих за това, захарче. Погрижих се за това добре.



Лара се върна в апартамента си. Ник беше мъртъв, мислеше си тя, и плачеше без да спре.

Не й останаха сълзи. Защо не го предупреди навреме? Вината беше изцяло нейна.

Не знаеше какво да направи. Всичко изглеждаше толкова безнадеждно.

Когато телефонът й звънна, отначало помисли да не вдига слушалката. Предположи, че е принц Алфредо и не можеше да се оправи с него сега.

След четвъртото звънене промени решението си и вдигна слушалката.

— Ало — каза тя с отпаднал глас.

— Принцесо? Самата ти ли си? Благодари на бога, че се измъкна навреме.

За миг бе завладяна от облекчение и радост:

— Ник! Ти си жив!

— Просто не мога да разговарям. Тук е страшна бъркотия. Сега съм с ченгетата. Исусе, Лара… майка ми, баща ми… цялото ми семейство… — започна да се задавя от вълнение и сълзи.

— Нека дойда веднага при теб със самолет. Искам да съм с теб.

— Не. Утре аз ще ти се обадя. Просто ме чакай, любима моя. Ти си всичко за мен.

— Ник… Имам толкова много неща да ти казвам…

— Не сега.

— Кога?

— Скоро, мила, скоро.

* * *

Но тя никога не му каза. Някак не успя да събере кураж.

Той дойде да я вземе от Ню Йорк и двамата отлетяха заедно за Калифорния. След няколко дни отлетяха за Хаваите, където се ожениха. Церемонията беше обикновена. Присъстваха само те двамата. Единственият човек, на когото тя сподели за брака си, беше Бет. Бет се беше върнала невредима в комуната и беше щастлива, че отново е със своята дъщеричка и своя приятел Макс.

— Не знам как се случи, но се случи — каза Лара на сестра си по телефона. — И на никой друг не съм казала — добави тя предизвикателно.

— Нека сами разберат. — Бет не възрази, нито направи някакъв коментар на постъпката на Лара. Само каза с тих глас:

— Фамилията Басалино неведнъж са били наказвани. Надявам се ти и Ник да намерите щастие.

— Ще намерим — каза уверено Лара. — Имаме намерение да се преместим в Италия и да започнем всичко отначало. Ник желае да го направим и аз го желая. Ще ни дойдеш ли на гости, когато се установим?

— И още как! — отговори Бет.

50.

Боско Сам и Дъки К. Уилямс се срещнаха една сутрин в зоологическата градина.

— Не искам да минавам с теб покрай ония проклети маймуни — оплака се Боско Сам. — Още мириша на маймунска пикня всеки път, когато облека проклетото си палто.

Дъки се засмя.

Боско Сам го погледна със святкащ поглед.

— Е, как е? — попита Дъки — Да свършваме по-бързо, че трябваше преди два часа да съм на репетиция. Едно русо парче ме забави.

— Дъки, не си забравил, че имаме споразумение.

— Точно така. Никой не оспорва този факт.

Боско Сам извади шоколад „Хърши“ от джоба на палтото си и внимателно разви обвивката му.

— Сделката беше аз да забравя двестата бона, а ти да нанесеш удара на Басалино. Нали така? — каза Боско.

Дъки кимна утвърдително.

— Окей — продължи Боско, — за Франк Басалино признавам. Но другите? Хайде, Дъки, с кой мислиш се бъзикаш?

— Хей, човече… та именно Енцо беше най-важният. И Лерой свърши чудесна работа.

— На Лерой Джизъс Боолз задникът му беше разкъсан от глутница шибани бесни хрътки. Това, което остана от него, и майка му няма да познае. Ченгетата ми показаха снимките. Имам много добри връзки с полицията.

— Е, и?

— И се носи приказка, че Енцо е бил докопан преди къщата да хвръкне. Някой го е гръмнал в сърцето и наръгал здравата с касапски нож — сигурно от някой смахнат. Става ли ти ясно сега?

Дъки облиза устни:

— Не, човече, не ми е ясно.

— Тогава ще продължа. Анджело Басалино свърши при катастрофа с кола. Ник Басалино се е върнал в Ел Ей. Това означава, че ми оставаш длъжник за сто и петдесет хиляди.

— Не се бъзикай така лайнарски с мен, човече — каза ядосано Дъки. — Да не би да искаш да кажеш, че…

— Слушай какво — прекъсна го Боско Сам. — Ще сложим лихвата и ще ги закръглим грубо на двеста хиляди. Два дни, човече, давам ти два дни. Доста щедро постъпвам с теб.

— Хайде стига де — изстена Дъки. — Ти си бил пълен с лайна. Въобще не си справедлив!

— Справедлив ли? Просто съм много справедлив с теб. И няма да ти казвам какво ще се случи после. Два дена е доста великодушно.

— Ти си един тлъст шибан пръч! — възкликна Дъки. — Алчен и завистлив гъз. Ще получиш парите си.

Боско Сам кимна в знак на съгласие.

— Разбира се, че ще ги получа, момче. В брой. И ги искам до шест часа вечерта. — Напъха бързо и грубо останалата част от шоколада в устата си и се отдалечи.

Дъки започна да се поти. Нямаше никакъв начин да вземе отнякъде двеста хиляди утре до шест часа. Никакъв.

51.

— Мъжът, който идва при вас с щръкнала патка може да иска да го направи с вас, но дали ще поиска да работи до вас? Дали ще поиска да получите същите пари за същата работа, която и той работи? Хей, а какво ще кажете за оня тип на улицата, който ви съблича с поглед и пред приятелите си разправя, че ви е чукал? Равен ли е той с вас, милички? А? А?